Теса Деър
Слепият херцог (16)

Глава 16

Божичко, ама че глупачка.

Писмото в ръката й беше от годеницата на Рансъм. Вятърничавото момиче. Същата жена, която беше побягнала с фермера, а това бе довело до обезобразяването на херцога и близката му среща със смъртта. А тя току-що прочете писмото на глас като доказателство за вечната любов.

Изи подаде писмото на Дънкан в крачка. Сетне взе един свещник, а с другата ръка прибра копринените си поли.

— Трябва да го настигна.

И като забърза колкото можеше с тясната рокля и прилепналия корсет, тя хукна след него по коридора.

— Рансъм, почакайте.

Без да спира, той изстреля предупредително през рамо:

— Не сега!

Думите я уцелиха право в сърцето и я приковаха на място. Човек не можеше да пренебрегне с лека ръка тона му. В заповедта отекна тежестта и достойнството на единадесет поколения херцози.

Рансъм беше ядосан, обиден и на ръба да избухне.

Изи събра смелост и въпреки всичко го последва.

С мъка успяваше да не изостава. Той познаваше отлично стаите и коридорите, по които бродеше всяка нощ в тъмното.

Най-сетне сви в една стая и Изи успя да го застигне.

Беше се пъхнал в библиотеката.

Колкото и да е странно, библиотеката беше единственото помещение, което Изи избягваше досега. Тя беше просторна и махагоновите лавици се издигаха величествено до тавана, но за истинския любител на книгите сцената беше мъчително тягостна. Един бегъл поглед още първия ден й бе разкрил, че всички ценни и интересни книги са разграбени или изнесени. Единствените останали томове бяха скучни земеделски трактати и остарели алманаси, но дори и те или бяха хванали плесен, или бяха прегризани до такава степен, че не ставаха за четене.

Някой ден, беше си обещала Изи, ще намери пари да ремонтира библиотеката и да я напълни отново с хубави книги. Книги с богати, кожени подвързии във всички възможни цветове: зелено, синьо, червено, кафяво. Някой ден ще прекарва дъждовните дни, свита в меко кресло край огромното каменно огнище и потънала дълбоко в някой вълнуващ готически роман.

Ала тази вечер трябваше да се примири, че ще изживее един наяве.

Тя спря насред библиотеката и остави свещника върху стара прашна маса.

— Рансъм, аз…

Той вдигна ръка и тя замълча.

— Предупреждавам ви, Гуднайт. Не ме предизвиквайте точно сега.

— Моля ви. Не искам да спорим. Само ми позволете да ви се извиня. Много, много съжалявам. Беше ужасно безразсъдно от моя страна да ви прочета това писмо. То пристигна отдавна, а аз така и не направих връзката. Не знаех, че това е вашата лейди Емили.

Херцогът избухна гневно:

— Значи, знаете!

— Да, знам.

Той направи две ядни крачки към нея. От светлината на свещта по белязаното му лице заиграха страховити сенки.

— Слушали сте хорските одумки за мен. А може би сте прочели нещо в камарата писма. Навирали сте си носа в тях без мен?

— Не — побърза да отрече тя. — Нищо подобно. Научих от Дънкан.

— Дънкан! Той ви е казал. — Херцогът изруга гневно и се обърна. — Това е то, значи. Не ми остана нито един човек на земята, на когото да вярвам.

— Не, не. Моля ви, не го приемайте така. — Докато говореше, тя се приближи, стопявайки дистанцията помежду им предпазливо, стъпка по стъпка. — Дънкан се безпокои толкова много за вас. Той не е искал да ви одумва, кълна се. И съвсем не ви е одумвал. Разказа ми историята на някой си херцог на Мотфеъри и някоя си лейди Шемили, а аз си направих изводите.

— Мот какво?

Изи се тупна по челото.

— Няма значение. Моля ви, забравете, че съм казала нещо.

Преди да се опомни какво става, той връхлетя върху нея. Улови я за кръста и я притисна в стената, опасана с празни лавици.

— Предупредих ви — изръмжа той. — Предупредих ви да не ме предизвиквате. Сега ще си го върна.

Той се хвана здраво за лавиците, улавяйки я като в клетка между ръцете си. Бедрата й се притиснаха в твърд ръб. Още един я подпираше на тила. Миризмата на вино стана нетърпима.

Херцогът я бе приклещил и тялото й реагираше, както би реагирало всяко живо същество, хванато в капан. Косъмчетата на врата й щръкнаха. Дробовете й работеха като духало, поемайки и изпускайки въздуха. Сърцето й биеше с див, гръмовен пулс в гърдите й.

