Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джейн Фалън

Заглавие: Моето сладко отмъщение

Преводач: Боряна Даракчиева

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-278-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8959

История

  1. — Добавяне

7.

Вбесяващо е, че не мога да правя друго, освен да чакам. Да чакам възможности да се сближа отново с Робърт, да чакам Саския ще се свърже отново с мен, да чакам жалките ми усилия да отслабна да дадат ефект. Имам нужда да действам.

Дружеските разговори за футбол всяка седмица няма да разпалят жаравата на нашия брак. Особено сега, когато сезонът свършва. Трябва да съм по-активна, иначе, преди да се усетя, ще дойде октомври и Робърт и Саския ще са избягали безгрижно към есенния залез. Опитах се да направя списък с нещата, които навремето правехме заедно с него, но освен търсене на антики и гледане на спорт не мога да се сетя за нищо конкретно. Просто се разбирахме. И толкова.

Предполагам, че тогава съм била различна. Не просто на външен вид. Не така стресирана. По-уверена. Но същото важи и за него. Различен. По-отпуснат. Не така притеснен как го възприема светът. Когато се замисля какви бяхме в началото, винаги ни виждам как се заливаме от смях пред някое кафене. С часове пиехме кафе и гледахме хората. Измисляхме си истории за другите клиенти или за минувачите. Опитвахме се да си представим какво си казват, съчинявахме малки диалози, имитирахме гласовете. Сега звучи глупаво, но мога да си го представя като снимка от най-щастливите ни времена. Не знам кога спряхме да го правим.

Решавам, че единственото, което мога да направя, е да се взема в ръце. След прозрението, споходило ме, когато изпуснах автобуса, измислих стратегия. Сега всеки следобед, докато изминавам пеша първата част от пътя към дома, аз забавям крачка на около двеста метра от първата спирка, докато не чуя автобуса, и тогава, когато избучава покрай мен, се затичвам, размахвайки ръце. Винаги го пропускам на косъм. И когато успея пак да си поема дъх (след цели пет минути), изпъшквам силно, решавам да вървя пеша и после повтарям същото при спирка номер две. Правя го само два пъти. Но е достатъчно да се изпотя обилно, краката ми да пламнат, а лицето ми да е червено до края на пътуването.

Първите няколко пъти все се озъртах да видя кой се подсмихва. Но, както и преди, никой дори не ме поглеждаше, освен със съчувствие, защото не успявах да стигна на спирката навреме.

Цялата съм в пришки, ожулвания и някакви обриви под гърдите. Коленете ме болят като смазани с парен чук.

Знам, че имам нужда от помощ, но все още не съм готова да я потърся. Не съм готова за изненаданите погледи и потиснатия смях зад гърба ми. Дори да имах и най-беглата представа към кого да се обърна.

Затова добавям към режима си и първата автобусна спирка сутрин. Започвам да си нося раница с резервни дрехи и кърпа. Но го пазя в тайна.

 

 

Майра обаче, нали си е вещица, знае, че нещо става. Не спира да ме разпитва. Тя е като прасе с трюфел, когато стане дума за тайни. Решена е да ги докопа на всяка цена.

Отначало вероятно си мисли, че карам ранна менопауза. Как иначе да си обясни потенето и нуждата от преобличане рано сутрин? После, когато дадох да се разбере, че случаят не е такъв, тя предполага, че сигурно имам някакви ужасни проблеми у дома (каквито имам, но тя не знае и половината от тях) и съм се изнесла в някой коптор без течаща вода, но прекалено се срамувам, за да си призная. Оказвам се без повече извинения, когато една сутрин тя казва:

— Отслабнала ли си?

— Не мисля… — заеквам аз.

Тя спира работата си — чисти кафе машината — и раздрънква рязко гривните, които винаги носи, саундтракът на работния ми ден. Оглежда ме критично от глава до пети, сложила ръце на кръста си. Едва се спирам да не отбележа, че късата й алена коса стърчи на главата й в пет различни посоки.

