Теса Деър
Слепият херцог (25)

Глава 25

— Изи, няма да повярвате! — Абигейл я издърпа към прозореца на кулата.

— Какво има? О, моля ви, кажете ми, че адвокатите не са пристигнали. Още не сме готови. Аз не съм облечена. А и Рансъм още го няма.

— Не са адвокатите. Погледнете.

Изи подаде глава през тесничкия прозорец. В далечината по пътя към подвижния мост на замъка се виеше познатата пъстроцветна моранглианска рицарска конница от Уест Йоркшър. Придружавани от техните сестри от ордена „Помощниците на Кресида“. Знамената им се вееха от пронизващия вятър, а броните лъщяха на слънцето.

— Херцогът е успял — възкликна Абигейл и стисна Изи за ръката. — Убедил ги е да се върнат.

— Подозирам, че и вие имате нещо общо с успеха му. Сър Уендъл явно има свои причини да се завърне. Но това няма никакво значение, разбира се. Важното е, че пристигат.

Нелепа сълза бликна в окото й. Дори след всичко станало вчера, те не я бяха изоставили. Не си бяха тръгнали, още бяха нейни приятели. Още вярваха.

Не се съмнявай.

През следващите няколко часа кипеше трескава подготовка. Готвачът и девойките работеха в кухнята. Рицарите опресниха уменията си по сервиране. Дънкан отведе набързо Рансъм да си вземе вана, да го обръсне, да го облече и да лъсне ботушите му. Абигейл изразходи почти три четвърти час и голяма доза търпение, за да опитоми косата на Изи.

Когато колелата на каляските изтракаха по алеята, Изи не можа да намери сили да надникне през прозореца. Абигейл трябваше да го стори.

— Да, те са. Пристигнаха.

— Колко?

— Две каляски. Трима… Не, четирима мъже.

Четирима? О, боже. Адвокатите са двама. Другите трябва да са… лекари, свидетели, помощници на върховния съдия може би?

Тя закрачи напред-назад, като се молеше долу всичко да върви добре. Дънкан ще ги посрещне, ще ги въведе в салона, а сетне…

На вратата се почука.

Рансъм!

— Готова ли сте? — Той й предложи ръката си и двамата тръгнаха по коридора. — Не се тревожете за нищо. Просто стойте близо до мен.

— Няма ли да им се стори странно, ако стоя залепена за вас през цялото време?

Устата му се повдигна в единия край.

— Повярвайте ми. Нито един от адвокатите ми няма да се изненада да открие красива жена, залепена за мен. Това само ще затвърди впечатлението, че не съм се променил.

Но Изи не се тревожеше за неговата репутация. Тя силно се съмняваше, че адвокатите са свикнали да го виждат с жени като нея.

— Почакайте — Изи го задържа.

— Какво има?

— Аз… трябва да ви кажа нещо.

— Хм. Така. Много хубаво, но то навярно ще може да почака края на съдбоносната среща, за която се готвим цяла седмица.

— Не може да чака — рече тя, като го теглеше за ръкава. — Трябва да знаете. Важно е.

Сега, когато той бе приковал вниманието си върху нея, тя едва не изгуби кураж. Насила затвори очи и изрече:

— Аз не съм хубава. Никак.

Челото му се навъси, устните му се свиха като че се канеше да й зададе въпрос, но въпросът сякаш… заседна там.

— Трябваше да си призная много отдавна. Не знаете колко много ми тежеше. Просто… Никой никога не ме е наричал хубава. Никой никога не ме е карал да се чувствам красива. И не можах да устоя на радостта, макар че всичко беше плод на недоразумение. Но сега е важно да знаете. Ако влезете в залата с мен, увиснала на ръката ви… Това ще е най-яркото доказателство, че сте сляп. Те няма да разберат какво, за бога, търсите с мен.

— Изи. — Той плъзна ръце по нейните.

Тя се отдръпна.

— Не си прося комплименти. Истината ви казвам. Важно е да ми повярвате и да разберете. Аз не съм красива, Рансъм. Нито хубавичка. Нито миловидна. Нито дори поне малко привлекателна. Аз съм крайно невзрачна. Винаги съм си била такава. Нито един мъж не ме е заглеждал дори веднъж.

