Теса Деър
Слепият херцог (3)

Глава 3

— Е — отбеляза дръзко Изи в напрегнатото мълчание няколко минути след заминаването на лорд Арчър, — стана малко неудобно.

— Неудобно. — Херцогът закрачи напред-назад, като размахваше ръце. Изведнъж се закова на място и повтори: — Неудобно!

Думата отекна звучно в свода на залата.

Изи стоеше. И се чувстваше неудобно.

— Съзряването е неудобно. Да отидеш на сватбата на бившата си изгора, е неудобно. Да се любиш върху гърба на кон, е неудобно.

Що се отнася до първата част, младата жена беше напълно съгласна. Но за втората и третата трябваше да разчита на неговата дума.

— Тази ситуация не е неудобна — заяви той. — Това е предателство.

— Предателство? — Тя стисна здраво книжата. — Ваша милост, аз не съм извършила предателство. Не съм молила лорд Линфорт да ми завещава замъка. Та аз едва го познавах, точно като вас.

— Този замък никога не е принадлежал на Линфорт, че да ви го завещава. — Гласът му беше тих и строг. — А вие изобщо не ме познавате.

Може би. Но искаше да го опознае. Желанието беше по-силно от нея. Той бе тъй загадъчен.

Сега, когато отново бяха останали само двамата, тя се възползва от възможността да огледа лицето му. Без белега топографията на лицето му представляваше горд, благороден пейзаж, с ясно изразени скули и широка, четвъртита челюст. Косата му беше жълтеникавокафява като на лъв, със златисти кичури. А очите му… това бяха келтски очи. Тъмни, хоризонтални цепки върху лицето му, разположени на разстояние едно от друго. Предпазливи.

Човек трудно би ги разгадал, дори да виждаха отлично. Ако не беше запалил толкова мъчно свещта, може би щяха да минат часове, преди Изи да разбере, че е сляп.

Стотици въпроси напираха в нея. Не, хиляди. А най-глупавите бяха тези, които вдигаха най-голяма врява да изскочат от устата й.

Наистина ли сте се любили върху гърба на кон? — щеше й се да попита. Това изобщо възможно ли е? Така ли се наранихте?

— Ваша милост, аз не възнамерявам да ви изгоня. — Изи не си въобразяваше, че мъж като този може да бъде принуден да действа против волята си. — Аз не съм ваш враг. Както по всичко личи, сега сте мой наемател.

— Ваш наемател! — повтори той изумено.

— Да. И несъмнено двамата ще можем да постигнем разбирателство.

— Разбирателство.

С широки гневни крачки Рансъм отиде в другия край на залата, като се движеше сред мебелите с лекота, на която Изи завидя. Тя се препъваше по-често от него, а очите й си бяха наред.

Ако след раняването херцогът се бе възстановявал само тук, то той се бе трудил неуморно, за да си състави мислена карта на замъка. Тя започна да разбира неохотата му да си тръгне. Дори да разполагаше с по-подходящи за живеене замъци, едно преместване означаваше да започне всичко отначало. Изи не искаше да бъде безсърдечната господарка, която ще изгони слепеца от дома му.

Той вдигна куфара й от мястото му — две крачки от вратата, както й беше казал по-рано. Сетне прекоси същия път на обратно и го остави на масата.

— Разберете, че си тръгвате!

— Какво? — Тя погледна куфара и страх изпълни гърдите й. — Но аз няма къде да отида, нямам и пари.

— Не ви вярвам. Щом баща ви е бил известен в цяла Англия, дори е бил произведен в рицар, значи, сте заможна. Или поне имате приятели.

Кучето в нозете му изръмжа.

— Какво има в този куфар? — попита той смръщен.

— Моята… — Тя махна с ръка. — Точно сега това няма значение. Вече ви казах, че няма да искам от вас да си тръгнете, Ваша милост. Но и вие не можете да ме изпъдите насила.

— О, нима? — Той взе шала й, който се сушеше пред камината, сви го на топка и понечи да го натика в куфара.

Кучето изръмжа и излая.