Тя присвива очи.

— Отслабнала си. Добре ли си?

Ето какво става, когато не обръщаш внимание на външния си вид от години; хората предполагат, че отслабването е резултат от болест, а не от съзнателно решение. Макар че не искам да издавам тайната си на никого, не искам и тя да започне да се тревожи за мен и да ми препоръчва холистични лечители и убиващи рака сокове.

— Добре съм — казвам. — Вероятно се тревожа за изпитите на Джорджия.

— Не мислиш ли, че Пола е отслабнала? — крещи Майра към една от редовните клиентки, госпожа Кобам, която тъкмо се настанява с чаша чай и парче шоколадов ганаш. Госпожа Кобам се взира в мен през очилата с дебели рамки.

— Не съм сигурна. Може би. На диета ли си, скъпа?

— Не — отвръщам и започвам усърдно да бърша плота, с надеждата това да им покаже, че разговорът е приключил.

— О, забравих, че си сляпа като прилеп — казва с обич Майра и госпожа Кобам се смее опрощаващо. Такава си е Майра: може да каже най-ужасните неща на хората, но й се разминава, защото всички я обичат и е очевидно, че няма и капка злоба в нея.

— Тя само се занася с вас, госпожо Кобам — казвам аз. — Опитва се да ме дразни.

 

 

Предавам се и каня Майра у дома една вечер, когато знам, че Робърт и Джорджия няма да са там.

— Какво става? — пита тя. Макар че сме добри приятелки, не я каня често в апартамента. Робърт не си пада по неочаквани гости. — О, мамка му! Няма да ми кажеш, че си намерила друга работа, нали? Или че искаш отпуск по майчинство? Бременна ли си?

Взира се в корема ми.

— Разбира се, че не! Просто искам да си поговорим за нещо.

Как би могла да устои?

Тя пристига точно в седем и половина и носи кутия с остатъци от торта. Опитвам се да се преструвам, че ги няма. Достатъчно ми е трудно на работа, а тези са безплатни и са у нас.

Сядаме до кухненската маса, тя отваря кутията и я плъзга към мен. Аз призовавам цялата си воля.

— Не искам сега, благодаря.

— Ти си на диета — грачи тя. — Знаех си. — Казва го, сякаш ме обвинява в престъпление, каквото е диетата в нейните очи. Едно от нещата, които винаги съм харесвала най-много у Майра Джоунс, е, че е съвършено щастлива такава каквато е. Тя е по-пълна от мен, по-възрастна от мен, живее сама и не дава и пет пари за всичко това. Тя е вдъхновение.

— Добре де. Така е.

— Защо? Ти си разкошна.

— Дълга история. Просто… о, боже, Майра, мога ли да ти кажа нещо абсолютно поверително?

Очите й едва не изскачат. Тя посяга към бутилката червено вино на масата и налива по чаша.

— Разбира се. Всичко. Знам, че си падам по клюките, но никога не бих разкрила нещо, което си ми доверила.

Знам, че е така. Майра е изключително предана приятелка.

— За Робърт е — казвам. — Има си друга.

Изчаквам да го смели. Изражението й минава през шок, съчувствие, гняв и накрая се връща на съчувствието.

— Копеле такова. Сигурна ли си?

Разказвам й цялата история дотук. Тя зяпва, когато й казвам, че е Саския, и зяпва още повече, щом стигам до срещата ни в кафенето, но аз продължавам и тя чака да приключа.

— Господи! Ти определено си решила да го разкараш, нали?

— Определено. Приключи.

— Добре. Винаги съм смятала, че е малко противен.

Шокирана съм.

— Какво?

— Ами някак самодоволен. Сякаш очаква хората да го разпознаят.

— Ако трябва да съм честна, доста хора го разпознават.

— Знам, но не в това е въпросът. Сякаш се мисли за нещо повече от тях. Сякаш е по-важен от тях, защото го дават по телевизията.

