Теса Деър
Слепият херцог (7)

Глава 7

На другата сутрин Рансъм се събуди с няколко сантиметра повече, които опъваха бричовете му отпред.

Мъгляви, приказни образи се въртяха в ума му. Черни коси преливаха от ръцете му, сочни устни целуваха неговите. Нежна ръка се опря в гърдите му.

Той се завъртя на една страна и простена. Божичко, онази целувка. Онази глупава, необмислена, възбуждаща, разбунваща душата му целувка.

Тя не биваше да остава нощем в замъка. Ще трябва да й намери друго жилище. Днес.

Той седна в леглото и прекара ръце през косата си. Нужна му бе вана. По възможност ледена.

— Дънкан — извика той.

Мълчание. Ни звук, ни стон от иконома му.

Херцогът излезе навън, отиде до резервоара в края на двора и извади кофа вода. Съблече се до кръста, вдигна кофата нависоко и изля ледената вода върху себе си.

Нека огънят на страстта бъде удавен.

Шокът от мразовитото плискане тъкмо бе почнал да преминава, когато се появи Магнус. Рансъм извади вода за кучето и го почеса по ушите.

— Добро утро, Ваша милост.

По дяволите! Един ден и вече би разпознал гласа навсякъде. Дрезгав. Тих. Току до него. Как така тази жена все успяваше да се промъкне крадешком зад гърба му?

— Гуднайт — измърмори той.

Стъпките й прекосиха двора и с всеки удар на сърцето му разрушаваха спокойствието му.

Рансъм се подготви да я зърне за първи път.

Освен Дънкан и двама-трима безполезни хирурзи никой не знаеше, че раната не го бе ослепила напълно.

О, през повечето време той не виждаше почти нищо — най-много четвъртити форми и сенки. А понякога беше изцяло сляп. Светът тънеше в тъмносив мрак.

Но денем се случваше за по няколко драгоценни часа да вижда отчасти.

Тогава зрението му беше като на деветдесетгодишен старец без очила. Различаваше неясните контури на предметите и три-четири мъгливи цвята. Дърветата приличаха на неясни, неправилни форми на фона на небето, листакът им — сиво-зеленикав нюанс, подобен на мухъл върху сирене. Ако се вгледаше в страницата на книга, успяваше да раздели черния квадрат на текста на редове. Но без да отличи думите и буквите. За лицата добиваше съвсем неясна представа — най-забележимите черти изпъкваха като простото лице на парцалена кукла. Две кръгли очи, цепка за устата. Без деликатните промени в изражението.

Това беше всичко, което можеше да види в най-добрия случай. И за първи път слепотата му се струваше благословия. Докосването, мирисът и вкусът на госпожица Гуднайт бяха смутили покоя му през изминалата нощ… но поне красотата й нямаше да го порази. Най-много да се яви пред погледа му като анемична, бледа колона с черна коса. Скучна и посредствена.

Херцогът разчиташе на това.

Ала щом влезе в полезрението му, тя има̀ злочестия късмет да се спре точно пред източната арка на замъка, която сутрешното слънце обливаше в светлина.

Било отредено първия път да види Изи Гуднайт, окъпана в злато. Стройният й, грациозно изваян силует изпъкна на огнената светлина, а короната от непокорни коси като че пламтеше.

Божичко!

Ако беше застанал прав, като нищо щеше да се свлече на колене. Сигурен беше, че чу песента на ангели. Красотата й с право можеше да се нарече поразителна.

И Рансъм беше като поразен от гръм.

Помести се — безгласно й се помоли той. — С две крачки надясно. Или наляво. А още по-добре си върви.

— Не знаех, че сте се събудили — рече й.

— О, будна съм. — Той съзря усмивка — широка, червеникава извивка — да разцъфва на лицето й.

Погледът му се спусна по тялото й, поглъщайки неясните, но отчетливи извивки на гърдите и бедрата й. Снощи бе държал тялото й в ръцете си. И сега не можеше да разбере защо, за бога, го бе пуснал.

— Повярвайте ми — рече тя. — Будна съм, откакто зората пукна с прилеповите си криле. Обхождах замъка си.