— С-съжалявам — заекна тя. — Много съжалявам.

— Съжалявате? За какво? Съжалявате, че ми прочетохте онова писмо? Съжалявате, че ме е заболяло? Съжалявате, че имате пръст в разгромяването на живота ми?

О, боже. Значи, все пак я обвиняваше!

— Съжалявам — рече тя предпазливо, — че лейди Емили така и не е разбрала що за човек сте.

— Ами! — Той плъзна ръка на кръста й. После нагоре, после надолу по лъскавата, гладка коприна, проследявайки лениво извивките на гърдите и хълбоците й. — И що за човек съм аз?

— Добър човек. Човек, който през една част от времето се държи грубиянски, а през останалата — отвратително арогантно. Но когато трябва, е предан и готов да закриля другите. Вие сте тръгнали подире й, Рансъм. Хукнали сте да я гоните, а сте могли да я оставите да си замине.

— Да, хукнах подире й. Но ако си мислите, че това ме превръща в героя от нейните приказчици, нищо не сте разбрали. Всичко, написано от нея, е истина. Аз не я обичах. Никога нямаше да я заобичам. За нея аз винаги бях злодеят.

Аз не я обичах.

Вместо да си отдъхне, че чувствата му не са били засегнати, Изи изпита егоистично успокоение за своите.

— Вие нямате представа. — Той се приведе към нея. Горещият му дъх премина по ухото й. — Нямате представа как се изкушавам да ви погубя. Точно тук и сега. Отмъщението би било тъй дяволски сладко. Любимата непорочна девойка на Англия разтваря широко бедрата си за моя жезъл.

Краката й се подкосиха от похотливите му думи. Въздухът не й достигаше. Тези ужасни стегнати връзки на корсета. С всяко учестено дихание гърдите й се надигаха от преградата на червената коприна. Връхчетата на зърната й се бяха втвърдили от божественото триене.

— Вие не бихте постъпили така. — Тя преглътна мъчително. — Не сте от хората, които биха злоупотребили.

— Няма защо да бъда от тях. — Бръкна под полите й. — А просто от хората, които не връщат покани.

Подпъхна ръка под коляното й, вдигна го, избута го настрани и подпря петата й на първата лавица над земята. С помощта на собствения й крак я закова в тази непристойна поза.

Сърцето й спря, когато отмести надиплените й поли настрани. Отдолу тя не носеше нищо друго, освен дълги чорапи. Но не можа да се реши да възрази или да избяга. Пламенното му докосване я вълнуваше и тя усети растящата си възбуда още преди той да я обгърне.

Не искаше да се връща в трапезарията и да продължава да се преструва. Искаше да остане тук с него, необуздана, пламтяща от страст. Опияненият й, забързан отговор на ласките му… Той беше честен. Копнежът, който се трупаше между краката й… Той беше истински.

Плъзна палец над гънката и нежно я разтвори за обследванията си. Тялото й се разтърси от насладата и тя се улови за близката лавица за опора.

— Да. — Простена Рансъм. — Знаех си. Знаех си, че ще се къпеш в роса заради мен.

Прямите думи я подлудиха. Той приплъзна пръст в нея, а тя прехапа устни, за да не извика с пълно гърло.

Да!

Той знаеше точно за какво копнее тя. Движеше пръст навътре, навън и с всеки път потъваше по-дълбоко.

Ала това пак не й стигаше. Тя залюля бедрата си напред и назад, като се мъчеше да го притегли още, още по-навътре в себе си. Жадуваше го. Жадуваше проникването му в дълбините й.

— Никой друг не подозира, нали? Какво палаво, буйно момиче сте. Никой не вижда онова, което виждам аз. Никой друг мъж не ви е карал да се гърчите, да се задъхвате, да стенете!

Тя изви гръб и откликна без дъх:

— Никой!

— Само аз. — Пръстите му проникнаха надълбоко. — Кажете го.

— Само вие.

С тих, одобрителен стон той сведе глава и обсипа гърдите й с целувки. Дръпна със зъби корсета надолу. Преди да успее да му каже, че е взела роклята назаем, пък и тя бездруго вече се опъваше по шевовете, усети как платът се раздра.

Гърдите й се изляха напред и тя напълни дробовете си с опияняващ въздух.

— Да. — Той освободи гърдите й от банелите и описа кръг с език около зърното й. — Знам какво жадувате.

Плъзна ръце до кръста й. Вдигна я на десетина сантиметра от земята и я настани на следващата лавица. Събра полите й на кръста и се пъхна между краката й.