Знам, че е права. Тя си е такава. Наблюденията й могат да са болезнени, но в тях винаги има твърде много истина. Аз обаче съм така свикнала Робърт да бъде Господин Известен, че ми е трудно да го смеля.

— Мислех си, че го харесваш.

— Той ти е съпруг. Как да ти кажа, че мъжът, когото обичаш, е снизходителен тъпак. Мамка му, нали няма да размислиш и да ми стане неудобно заради този разговор?

— Обичах. Той е мъжът, когото обичах. Не мисля, че мога да го обичам вече. Всъщност май съм спряла преди известно време.

— И какъв е планът? Да го накараш да осъзнае колко много те обича и тогава да му кажеш, че всичко свършва?

— Нещо такова. — Знам, че звучи идиотски.

— Страхотно — казва тя. — Дай му да се разбере. Обаче ще трябва да се постараеш малко повече от това да свалиш някой килограм и да говориш с него за футбол.

— Знам, трябва ми помощ.

Тя потърква ръце с изражение, което съм виждала само когато крои планове как да направи бизнеса си по-успешен.

— Елементът на изненадата е изключително важен. Трябва да те погледне и да си каже: „Еха!“, Сякаш те вижда за първи път. Късметлийка си, че имаш слабо лице. Известно време няма да личи, че отслабваш. Е, освен когато… вие още ли…?

Само Майра може да попита направо.

— Почти не. А и в редките случаи, когато го правим, и двамата сме изпили по няколко чаши, така че…

— Добре. Просто носи широки дрехи. И няма да стане само с гонене на автобуса. Трябва да се запишеш на фитнес.

— О, боже, не! — От мисълта за всички онези съвършени тела, които вдигат тежести, ми се доплаква.

— Или да си вземеш личен треньор. Трябва да направиш нещо, за да се стегнеш и да не станеш торба увиснала кожа.

— Защо внезапно се ентусиазира толкова? Нали каза, че съм си добре така?

— Добре си. Може пак да си върнеш килата после, но Робърт сигурно иска да се показва с някоя кльощава. Обзалагам се, че Саския е слаба като вейка на живо?

— Да — отвръщам нещастно.

— Знаех си. Значи ще е лесно. Можеш да отслабнеш. Сега трябва само да опиташ и да го накараш да се влюби в теб отново.

— За жалост не е толкова лесно.

— Стъпка по стъпка — казва тя. — Просто продължавай в същия дух. Всичко помага.

 

 

— Взимам ги с мен — казва тя, като събира кутиите с торти и бутилката с вино. — Не искаме изкушения точно под носа ти. Всъщност не трябва и да пиеш.

Вдигам вежди с надеждата да изобразя точно какво мисля за тази идея.

Тя се смее.

— Добре, права си. Това е прекалено.

Прегръща ме силно.

— Благодаря ти, Майра — казвам на рамото й. Сега се чувствам много по-добре, след като споделих.

— Всичко ще бъде наред — казва тя. — Или всъщност няма да бъде, но поне и той ще е нещастен.

 

 

Проклинам се, че не разпитах Саския за нейния брак. Бях така смаяна, когато спомена Джош, че не ми хрумна да разузная дали са от двойките, в които нейната връзка с друг е нещо приемливо (има ли изобщо такива двойки?), или Джош е същото камилче като мен. Дали я оправдава, защото е актриса или някаква друга такава глупост, или ще е съсипан, когато разбере истината? Не мога да не си помисля, че ще е полезно да узнае.

И дума да не става да й се обадя отново, но имам едно оръжие в арсенала си. Саския си пада по горещата йога, сутрешни съботни курсове в Мерилебон.

Разбира се, Мерилебон е пълен с курсове по йога. Пълно е със стройни красиви хора, които се потят там ден и нощ. Но аз подслушвах много внимателно. Помня името на центъра. „Уест Уан Хот Йога“ имат три деветдесетминутни курса всяка събота. Един много ранен, в седем, за супер жени, после в девет, и един в единайсет.