Така. Ето защо била будна.

Той свирна на Магнус и тръгна обратно към замъка.

Тя, естествено, го последва. По целия път, та чак до залата.

— Знаете ли — рече му, като се прозина широко, — сутрин това място е прекрасно. Светлината струи през прозорците и прашинките танцуват в златистия въздух. Вчера имахме трудно начало, но днес… започвам да чувствам замъка „Призрак“ като свой дом.

Не, не, не. Това не беше нейният дом. А още по-малко техният.

— Не бихте ли… желали да си облечете риза, Ваша милост? — попита тя.

В отговор той скръсти ръце върху голите си гърди. Пръста си нямаше да мръдне, за да я накара да се чувства по-добре.

— Ще приготвя чай — рече тя и се запъти към камината. — О, вижте. Пресен хляб. — Когато заговори пак, беше с пълна уста. — Дънкан ли го е донесъл, или някой друг? Вчера имаше мляко. — Тя се разшета из стаята и посудата задрънча шумно. — Яйца едва ли ще се намерят? Нищо че сама се хваля, но правя много хубави палачинки.

О, не! От зле нещата вървяха на по-зле.

Правя много хубави палачинки.

Отвратително.

Но още по-отвратително беше, че Рансъм изведнъж изпита глад за една хубава палачинка. Остър. Нечовешки глад. Дявол го взел, толкова много му се прияде една хубава палачинка, че чак му прималя.

Всеки уважаващ себе си женкар има два вида жени в живота си: жени, които нощем отвежда в постелята си, и жени, които на сутринта му правят палачинки. Ако ненадейно поиска и двете от една жена, това е предупредителен флаг. Голям и толкова червен, че даже и слепец да го види.

Махай се оттук веднага. Заплахата идва от вътрешността на замъка.

— Хапнете нещо дребно и набързо. След това Дънкан ще ви отведе до градчето. Ще гледаме да ви настаним в странноприемницата или…

— О, с удоволствие ще ида до градчето, но само за провизии. Каква риба се въди тук? Обзалагам се, че в реката има чудесна пъстърва.

Рансъм изскърца със зъби. Действително в реката имаше чудесна пъстърва. Но госпожица Гуднайт никога нямаше да я опита.

Той се надигна.

— Трябва да разберете. Не можете да останете тук. Не и след случилото се между нас снощи.

— Снощи — повтори тя. — Да. Говорите за онзи епизод, когато се опитахте да ме изгоните от замъка, който законно ми принадлежи?

— Не. Говоря за онзи епизод, когато като тайни любовници се целунахме.

— О! — рече тя провлечено. — За него. Но ние и двамата знаем, че това не беше нищо.

Нищо? Обиден, той прекара ръка през косата си.

— Как да не беше.

— Една целувка. А една целувка нищо не променя.

— Естествено, че променя много неща. Ако е хубава, целувката променя всичко. Целувката е първата стъпка по дългата, криволичеща и много опасна пътека на сладострастието. Тази сутрин вие, госпожице Гуднайт, се връщате обратно.

За миг тя остана смълчана.

— Обещавам, Ваша милост. Втори път няма да ви се нахвърля. Исках целувка и вие ми я дадохте. Моето любопитство не ви заплашва вече.

Боже! Ето, значи, какво ставало тук. Момичето внимателно го отблъскваше. В нетърпението си да я зърне за първи път, беше забравил, че тя също ще го види добре за първи път на дневна светлина заедно с всичките му белези. Или за втори, ако броеше онзи път, когато бе припаднала.

Глупак, ти не си вече предишният напет, строен самец.

Жената продължи:

— Когато не преглеждаме кореспонденцията ви, замъкът ще поглъща цялото ми време. Толкова много работа има. Стаите трябва да се огледат. Гризачите да се прочистят. Да обзаведа спалнята си. — Тя се пльосна в креслото до него. — Хляб?

И докосна ръката му с комат хляб. Той го взе неохотно и отхапа.