— Добре тогава. Значи, не сте красива.

— Не.

— От всичките ви стаени пластове и разкрития… — Той сложи ръце на раменете й. — Това е най-дълбоката тайна, която пазехте от мен.

— Да. — Тя се опита да го докосне.

Той я стисна здраво и не й позволи да помръдне.

— Недейте.

Притисна я с гръб до стената, а думите продължиха да се леят от устата й. Непотребни, глупави думи.

— В началото ми се струваше съвсем безобидно. Никога не съм си мислила, че тайната ми може да докара неприятности, и си казвах, че няма причина да узнаете истината. Но сега… сега тук са дошли други хора. А вие искате да мина за ваша любовница и…

— Не искам да минете — пресече я той. — Вие сте моя любовница.

Тя притисна лице в ръцете си. Прокле глупавата си суета. Сега цялото му бъдеще бе изложено на риск.

— Не мога да повярвам. Това… това ли е най-срамното ви признание? Че не сте красива. — Той се разсмя. — Това е нелепо.

— Нима?

— Да. Това е нищо. Искате ли да чуете една истински грозна тайна, Изи? Ето ви моята. Аз съм убил майка си.

При тези думи, Рансъм усети отдръпването й, едва доловимото й смайване.

Не я винеше. Бяха грозни думи. Никой никога не искаше да ги чува. Те бяха оставили черния си отпечатък и върху него.

— Майка ми се е мъчила повече от тридесет часа, за да ме доведе на белия свят, и е умряла по-малко от час след раждането ми. Аз съм я убил. Това повтаряше баща ми, с точно тези думи, още щом пораснах толкова, че да ги разбирам.

Спомените му бяха съвсем ясни. Всеки път, когато заплачеше, всеки път, когато трепереше, всеки път, когато се препъваше и търсеше утеха. Баща му го вдигаше за яката, влачеше петите му по мраморния под и го поваляше на земята пред портрета на майка му.

Спри да хленчиш, момче. Тя не може да изтрие сълзите ти. Ти я уби.

Божичко, колко красива беше на онзи портрет. Златиста коса, сини очи, светлосиня рокля. Ангел. Някога той се молеше пред нея. Дребни, богохулни молби за чудо, прошка, играчки… за най-малкия знак, че може да го чуе.

Ала тя не го чу. Беше си отишла.

Оттогава Рансъм никога не се бе молил на нищо друго.

— Всички слуги, бавачките, икономът, частните учители… всички бяха строго инструктирани да не показват обичта си към мен. Нямаше прегръдки, нямаше целувки, нямаше грижи и утеха. Това бяха все неща, които майка ми трябваше да ми даде, а аз не ги заслужавах. Старият херцог ме обвиняваше за смъртта й.

Той почувства въздишката й.

— Рансъм, това е ужасно.

— Така е — съгласи той.

— Той не е бил прав да се отнася така с вас.

— Да. Баща ми беше жесток, коравосърдечен кучи син. Да кажем, че нямаше много приказки за лека нощ.

— Аз… Безсмислено е да го казвам, но много съжалявам.

Той притисна чело в нейното.

— Не е безсмислено. За мен това означава всичко. И ако по-късно поискате да ме отведете в леглото и дни наред да ме галите по косата, ще приема с радост. — Отдръпна се на разстояние. — Но това ще остане за друг път. Сега говорим за вас. Некрасивата Изи.

— Познавам жените, Изи. Опознал съм твърде много жени през годините. — Години наред Рансъм бе търсил физическата близост и утеха, които не бе получил в детството си, вечно отдръпвайки се от по-дълбока връзка. — И от онзи първи следобед знам, че вие не приличате на никоя друга. Това ме радва. И ако мъжете никога не са ви обръщали внимание, това също ме радва, мен, егоистичния мерзавец. Иначе сега щяхте да сте с друг мъж, а не тук до мен.

— Но все едно колко здраво ви стискам, все едно колко дълбоко прониквам във вас, все чувствам, че някаква малка част от вас остава недостижима за мен, далечна. Сърцето ви, струва ми се. О, как я желаех тази частица от вас. Цялата ви желая. Ала не мога да събера сили да поискам нещо, което тъй недвусмислено не заслужавам.