Разбира се, нямам намерение да се записвам на курс. Ще им се наложи да викат линейки. Аз дори студена йога не правя.

Планът ми, доколкото имам такъв, е да се мотая отвън, когато тя излезе. О, какво съвпадение! Много се радвам да те видя тук! Струва си да опитам.

Няма начин да убедя Робърт, че трябва да съм в Уест Енд в осем и половина в събота сутрин, когато свършва първият курс. Твърде много обичам да се излежавам в почивните дни. Решавам да заложа на по-късните курсове. Ако я няма — няма я. Дори да е там, може да бърза или да е с приятелка, или просто да си има друга работа. Но на този етап нямам друг вариант.

Има един опасен момент, когато Джорджия заявява, че иска да дойде да пазарува с мен. Заявявам намерението си на вечеря в петък. Джордж, както винаги, се готви да отиде при Елайза. Робърт тъкмо поглъща поредното „здравословно“ брауни. Тази вечер обяви моето зеленчуково пюре за „фантастично“ и попита коя е тайната съставка. Просто се засмях и не му казах, че в неговата порция има половин тон масло (което липсва в моята и на Джорджия). Знам, че ще отнеме месеци това да даде ефект върху коремната му обиколка, но ме прави щастлива. Сякаш засаждам малки бомбички в него, които някой ден ще гръмнат едновременно и копчето на панталона му ще хвръкне тъкмо когато някоя фенка го моли за автограф.

— Не може — казвам аз малко рязко. — Ще ти търся подарък за рождения лен.

Рожденият й ден е след шест седмици и с убеждението на младите, че светът се върти около тях, тя се връзва веднага на думите ми.

— О, боже! Какъв е? Какъв е?

— Още не знам. Това ще е само предварителен набег, за да събера идеи. Разузнавателна мисия.

Робърт стене.

— Ще искаш ли да идвам и аз?

Смея се опрощаващо.

— Не! Следващия път, когато съм ограничила вариантите.

— Можеш да ме изведеш на късна закуска — казва Джорджия и лицето му светва. Робърт обича, когато тя иска да прекарва време с него. Той е страхотен баща. Във всички отношения, освен в едно.

 

 

В събота пристигам пред „Уест Уан Хот Йога“ (оказва се, че е „Уест1 Хот Йога!“ — чудя се дали са платили на някого да го измисли. Ама наистина. Дали са платили допълнително за удивителната?) петнайсетина минути преди курсът в девет да свърши. Има кафене почти отсреща, сядам на масата с най-добра гледка, поръчвам си каничка чай и чакам.

Опитвам се да измисля някакви примамки, които ще уловят интереса на Саския, но без да създам впечатлението, че с брака ми вече е свършено. Когато ордите от потни тела започват да се изливат в десет и половина, аз вече имам цял сценарий, който ме представя като любяща съпруга, изумена и съсипана от внезапното охладняване на съпруга й. Трябва да имаш сърце от камък, за да не ме съжалиш.

Освен това съм подготвила няколко подвеждащи въпроса за нейния брак. Само ще трябва да намеря начин да ги вмъкна в разговора, без да се издам.

Не смея да откъсна очи от излизащата тълпа. Всичко ще отиде по дяволите, ако я изпусна. С изненада установявам, че има и неколцина мъже. Представях си зала пълна с красиви руси кльощави жени с еднакви екипи. И всъщност всички отговорят на това описание, е, поне повечето. Като да търсиш бяла мечка на айсберг, претъпкан с бели мечки. В снежна виелица. Направо ослепявам от медните отблясъци. Продължавам да гледам, докато и последните излизат. Повечето като че ли си тръгват неизкъпани (направо не ми се мисли), затова предполагам, че живеят наблизо. Носят лъскавия слой пот и влажните трика от ликра като почетни униформи. Вижте само на какво се подложих! Но не си ли струва, за да имаш такова тяло?