— Какво, по дяволите, има в това нещо? — Той отвори закопчалката.

— Не, недейте — Изи се хвърли напред. — Внимавайте. Тя спи. Ако я уплашите, ще ви…

Твърде късно.

С животински вой той отдръпна ръка от куфара.

— Майчице…

Изи трепна. Както се опасяваше, от пръста му висеше нападател. Грациозен хищник с бяло-кафява козина и едри зъби.

— Снежинке, недей!

Побеснялото куче се хвърли с лай срещу съскащото същество, нападнало господаря му. Рансъм изруга, вдигна ръка и заотстъпва в кръг, като се мъчеше да държи двете животни настрана. Но Снежинка си беше Снежинка и го захапа още по-силно.

— Снежинке! — Изи затича в кръг около вкопчените животни. — Снежинке, пусни го!

Накрая се покатери върху масата и сграбчи херцога за китката. Сключи двете си ръце около неговата и с цялата тежест на тялото си го задържа на място.

Сетне остана неподвижна, като се стараеше да не мисли за неочакваната близост на телата им. Твърдото му като камък рамо се опираше в корема й. Лакътят му се бе впил между гърдите й.

— Не мърдайте, моля ви — рече тя, останала без дъх. — Колкото повече размахвате ръце, толкова по-силно стиска.

— Аз не размахвам ръце. Никога.

Така беше. Докато държеше ръката му по този начин, Изи ясно почувства мощта на тялото му. В същото време осъзна и присъствието на друга сила. Сдържаността му.

Ако поискаше, Рансъм би могъл да запрати и нея, и Снежинка в стената със същата лекота, както бе сторил с креслата.

Тя овладя треперещите си ръце, погали животинчето и разтвори с пръсти малката му паст.

— Пусни го, миличка. Заради всички ни. Пусни херцога.

И най-сетне успя да откъсне Снежинка от кървящия пръст.

Всяка жива твар в залата си отдъхна.

— Мили боже, Гуднайт! — Херцогът разтърси ръка. — Какво е това? Плъх?

Изи слезе от масата, гушнала Снежинка до гърдите си.

— Не е плъх. Това е белка.

Той изруга.

— Носиш невестулка в куфара си?

— Не. Нося белка.

— Белка, пор, невестулка. Все едно.

— Не е — възрази Изи и погали нежно по бузата възбудената Снежинка. — Добре де, може и да е, но белка звучи по-благородно.

Тя гушна Снежинка в едната си ръка, а с другата я погали по коремчето, сетне я отнесе при куфара и отвори малката вратичка на сферичната клетка, изработена от позлатена мрежа.

— Ето така — прошепна тя. — Сега бъди послушна.

Кучето изръмжа срещу Снежинка. В отговор тя изви устната си и обели острите си резци.

— Бъди послушна! — прошепна Изи, но този път строго. Обърна се към херцога. — Ваша милост, позволете ми да се погрижа за раната ви.

— Оставете.

Без да се обезсърчава, младата жена го улови за китката и огледа пръста.

— Боя се, че има доста кръв. Трябва да се почисти. Не бива да чакаме. Може да… Ооо.

Докато тя бърбореше, той беше взел от масата гарафата с уиски и изля обилно количество от кехлибарената течност върху кървящата рана.

Изи се сви, само гледаше.

Рансъм дори не трепна.

Тя измъкна чиста кърпичка от джоба си.

— Дайте на мен. — И докато попиваше раната, огледа ръката му. Голяма, силна. Обезобразена с най-различни дребни следи от порязвания и изгаряния — едни по-пресни, други избледнели. На средния десен пръст херцогът носеше златен пръстен с печат. Овалният герб беше с внушителни размери. Личеше си, че херцозите обичат всичко да се забелязва.

— Раната все още кърви — рече тя. — Надали ви се намира пластир тук?

— Не.

— Тогава ще я притиснем, докато кървенето спре. Позволете ми. Не ми е за първи път. — Тя надипли кърпичката около пръста му и стисна силно. — Ето. Сега ще почакаме минута-две.

— Оставете на мен. — Той се отскубна и сам притисна раната.