Той почувства как тя понечи да възрази, но я прекъсна, преди да е опитала.

— И това няма нищо общо с раждането или с детството ми. Вече съм достатъчно голям, за да припозная в бащиното ми отношение безчувствена жестокост. Но има общо с всичко от там насетне. Вие смятате, че няколко черти на лицето ви правят безлична? Аз съм грозен до дъното на душата. Това е известно на цяла Англия. А след като изчетохте писмата ми, на вас също трябва да ви е ясно. Вие пресяхте цяла планина от злодеянията ми. Естествено, че сте издигнали стена около сърцето си. Вие сте умно момиче. Как бихте могли да обичате такава грозота? Кой изобщо би могъл?

— Рансъм. — Гласът й потрепери.

— А сега научавам, че това… това е тайната… която сте пазили. Това е била причината за неохотата ви. Не се чувствате достатъчно красива. За един слепец. Исусе, Изи. А си мислех, че аз съм повърхностен.

Думите се оказаха по-остри, отколкото бе възнамерявал. Затова ги съпроводи с целувки. Нежни, успокояващи целувки по бузата, шията, бледата, повдигаща се извивка на рамото й…

Благословена да е тази жена и нейната нелепа, твърде човешка суета. Той никога нямаше да се научи как да се превърне в мъжа, който тя заслужаваше. А неувереността й?

Той знаеше как да я отстрани.

— Изи — простена херцогът и притисна тяло в нейното, — подлудявате ме. Жадувам ви. Не можете да си представите. — Той повдигна полите й.

Тя ахна:

— Какво правите?

— Това, което изглежда.

— Не бива. Адвокатите. Те са долу, чакат.

— Това е по-важно.

— По-важно е да ме любите в коридора, отколкото да спасите титлата си?

Той застина. Сетне я целуна по устните.

— Да.

Изрече думата просто, тържествено. Защото казваше истината с всичко, което му беше останало. Тяло и душа. Адвокатите и титлата му да вървят по дяволите. Нищо в живота му не си струваше да бъде защитавано, ако тя не можеше да проумее това.

— Вече не мога да съдя как изглежда красотата. Но знам мелодията й. Тя звучи като буйна река от див, сладък мед. Красотата ухае на розмарин и има вкус на нектар. Красотата киха като бълха.

Тя се усмихна. Тази красива усмивка. Как е могла да се усъмни във въздействието й върху него?

— Ето колко сте невзрачна. — Той погали гърдата й с една ръка, а с другата разкопча бричовете си. — Ето колко непривлекателна ви намирам.

Нямаха време за прелюдия и изтънченост. Само за сливане.

Той си проправи път през долните й дрехи и откри, че като него е съвсем готова, сложи ръце отзад, повдигна я от земята и я опря в стената. Тя се вкопчи здраво във врата му и обви крака около кръста му.

И сетне той се тласна напред.

— Обичам ви.

Беше хубаво да произнесе тези думи, думи, които тъй дълго му бяха отказвани, че накрая бе отрекъл значението им. А да ги изрече, докато прониква в нея? Беше прекрасно.

— Обичам ви, Изи. — Той нахлу навътре и с всеки напън на хълбоците достигаше все по-дълбоко. — Обичам ви. Вас. Красива… Прелъстителка… Умна… Прекрасна… Вас.

Поспря в нея, потънал до дъно. Притискаше я в стената, двамата едва смогваха да си поемат дъх. Бедрата й потръпваха, опрени в неговите. Нямаше как да бъдат по-близо. Беше проникнал докрай в нея, по-навътре не можеше да иде.

Но това беше ли достатъчно? Можеше ли да докосне сърцето й?

Трябваше да разбере.

Затвори очи и притисна чело в нейната ухаеща, напудрена кожа. Онзи стар, коварен глас гръмна в кръвта му. Не заслужаваш това. Не я заслужаваш!

Ала все пак трябваше да я попита.

И Рансъм изрече най-трудните думи на света.

— Обичайте ме.