Следва малко затишие и точно когато си мисля, че всички са си тръгнали, без да видя Саския, две жени излизат с (чисти) влажни коси и нормални дрехи. Почти веднага другите започват да пристигат, вероятно за курса в единайсет. Разбира се, дори не ми е хрумнало, че Саския може да ме види на влизане и тогава няма да имам извинение защо вися още в кафенето след деветдесет минути.

Правя всичко възможно да не привличам внимание. Иначе казано, седя там и не знам какво да правя. Сервитьорката идва и ме пита дали ще искам още нещо, а аз й махвам да си отива, толкова съм погълната от задачата си. Към единайсет без десет забелязвам Саския от другата страна на улицата. Косата й е прибрана на кок на темето. Задължителният клин и цветен ластичен потник. Спортен сак на дясното рамо. Тя говори по мобилния си. Вероятно със съпруга ми.

Свеждам глава и кръстосвам пръсти. Дори да ме вижда да седя там, не казва нищо, а аз съм сигурна, че едва ли би пропуснала възможност за още една близка среща със съперницата си. Вече знам, че е там, и имам час и половина за убиване. Не ми се иска да напускам мястото си, в случай че излезе по-рано (чувала съм, че на някои хора им призлява на тези курсове, нещо, на което за съжаление още не съм станала свидетел) или пък не успея да си намеря пак място в кафенето. Но не мога просто да седя и да пия чай толкова време. Ще дърдоря нечленоразделно, когато се появи. А и тортите изглеждат прекалено изкусителни. Освен това разни хора се мотаят и ме гледат с укор, за да ми намекнат, че би трябвало да им отстъпя масата на слънце.

Плащам си сметката и тръгвам към „Селфриджис“. Може наистина да огледам за подаръци за Джорджия. Тя става на осемнайсет, така че ще трябва да са големи подаръци. Искаме да й вземем някои неща за новия живот извън дома (не, не мисля за това), но снощи с Робърт си говорихме (дружеска вечер на дивана, докато гледаме как някакви хора се млатят най-безмилостно; все неща, които сближават една двойка) да й намерим нещо, което ще й остане за спомен. Молба за развод в рамка, едва не изчуруликвам, но се въздържам. Сега тръгвам към бижутерията и известно време се кокоря пред цените.

Когато се връщам пред „Уест1 Хот Йога!“ всички маси в кафенето, разбира се, са заети. Затова се мотая като дебел лабрадор, който чака за сандвич, до хората, които изглежда вече приключват с яденето. Идеално, ще съм седнала и тъкмо ще гледам менюто, когато Саския се появи. После ще е лесно да я поканя при мен.

Сервитьорката, която ми сервира преди час и половина не дава никакви признаци, че ме е разпознала. Ето колко съм забележима.

— Сама ли сте? — пита тя с усмивка.

— Засега. Една приятелка ще дойде.

— Имаме места вътре.

— Предпочитам да почакам, ако няма проблем?

Хората на масата, към която поглеждам с копнеж, са разочаровани. Явно се надяваха да разкарам и себе си, и тъжните си, изпълнени с надежда очи.

— Няма проблем. Ще ви донеса меню, докато чакате.

Проверявам си телефона. Остават три минути до края на курса. Сърцето ми започва да бие лудо. И точно по часовник те започват да се изнизват. Първо потните — няма и следа от Саския, — а после, пет минути по-късно, точно когато сядам на масата — изкъпаните с мокри коси. Две, три и ето я. Преди да позволя на свенливостта да ме надвие, й махам и викам името й.

Тя поглежда. Вижда ме. Объркване. После усмивка.

Изглежда добре с рязани тесни дънки и маратонки (с надежда търся признаци на подути глезени, но за нещастие не откривам). Пак е с червената тениска, която залях.