— Ако искате да спра, кажете ми. — Гласът му беше пресипнал. — Няма нужда да пищите. Няма нужда да ме блъскате. Само трябва да ми кажете.

Изи не знаеше какво да отвърне. Тялото й жадуваше неговото. Това беше сигурно. Но нима това щеше да бъде първото й и може би единственото любене? Потайно, гневно съешаване върху прашните лавици? Той не би правил любов с нея. Той би се възпротивил срещу самата идея за любов.

— Аз… — Тя си пое дъх с усилие. — Не казвам „не“.

Той изстена и я повдигна тъй, че бедрата й го яхнаха през кръста.

— Но казвам „не така“. Аз искам чувства. Искам нежност. Мисля, че вие също ги жадувате.

Той прекара пръсти надолу по гърба й и плъзна език по гръдта й.

— Прокълнете нежността. Да вървят по дяволите чувствата. Аз не съм мъжът, който ще задоволи копнежите на сърцето ви, но мога да ви дам всичко, всичко, което тялото ви жадува.

— Само защото…

Той засмука зърното й и гласът й секна, удавен от поредната вълна блаженство.

Тя вплете пръсти в косите му и опита пак.

— Само защото тя е избягала от вас, не значи, че жените не могат да ви обичат. Рансъм, аз… аз знам, че у вас има повече, отколкото показвате на света.

— Има много, много повече. — Той притисна таза си в нейния и твърдият хълм на члена му погали ядката й. — Може да го имате. Точно толкова дълъг, твърд и надълбоко, колкото искате.

Ох. Ох, как го искаше.

Той се притисна в нея с твърд, упойващ ритъм. Топлата, изтъркана от времето кожа галеше бедрата й. Изи изплака и се хвана за лавицата, неспособна да направи нищо, освен да се държи здраво по време на ездата.

С всяко завъртане на хълбоците му тя политаше по-нависоко. Приближаваше екстаза.

И той го разбираше.

— Излейте се заради мен. — Той пъхна ръка между телата им и пръстите му отново я изпълниха отвътре. Докато ги движеше напред-назад, дланта му притискаше перлата й. — Трябва да го почувствам. Трябва да ви чуя.

В гърлото й се надигна тънък вик наслада.

— Името ми. — Той мушна пръсти по-навътре. — Кажете името ми. Искам да знаете, че това съм аз.

— Рансъм! — Тя стисна силно лавицата.

И тогава ненадейно…

Нещо се отвори.

С трясък и свистене целият й свят се завъртя на оста си. Запращайки и двама им в тъмница.

— Как…? — Тя се задъхваше. — Какво стана?

Проклет да е, ако знаеше. В един миг беше в рая. Изи изричаше името му на пресекулки, стиснала здраво в горещите си глъбини пръстите му… А победата беше в ръката му.

Миг по-късно двамата слязоха в ада. Цялата стена заедно с лавиците се бе завъртяла и ги бе изплюла тук.

Където и да беше това „тук“.

Той не би могъл да каже. Знаеше само, че вътре беше душно. И влажно. Миришеше на гнило и вековна плесен.

— Дали не е таен проход? — попита Изи, все тъй задъхана.

Той отдръпна ръката си от треперещата й плът и свали полите й толкова, колкото посмя. Но продължи да я притиска към лавицата с таза си, без да я пуска на земята. Един господ само знаеше какви гадости и чии останки се валяха в краката му.

Със свободната си ръка Рансъм опипа пространството.

— По-скоро е тайник. Ако някога е имало коридор, явно е бил зазидан.

— Сигурно е било бърлогата на свещеник. Скривалище. Строили са ги през шестнадесети век, когато католицизмът бил забранен. Но все трябва да има изход. Някакъв лост или…

— Оставете на мен.

Той опипа лавиците, подръпвайки и бутайки всяка. Нищо. Засили се с тяло към едната страна на стената, за да я завърти в обратната посока. Нищо.

— Дънкан и госпожица Пелъм ще дойдат да ни потърсят — рече той. — Щом чуем стъпки, ще викаме за помощ.

Тя го улови за връхната дреха. Той едва дишаше.

— Само не ме оставяйте.

— Какво има? Ударихте ли се?

Той усети как главата й се поклати. Ръцете й потърсиха реверите на палтото му и се свиха в юмруци.

— Просто… много е тъмно и аз…

— И вие не обичате тъмното. Спомням си.

Тя зарови глава в рамото му.

Богове на небесата. Изи не преувеличаваше. Това не беше просто страх, а ужас. Той го долавяше в потръпването, пробягващо под кожата й. Чуваше го в учестеното й дишане. Същата жена, която стоеше предизвикателно в лицето на прилепи, плъхове, призраци и херцози, беше вцепенена от страх…

От тъмното.