И тъй започна да тече най-дългата и чувствена минута в живота на Изи.

В миналото тя бе преживяла не една несподелена любов. Но обикновено си губеше ума по някой вглъбен учен с костюм от туид или поет с рошави черни къдрици и печално лице.

Херцогът на Ротбъри не приличаше на нито един от джентълмените, в които се бе влюбвала. Той беше суров, неотстъпчив и дори преди раняването си не бе обичал да чете. На всичкото отгоре двамата си оспорваха правото на собственост върху замъка и той бе заплашил да я изхвърли в студената нортъмбърландска нощ.

Въпреки това от трепет и вълнение й прималяваше.

Той бе тъй близо до нея. Тъй снажен. И тъй властен.

Истински мъжкар.

Всяка брънка от женското й същество обединяваше усилията си, за да отвърне на предизвикателството. Вероятно това изпитват алпинистите, когато застанат в подножието на някой заснежен връх, зареян във висините. Изпълнени с възторг от невероятната възможност, но и със страх пред опасността. С омекнали колене.

— Снежинка — с насмешка рече херцогът, подпирайки се на ръба на масата. — Трябва да я прекръстиш на Пиявица. Кой нормален човек гледа невестулки в дома си?

— Беше ми подарък.

— Кой нормален човек избира невестулка за подарък?

— Един от почитателите на баща ми.

— Човек ще си рече, че е бил някой от враговете му.

Изи седна до него на ръба на масата и се примири — трябваше да разкаже цялата история. Тя добре показваше как литературният успех на баща й и обичта на хората така и не им донесоха никаква полза.

— Баща ми пишеше сага за рицари, техните дами, злодеи, магьосници… замъци. За всичко, свързано с романтичните рицарски подвизи. Историите до една бяха представени като приказки, които той разказва за лека нощ на дъщеря си. Малката Изи Гуднайт.

— Ето защо Арчър очакваше да види малко момиченце?

— Да. Те всички това очакват — отвърна тя. — Героинята в приказките притежава белка. Измислена белка, естествено. Но смела и вярна, съвършено величествена, бяла и с тънко вратле като господарката си. Та тази измислена белка върши всякакви измислени хитрости и номера като например да прегризе въжетата, с които Сенчестият рицар, също измислен герой, връзва господарката й, когато я отвлича за трети път. И тъй, един от преданите читатели на баща ми решил, че би било чудесно да подари на истинската Изи Гуднайт истинска белка, която да си бъде само нейна.

Няма ли да е чудесно? — трябва да си е казал глупакът. — Няма ли да е прекрасно, очарователно?

Е, не. В действителност не беше. Нито за Изи, нито за Снежинка.

Истинската белка не беше мило, смело и вярно животинче. Да, Снежинка беше лъскава и грациозна — особено когато зимата оцветяваше гъстата й козинка в бяло. Но макар да тежеше четвърт килограм, тя беше зъл хищник и през годините Изи беше понесла своя дял от ухапвания и щипания.

— Глупав подарък — рече херцогът.

Тя трябваше да се съгласи с мнението му. Но въпреки всичко вината не беше на Снежинка. Тя си беше такава. Беше се родила невестулка. А и вече беше стара, почти на девет години. Изи не можеше да я хвърли ей така на вълците — или пък на кучето.

— Допускам, че лорд Линфорт е следвал подобен импулс. Вярвал е, че ще бъде прекрасно да подари на малката Изи Гуднайт неин истински замък.

— Ако не искате чудатия си подарък, може да се откажете от него.

— Но този подарък не е като белката. Замъкът е недвижимо имущество. Не разбирате ли каква рядкост е това за жена? Имотите принадлежат на бащите, братята, съпрузите, синовете ни. Ние все оставаме с празни ръце.

— Не ми казвайте, че сте една от онези жени, които имат радикални идеи.

— Не — отвърна тя. — Аз съм една от онези жени, които нямат нищо. Броят ни е доста голям.

Тя сведе поглед.