— Пола! Какво правиш тук, за бога?

Недей да дърдориш. Не искаш да си мисли, че си някаква вманиачена преследвачка.

— Търся подарък за рожден ден. — Извъртам очи. — Джорджия става на осемнайсет след няколко седмици и се опитвам да се подготвя отрано.

— Май ти е трудно, а, хаха — казва тя, имайки предвид, че държа меню в ръката си.

— Скапах се. О, искаш ли да седнеш при мен? Само ще изпия набързо едно кафе, преди да се хвърля пак в боя.

Разчитам, че ще сметне това за твърде добра възможност, за да я пропусне. Ще може да изкопчи още някоя информация за брака на любовника си и той няма да има право да й се сърди, защото какво е можела да направи?

Тя се колебае само за секунда.

— Добре, супер. Само по кафе. — Сяда до мен.

— Ти какво правиш тук? — питам с престорена невинност.

— Бикрам. Маниачка съм. Пристрастена съм към потенето. Не се тревожи, изкъпах се, хаха!

— Винаги съм искала да опитам! Наблизо ли е?

— Ей там. — Тя посочва към студиото с огромната табела „Уест1 Хот Йога!“ — Трябва да дойдеш някой ден. Идвам всяка събота. Никога не пропускам, каквото и да става.

— Дори заради рамото?

— Дори заради рамото. Просто се опитвам да не натоварвам тази ръка засега. О, твоят човек наистина прави чудеса.

— Ходила си пак?

— Два пъти. Щях да ги се обадя, но все ставаше в последната минута…

Или Робърт те е накарал да не ми се обаждаш.

— О, няма проблем. На работата беше лудница, така че вероятно нямаше да мога… Но по-добре ли си вече? Толкова се радвам.

Тя ме осведомява за напредъка си и как обхватът на движенията й се подобрил, а аз се преструвам, че ми пука.

— Това онази тениска ли е? — казвам, когато тя изчерпва темата.

— О, да! Както виждаш, не остана петно.

— Сега съм ужасена да не взема да я залея с кафе, без да искам. Ами ако имам някакъв натрапчив тик?

— Ще рискувам. Ти как си?

— Ами… добре — казвам, с точното количество съмнение. Не задълбавам в самосъжалението, за да не я изнервя.

— Не прозвуча много убедително. — Явно привлякох вниманието й. Когато сервитьорката идва, Саския решава, че е гладна, и си поръчва салата за обяд. („Салата «Нина», ако обичаш, скъпа. Дресингът отделно“.) Аз следвам примера й. Но с дресинга вътре. И без това щях да го изсипя всичкия. Не съм готова още за гола салата.

— Е, какво става? — казва тя, щом взимат поръчката ни.

Усмихвам се напрегнато. Горката смела жена, която с такива усилия опитва да се овладее.

— Ами нищо особено… аз… просто напоследък е странно. Мисля си… не знам… когато Джорджия…

— За двойките е много трудно да се озоват внезапно в празно гнездо. Не че знам нещо за това, разбира се…

Кимам, за да покажа, че вече ми го е казвала.

— Разбираемо е на вас с Робърт да ви е трудно…

Чака, надява се да уточня. Колко по-лесно ще е за нея, ако й кажа, че бракът ми е приключил. Но няма да й доставя това удоволствие, очевидно.

— Понякога… Не би трябвало да говоря за Робърт в негово отсъствие, особено след като работите заедно…

— Нищо няма да кажа, не се тревожи за това. Знам кога да си държа устата затворена.

Едва не се разсмивам, но вместо това въздишам, сякаш разсъждавам.

— Понякога се тревожа, че когато се случи, той ще започне да се чуди какъв е смисълът… — Една искрена сълза се събира в ъгълчето на окото ми. Хем се преструвам, хем не. Саския посяга и слага ръка с красив маникюр върху моята, а аз успявам само да не я отблъсна.