Рансъм не намери сили да се пошегува или да злорадства. Цялата му гневна похот се претопи в мрачна меланхолия. Той плъзна ръце по гърба й и я притисна силно до гърдите си. Защото разбираше този страх, както познаваше собственото си сърце. Той бе тази злочеста душа, останала неотдавна самотна и уплашена в пъкъла на тъмнината.

— Всичко е наред — успокои я той. — Тук е тъмно, но вие не сте сама. Аз съм тук.

Тя продължи да трепери.

— Т-толкова е неловко и детинско. Така е, откакто навърших девет.

— Какво се случи тогава?

Виждаше му се късно на тази възраст да изпитва ненавист към тъмнината. Може би, ако говори за случката, това ще прогони страха й. Най-малкото щеше да запълни тишината.

— Някога прекарвах летата на гости на леля си в Есекс. Тя нямаше дъщери. Само един син, Мартин. Може да съм го споменавала.

— Онзи, който ви беше хвърлил в езерото?

— Да. — Гърдите й се повдигаха от забързаните дихания. Тя разказваше с кратки словесни пориви. — Точно той. Жалко, противно момче. Завиждаше ми, мразеше ме. Искаше да си замина. Щом ме свареше сама, почваше да ме бие и да ме обижда жестоко. Когато обичайният му тормоз не даде резултат, се опита да ме хвърли в езерцето. След като и така не се отърва от мен, един ден ме залови в градината, завлече ме в зимника и ме заключи там. Намираше се на трийсетина крачки от къщата и, естествено, беше под земята. Никой не чу виковете ми. Мина цяло денонощие, докато ме открият. А Мартин осъществи желанието си. Аз плаках толкова истерично, че леля Лилит ме прати у дома. Оттогава мразя тъмното.

Рансъм започваше да разбира.

— Ето защо са били приказките за лека нощ. Било ви е страх от тъмното.

— Да.

— И ето защо винаги сте в залата, когато се събудя на сутринта. Защото и сега ви е страх от тъмното.

Тя въздъхна бавно.

— Да.

Той изруга грубо и я погали по гърба.

— Този ваш братовчед е бил един малък, долен кучи син. Дано си е получил заслуженото.

— Ни най-малко. Сега е един напълно зрял кучи син, който пожъна всичките награди за злосторничеството си.

— Как така?

— Единственото завещание на баща ми е било изготвено още преди моето раждане, когато е навършил пълнолетие. Аз дори не знаех за съществуването му, а той така и не го е преработил. В него оставял всичко на най-близкия си наследник от мъжки пол, тъй че…

— Братовчед ви е наследил всичко.

Тя кимна.

— Когато Мартин дойде да си получи къщата и всичките ни вещи, аз си казах, че навярно е улегнал с годините. Може би двамата щяхме да успеем да се споразумеем. Но не. Той си бе все същият злонамерен, дребнав мерзавец, а сега ме мразеше още повече заради успеха на баща ми. Взе ми всичко — до последния писец. И то със задоволство.

Рансъм стоеше неподвижен. Не искаше да я плаши. В същото време гневът гореше в жилите му като буен, опустошителен пожар. Той се отказа от плана да чакат Дънкан и госпожица Пелъм да ги намерят. Беше толкова бесен, че можеше с тяло да пробие стената.

— Умълчахте се — рече тя.

Той си пое дъх, опитвайки да уталожи яда си.

— Упражнявам се в творческо мислене. Дали да хвърля братовчед ви на глутница изгладнели чакали? Или да гледам как цял пасаж пирани оглозгват месата му?

— Хубава задача. — Тя се засмя. — Ще питам лорд Перегрин какво мисли по въпроса.

Известно време мълчаха.

— Как я понасяте? — попита тя. — Как понасяте тъмнината през цялото време?

— Отначало не беше лесно. — Сериозно омаловажаване. — Но с времето свикнах. Тъмнината плаши, защото ни се струва безкрайна. Но не е тъй необятна, както изглежда. Човек може да я изследва, да изучи формата й, да я измери — точно както можете да видите стаята с очите си. Човек разполага с ръцете, носа, ушите си.

— Аз разполагам с ума си — прошепна тя. — Това е най-лошото. Не друг, а умът ми запълва мрака с ужасни неща. Имам твърде развинтено въображение.

— Хлопнете му вратата тогава. Никакви приказки и чудновати истории. Съсредоточете се само върху нещата, които можете да усетите със сетивата си. Какво има пред вас?

Тя допря длани в тънката му, хладна риза.

— Вие сте.