— Когато баща ми почина, всичко премина в ръцете на братовчед ми. Той наследи родния ми дом, цялата мебелировка в него. Всяка чиния в шкафовете, всяка книга в библиотеката. Дори дохода от разказите на баща ми. Какво имам аз, освен доброто си име? Снежинка.

Ръцете й затрепериха. Не можа да се овладее; все още беше бясна на баща си. Яд я беше, че трябваше да умре, и то по този начин. През всичките години тя беше до него, беше се отказала от личен живот, а той така и не бе намерил време да поправи завещанието си и да я осигури, в случай че ги сполети най-лошото. Освен това бе твърде зает да играе ролята на любещ баща, който разказва приказки на дъщеря си.

Херцогът като че недооцени несправедливостта на положението й.

— Значи, все пак имате къде да се подслоните. Имате братовчед. Той ще ви помогне.

— Мартин? — тя се разсмя при тази мисъл. — Още от деца той винаги ме е презирал. Това е момчето, което ме блъсна в езерото, когато бях на осем, а сетне застана на брега и се смя, докато аз плюех вода и махах безпомощно с ръце. Тогава не ми хвърли въже и сега няма да го стори. Остава ми само едно. Точно както и тогава.

— Какво?

— Да се науча да плувам. По най-бързия начин.

Широката му уста се понадигна в единия край. Изи не можа да реши дали с одобрение, или насмешка. И в двата случая полуусмивката му я обезпокои.

— Слушате ме, докато аз бърборя. — Тя наклони глава настрана и надникна под импровизирания компрес. — Мисля, че кървенето спря.

Мъжът откъсна със зъби една ивица от кърпичката, уви с нея пръста си, внимателно загърна краищата и я върза здраво.

— Знам, че не искате да напуснете замъка „Призрак“ — рече тя. — Може да се споразумеем за наем на всяко тримесечие.

Наемът от имот с тези размери щеше да й стига да си намери добре обзаведена къща. Не й трябваше много. След няколкомесечните си странствания по чуждите домове тя жадуваше за дребни домашни радости. Пердета, свещи. Да спи под завивки, избродирани с нейния собствен монограм.

Просто нещичко, все едно какво, което да може да нарече свое.

— Това е лудост! — възкликна херцогът. — Няма да плащам наем в собствения си замък!

— Но той не е ваш. Вече не. Граф Линфорт го е купил и завещал на мен.

Той поклати глава.

— Линфорт е бил измамен. Някой мошеник е подправил документите, за да оскубе умиращия старец. Аз държа на служба повече от дузина икономи и адвокати, които управляват делата ми, и те не биха продали нищо без моето съгласие.

— Съвсем сигурен ли сте? — Изи повдигна вежди и огледа камарата неотворени писма. — Откъде знаете, щом не сте преглеждали пощата си от месеци насам?

Тя издърпа един плик от купчината и го завъртя.

— Ако желаете, аз бих могла да ви помогна да прочетете писмата и да им отговорите. Години наред бях секретарка на баща си.

— Не ми трябва помощта ви!

Изрече го тъй рязко, че тя изпусна плика.

— Нека ви дам един урок по история, след като баща ви тъй много е обичал приключенията от миналото. Моите предци са получили земите и титлите си, защото успешно са бранили границата от шотландците. А това не е ставало, като са вдигали ръце с думите: „Добре, така да бъде“ всеки път, когато някой е почуквал на вратата, за да отмъкне замъка им.

Изи се засмя.

— Но аз не съм банда шотландски разбойници. Пък и ние не живеем в шестнадесети век.

— Съвсем вярно. Ние имаме закони и съдилища. Затова, ако искате да предявите претенциите си върху замъка, намерете си адвокат. Дайте му да прегледа книжата ви и да пише на моя. Двамата могат да си разменят аргументи. Накрая делото ще се гледа в съда. Някъде след около три години. Ако имате късмет.

Три години?

Изи не разполагаше с толкова време. Ако я изгонеха със сила, не беше сигурна, че ще преживее и три дни. И пари за адвокати нямаше, още по-малко за способен адвокат, който да се изправи срещу херцога.