Рансъм започваше да мисли, че ще трябва да се върне към първата си стратегия — да я метне на рамо и да я изнесе оттук. Но тъй като много му харесваше да я мята на рамо, проблемът беше, че няма да стигнат много далеч.

— Но преди да съм се сетила за още нещо — тя извърна глава и огромната маса от разпуснати къдрици се превърна в огнена вихрушка, — трябва да си намеря фибите. Помните ли къде сте ги оставили вчера? — Тя се пресегна и мушна възглавничките до него. — Може би са на дивана.

Той се опита да пренебрегне мириса на розмарин, но не можа.

— Аха! — Тя скочи, щом откри една от фибите си, и леко докосна ръката му. — Ето една! И още една.

Мътните ги взели тия фиби! Той се надигна.

— Няма да останете тук.

— Ваша милост, вие направихте храбро усилие да ме прогоните със страх, но хвърлихте насреща ми най-силното си оръжие и то не сполучи. Не мислите ли, че е време да се предадете?

— Не! — Той забоде пръст в гърдите си. — Аз не се предавам. Пред нищо.

— Не се предавате ли? — Тя се засмя. — Простете ми, но доколкото разбирам, сте били ранен преди доста месеци, а оттогава не сте си подали носа навън от замъка. В Лондон ви мислят за мъртъв. Не отговаряте на писмата си, забранили сте на слугите си да прислужват и не сте си мръднали пръста, за да оправите рушащия се, грохнал замък. Не знам какво значение влагате в думата „предавам се“, Ваша милост, но дотук тя съвпада с моето.

Рансъм кипна. Как смееше? Тя нямаше никакво понятие за ада, през който бе минал. Не знаеше какви огромни усилия трябваше да полага през първите месеци, за да възвърне най-простите си способности. Умението да върви, без да се препъва. Да брои над тридесет. Дявол го взел, цяла вечност само му бе отнело да се научи отново да подсвирква на кучето си. И беше се справил без никакво глезене, без властни жени, които да го развличат и окриляват. Беше се справил сам, мъчително, стъпка по стъпка. Защото алтернативата беше да седне и да умре.

Той изрече ядно:

— Аз… не се… предавам.

— Тогава… докажете го.

 

Полека — рече Изи на галопиращото си сърце. — Полека сега.

Следващите минути трябваше ужасно да внимава.

Всъщност с този мъж и бездруго трябваше да следи всяка своя стъпка, всеки жест, всяка дума и всеки дъх… но сега беше различно.

Рансъм се възправяше над нея. Гол до кръста, мокър, рошав. Греховно красив и дяволски бесен. Херцог, свикнал да получава своето. Този път не просто не му се бе подчинила, а открито го бе предизвикала.

Гласът му беше тих и равен, но думите му тлееха като запален фитил, който гореше все по-близо до барута.

— Не съм длъжен да доказвам нищо пред вас.

И сложи ръце на кръста си. Единият от гръдните му мускули гневно помръдваше. Сякаш за да покаже възмущението си. Малко ручейче вода криволичеше през златистокафявите косъмчета на гърдите му.

Изи стисна тъй силно фибите си, че те се забиха в дланта й.

Тя стана на крака. Защото така постъпваше човек, изпитал истинско страхопочитание.

— Разбира се, че не сте длъжен, Ваша светлост — рече тя, колкото можеше по-спокойно на вбесеното му ляво зърно. — Но има неща, които се нуждаят от доказателства. Например валидността на прехвърлянето на собствеността и… и…

О, небеса! Сега пък собствените й зърна решиха да вземат участие в разговора. Близостта й с него събуди спомените от снощната им прегръдка.

В тялото й се разбушуваха трепети и разбъркаха мислите й. Да не говорим за потисканите чувства, които бе изляла в целувката им.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Имам здрава ръка, познания по няколко езика, само два от които са мъртви, и дискретност в излишък. Ще ви помогна да вкарате ред в делата си и ще решим загадката за необяснимата продажба на замъка.

— Той не е бил продаден.

— Но няма да ви оставя да се държите грубо с мен. — Изи отвори очи. Мили боже, този човек беше голям инат.