— Какво има от двете ви страни?

— Ръцете ви.

— Какво има зад вас?

Тя пое бавно дъх.

— Дланите ви. Дланите ви са на гърба ми.

Той я погали, за да я стопли.

— Не ви трябва да знаете друго. Аз ви държа. Ако в мрака има страшилища, ще трябва да минат през мен.

След малко треперенето й се поуспокои. Напрежението в гърдите й донякъде намаля.

— Толкова сте голям и силен — измърмори тя.

Той не отвърна.

— И миришете много успокоително. — Тя отпусна чело върху рамото му. — На уиски и кожа. И на куче.

Описанието изтръгна смях от него.

— Вече се учите. Има много неща, които може да разберете за хората, без изобщо да ги виждате. Миризми, звуци, тъкани. Понякога ме учудва колко малко внимание съм обръщал на подобни неща, преди да бъда ранен. Ако има дар в ослепяването, то е, че сега забелязвам неща, които иначе бих пропуснал.

Жената в ръцете му, да речем.

Ако само преди година-две пътят му се бе пресякъл в двореца с този на Изи Гуднайт, беше сигурен в едно. Никога не би спрял погледа си върху нея. Тя беше чернокоса, нежна и скромно облечена. Невинна, неуверена в привлекателността си. С една дума, не беше негов тип. Очите на херцога обикновено се зарейваха към по-жизнерадостни, светлокоси жени.

В този случай те щяха да му свършат лоша услуга.

Защото тази жена… тя беше откровение. Всеки път, когато я взимаше в обятията си, отново го изпълваше удивление от топлината и мекотата й. От свежия зелен мирис на косите й и от сладостта на див мед в гласа й. От инстинктивната й страст.

И от нежността й. Тя плъзна ръце надолу и го прегърна през кръста.

Притисна лице в гърдите му.

Сгуши се.

Ето че отново си беше тя.

— Е, ако повишеното внимание към неща, които иначе бихте пропуснали, е най-хубавото на слепотата, кое й е най-лошото? — попита го Изи.

Боже. За тази чест имаше твърде много претенденти. Тя можеше да се досети за повечето. Други дори не би проумяла, а и той никога не би ги изрекъл пред нея.

— Научих се да мразя изненадите — рече той и сам се изненада от признанието си. — Сега съм човек на навика. В ума си имам карта на всяка стая в замъка, на всяка фотография и свещник. Принуден съм да оставям всяко нещо там, където съм го намерил, иначе съм загубен. Чувствам се като стар мърморко и се оплаквам от всичко неочаквано.

— Мен не очаквахте.

— Да, не ви очаквах.

— Аз промених навиците ви. Премествам туй или онуй из картата в ума ви.

— Да, премествате.

Тя повдигна глава от гърдите му.

— Разбирам защо не ме искахте в замъка. Аз бях изненада. Навярно сте ме мразили.

Той я погали по лицето.

— Не ви мразех.

— Е, ако отначало не сте, сега имате всички основания. Рансъм, трябва да ми повярвате. Много съжалявам. За писмото, за замъка, за лейди Емили. За всичко. Имате пълно право да…

— Шшт, тихо, Гуднайт. Попаднахме в капана на тази тясна, тъмна ниша. В момента едва ли можем да се разбираме по-добре. Мисля, че сега не е времето да ме подсещате за многото сериозни причини да негодувам срещу вас и да презирам всичко, което защитавате.

— Добре. — Тя въздъхна дълбоко. — Като се замисля, може би не бива да чакаме да ни се притекат на помощ. Тук някъде все трябва да има лост.

— Аз ще го намеря.

— Не, на мен се пада. — Изи се отдръпна. — Може би трябва да пресъздадем позата, преди стената да се завърти. Вие бяхте между краката ми, а аз се държах за лавицата някъде… тук.

Рансъм покорно застана на мястото си, повдигна я за хълбоците и се почувства като магаре. Нима наистина я бе държал в тази поза? Разкрачена широко, с крака, увити около кръста му, докато той се блъскаше в нея и предявяваше похотливи желания само за да докаже нещо на наранената си гордост?

Да. Изглежда, така бе направил.

— Да видим. Как беше? О, да. Вие бяхте пъхнали пръстите си в мен и ме молехте да кажа името ви, а сетне…

— Не може ли да минем без подробностите?

По дяволите! Тя беше девица без пари и дом, станала жертва на номерата на баща си като всички други. Рансъм се отврати от себе си. Тя също имаше всички основания да го презира.

— А сетне — тя се протегна нагоре, тялото й се изви — … струва ми се, че дръпнах тук…

Чу се свистене.