Нямаше друг избор, освен да държи на своето. Да се държи, сякаш е господарката на замъка. Ако Ротбъри успееше да я отпъди днес, втори път нямаше да може да прекрачи прага му.

— Ако вашите адвокати желаят да дойдат тук и да проверят документите, са добре дошли. Но аз няма да си тръгна.

— Нито пък аз. — Здравата половина на челото му се смръщи. Ако можеше, помисли си Изи, мъжът би й хвърлил такъв свиреп поглед, че и диамант би се пръснал под него.

— Вашата суровост е безполезна. Мръщете се колкото желаете, но за бога, та вие сте ме пренесли тук на сушина от дъжда. Мога пак да припадна само като си помисля за това.

— Не и от галантност.

— Тогава защо?

— От практичност. Не можех да ви оставя на дъжда. Щяхте да привлечете злосторници.

Тя се усмихна.

— Мили боже! Освен всичко друго, и чувство за хумор.

Личеше си, че напоследък не му бяха правили комплименти. Херцогът имаше вид на човек, по когото бяха хвърлили граната. Или пък мокро коте.

Той беше богат, могъщ, гневен и силен. Но поне по един въпрос Изи го превъзхождаше. Тя не губеше кураж. Умееше да се справя с докачливи създания и можеше да извлече полза и от най-лошата ситуация.

Захвърлена в езерото, тя се научаваше да плува.

— Положението не е чак толкова нерешимо, колкото изглежда — рече тя. — Вие искате да останете. Аз искам да остана. Докато съдът реши въпроса, ще си делим замъка.

— Да си делим замъка?

— Да, ще го делим. Той е огромен, строен е да приюти стотици хора. Аз ще се настаня в някоя свободна кула или в самостоятелно крило. Дори няма да ме забелязвате.

Той се приближи.

— О, ще ви забелязвам, госпожице Гуднайт. Ще ви забелязвам. Не съществува достатъчно голям замък, който да попречи на мъж като мен да усеща всеки миг жена като вас. Не е нужно да продумвате и дума. Аз ще чувам шумоленето на полите ви. Ще надушвам аромата на кожата ви. Ще долавям огъня на тялото ви.

Небеса! Щом можеше да долови огъня й, навярно и сега го усещаше. Тя гореше цялата.

— Аз не съм лорд Арчър — продължи той с онзи нисък, дрезгав тембър. — Аз никога не съм чел блудкавите истории на баща ви и за мен вие не сте някое малко девойче. Аз прокарах ръцете си по цялото ви тяло. А те имат отлична памет.

О… божичко!

Тя не знаеше. Нямаше как да знае с безметежния живот, който бе водила, а той нямаше как да се досети. Но мъжът току-що бе изрекъл всичко, което жената до него тъй отдавна бе жадувала. Да бъде забелязана. Не просто като момиченцето в някакви предвзети приказки, а като жена.

— Разбирате ли какво ви казвам? — попита я той.

— Да — задъхано отвърна тя. — И сте луд, ако си мислите, че ще се откажа.

Те стояха в напрегнато мълчание.

— Добре тогава — след известно време рече той. — Тръгвате си по същия начин, по който дойдохте.

Той приклекна, улови я за краката и я преметна през рамо с лекотата на мъж, премятал не една жена така. Това определено не му беше за първи път.

Но не така стояха нещата с Изи и тя не знаеше как да реагира. Да го заблъска с юмруци по гърба ли? Да зарита с крака и да се разпищи? После щяха да й хрумнат куп възможности. Остроумни отговори, духовити реплики. Сега обаче цялата й кръв нахлуваше в главата й и съзнанието й пустееше и пулсираше жарко.

Той я намести и я потупа лекичко отзад.

— Само кожа и кости сте.

Пренебрежителните думи развързаха езика й.

— Грешите. Аз имам дух, Ваша милост. Повече, отколкото някога сте виждали. Повече, отколкото предполагате. Изнесете ме отвън, щом искате. Аз пак ще вляза. И пак, и пак! Колкото пъти се наложи. Защото сега това е моят замък. И аз няма да си тръгна.