И дали от вълнението заради близостта им, но тя изпита странното усещане, че той гледа в нея. Или през нея. И неочаквано се засрами ужасно, задето се бе вторачила в гърдите му.

Помъчи се да смекчи гласа си.

— Знам, че сте неспокоен.

— Спокоен съм. — Той прокара ръка през косата си. Мускулите на ръката му се издуха и огънаха, привличайки вниманието й. — Божичко, Гуднайт. Вие сте от жените, дето могат да изкарат човека извън нерви.

Въпреки всичко Изи се усмихна на себе си.

Не можа да се сдържи. Той я бе нарекъл жена.

— Да живеем заедно под един покрив… това не е възможно. Ако сте решили да се установите тук, ще ви трябва нещо повече от смели думи. Ще ви трябват мебели, прислуга. И най-вече компаньонка.

— Защо компаньонка? Нали Дънкан е тук. А и вие.

Той изсумтя.

— Аз не съм компаньонка.

— Все още ли ви тормози онази глупава целувка? Нали се разбрахме.

— О, аз всичко разбрах от тази целувка. — Той пристъпи към нея и сниши глас до дрезгав шепот. Въздухът между тях пламна и Изи можеше да се закълне, че капчиците вода по гърдите му зацвъртяха и се превърнаха в пара. — Разбрах какво е да държа в ръцете си тялото ви. Разбрах колко опиващ е вкусът ви. И разбрах каква страст ще лумне помежду ни. В постелята. Върху масата. До стената. Изглежда, вие не можете да разберете.

— О — изрече Изи задъхана.

Вдигна поглед към него. Горкичкият объркан мъж. Вероятно си мислеше, че тези дрезгави, похотливи декларации ще я накарат да побегне с писъци в полето. Ала думите му предизвикаха точно обратния ефект. С всеки плътски намек нейната увереност политаше все по-нагоре към смайващи висини.

Той я желаеше. Желаеше я.

И на нея й се прииска да танцува.

— Ваша милост? — Ведър женски глас долетя от двора като птича песен. — Не се бойте. Идвам. От каквото и да се нуждаете, аз съм тук.

Рансъм се отдръпна рязко и посегна към захвърлената си на дивана риза. Миг-два опипва, докато я намери.

— Коя е тази жена? — попита Изи и взе връхната му дреха.

Която и да бе посетителката, той искаше да изглежда прилично пред нея.

— Госпожица Пелъм. — Той нахлузи ризата през главата си, провря ръце през ръкавите и пое от нея мундира си. — Дъщерята на викария. Още една жена, която си вре носа и от която не мога да се отърва.

Мили боже! Даже дъщерята на викария се хвърляше в обятията му? На Изи не й бе трудно да повярва, но това малко я разочарова.

О, чуйте я само! Ще рече човек, че херцогът й принадлежи. Една целувка в черната нощ и тя се бе превърнала в ревнива харпия. Изи пропъди ревността.

В този миг в залата влезе млада жена и ревността отново се върна неканена.

Изи беше ходила в двореца на приеми и дори на един-два лондонски бала. И с ръка на сърцето можеше да каже, че това е най-красивата жена, която бе виждала. Златисти коси на малки букли, нагласени умело около лицето й. От синята муселинова рокля струяха воали. Обиграна усмивка. Безупречни дантелени ръкавици.

— Ваша милост? — Младата жена изрече думите с въздишка на облекчение и притисна ръка до гърдите си. — Добре сте. Слава на бога! Очаквах да ви намеря проснат да бълнувате от треска след разказа, който чух от господин Дънкан. Не може да е вярно. Не може вчера да сте приели посетителка на име… — Тогава погледът й се спря върху Изи и тя млъкна рязко. — О, вярно е! Тя е тук!

Госпожица Пелъм изпусна кошницата си на пода и се хвана за лицето.

— Вие сте Изи Гуднайт?

Изи направи малък реверанс.

— Онази Изи Гуднайт?

— Да, това съм аз.

Младата жена извика развълнувано.

— Простете ми. Просто не е за вярване, че сте тук. Тъй близо до дома ми. О, моля ви, кажете, че ще наминете у нас.

— Аз… за мен ще бъде голямо удоволствие, госпожице Пелъм.

— Каква чест само! Но не мога да си представя какво ви води в Нортъмбърланд.

— Това. — Изи описа широк жест с ръка. — Замъкът „Призрак“. Наследих собствеността от наскоро починалия граф Линфорт.

— Наследили сте? Това? — Младата жена ококори очи. — Не мога да повярвам.

Изи се усмихна.

— Повярвайте, новината беше шок за всички ни. Негова милост и аз уреждаме отношенията си като наемател и хазяин.

Госпожица Пелъм подскочи на място и токчетата й изтракаха по каменния под.

— Ще бъда съседка на Изи Гуднайт!

— Госпожице Пелъм… — намеси се херцогът.

— Чела съм всичките приказки. Много пъти. Когато бях малка, изрязвах всяка от списанието и залепвах страниците в книжка. Донесох я с мен, в случай че слухът се окаже верен. — Тя бръкна в кошницата и извади голяма, хлабаво подшита книга. — За мен ще бъде чест да се подпишете на нея.

— Госпожице Пелъм.

— Ох, не мога да не ви попитам — избълва тя. — Ще ми дадете ли кичур от косата си, госпожице Гуднайт? За книгата.

— Госпожице Пелъм — прекъсна ги той и двете жени подскочиха. — Госпожица Гуднайт е останала с погрешното впечатление, че за нея е безопасно да се настани в замъка, докато се реши имущественият ни спор. Бъдете тъй мила да ми помогнете да й втълпя, че това е далеч от истината.

— О — възкликна госпожица Пелъм, като проточи „о“-то. — О, не.

Младата жена остави книгата. Приближи се и Изи разпозна силно сладникавия аромат на ванила и… гардении.

Бялата дантелена ръкавица обгърна покровителствено китката на Изи. И госпожица Пелъм прошепна:

— Госпожице Гуднайт, не бива да живеете тук сама с него. От месеци насам идвам да го навестя без резултат. Същински дявол, от най-проклетите.

Изи се вгледа развеселено в нея. Дали си мислеше, че херцогът не чува шепота й?

Ротбъри продължи:

— А сега й кажете, че по-голямата част от замъка не става за живеене.

— Той е прав, госпожице Гуднайт. Цял живот съм изкарала надолу по хълма и на места замъкът е в руини. Прогнили греди, гризачи. Опасно е.

— Правилно и правилно — рече той. — А сега обяснете й, моля ви, че това тук не е Лондон или Йорк. В провинцията хората държат на традиционните ценности. Неомъжена жена не може да живее под един покрив с неженен мъж.

— Вярно е — потвърди госпожица Пелъм. — Ще плъзнат ужасни слухове. Хората от градчето ще почнат да ви отбягват.

Ротбъри скръсти ръце.

— Е, решено е, госпожице Гуднайт. Не може да живеете сама тук с мен. Немислимо е. Сигурен съм, че госпожица Пелъм с радост ще…

— Остане с мен? — прекъсна го Изи.

— Какво? — вирна той брадичка изненадан.

О, всичко се нареждаше прекрасно. Надмощието вече беше на нейна страна.

— Госпожица Пелъм ще остане тук с мен — обясни тя. — Като моя компаньонка. Само за две-три седмици. Ще бъде много мило от нейна страна.

— Да остана? Като компаньонка на Изи Гуднайт?! — Госпожица Пелъм стисна ръката й тъй силно, че Изи я заболя. — Но аз с радост ще ви помогна за всичко!

На Изи вече й ставаше ясно, че госпожица Пелъм е от младите дами, които много обичат да помагат. Дори когато хората не се нуждаят от помощта й.

— Ще ви бъда благодарна, госпожице Пелъм.

— Сигурна съм, че татко ще ме пусне. Какво отлично решение за всички страни!

— Трябва да благодарим на херцога. Предложението беше негово. — Той нямаше как да я види, но при все това Изи погледна намусената му физиономия с предизвикателна усмивка. — Не е ли находчив?