— Сигурна съм, че не е така. Имате минало, това сигурно означава нещо…

Свивам рамене.

— Може би.

Салатите ни пристигат и сервитьорката се застоява смутено, не знае какво да стори. Саския отдръпва ръка, за да направи място. Аз попивам очи с пръсти.

— Просто… винаги сме били толкова близки, а сега изглежда… разсеян. Имала ли си някога такова чувство с… Джош… че сякаш понякога го няма?

— О, Джоши е душица — казва тя. — В това отношение съм късметлийка. Не е нужно да се тревожа… Съжалявам, прозвуча ужасно, сякаш казвам, че ти трябва да се тревожиш. Нямам това предвид.

— Няма нищо. Ти си късметлийка. Едва ли много двойки могат да се похвалят, че не са имали периоди, в които единият се чувства несигурен.

— Когато се срещнахме, се споразумяхме — казва тя, гледайки ме право в очите. По-добра актриса е, отколкото си мислех. — Винаги да сме честни един с друг. Ако някой от нас направи нещо, което разстройва другия или го прави нещастен, можем да си го кажем без никакви укори. И работи.

— Но ако единият се съмнява, че другият му изневерява…?

Тя се изсмя леко.

— Ще му отрежа топките, хаха!

Значи определено нямат отворен брак.

— Как стана така, че и той работи в сериала?

— Няма нищо общо с мен! Е, не съвсем. Той е на свободна практика и тъкмо беше приключил друг ангажимент, затова кандидатства. Не казвам, че е нямало никакво значение, че е мой съпруг — всъщност звучи ужасно, не му казвай, че съм го споменала. Той и без това щеше да бъде назначен, но вероятно помогна и това, че поговорих малко с изпълнителните продуценти.

Не мога да си представя защо изпълнителните продуценти ще слушат една актриса, която всички смятат за трън в задника, когато трябва да наемат нов човек в продукцията. По-вероятно е онова, което Робърт ми каза навремето: решили са, че няма да навреди на борда да има човек, който да я обуздава.

— Как се запознахте?

Тя се взира в далечината като героиня на Тенеси Уилямс, която си спомня нещо сладко-горчиво.

— О, „Под синьото небе“ — казва тя, има предвид друг ужасен сериал, в който се е снимала преди „Фермерът Джайлс“. Онзи беше за експатрирана двойка, която се установява в Испания. Мисля, че тя и там играеше свадливата, но секси съседка.

— Той беше при сценаристите. Постоянно се опитвах да го убедя да ми напише най-интересните сюжетни линии, хаха!

И аз хаха-кам с нея, от любезност.

— А вие с Робърт сте заедно от колежа, нали?

Кимам и прегрупирам лицето си в по-печално изражение.

— Двайсет години. Понякога не ми се вярна.

— Невероятно. Какво постижение!

Прехапвам език.

— Затова е толкова трудно в момента, нали разбираш…

— Това е нещо голямо, нали? Толкова общо минало… — казва тя, като ме поглежда сякаш с искрено съчувствие. Това е — това е моментът, в който захапва кукичката.

Свеждам очи. Лейди Даяна пред журналисти.

— Това е всичко.

 

 

Когато се сбогуваме, вече знам, че ми е в ръцете. Посях семето на вината. Сега трябва само да се погрижа да укрепне.

— Недей… по-добре не споменавай пред Робърт, че сме се видели — казвам, когато ме прегръща за довиждане, след като се разбираме да се видим скоро. — Само защото работите заедно и не искам да се притеснява, че говоря с колегите му за личния ни живот.

Облекчението, изписано на лицето й, е така очевидно, че едва не се засмивам. Предлагам и чудесен изход. Място на първия ред, от което да наблюдава състоянието на брака ми.

— Разбира се. Хей, трябва да дойдеш на йога следващата седмица. Може пак да обядваме заедно.

— Не, ако опитам, ще ме закарат в спешното. Може би някой ден. Нека просто обядваме някъде.

— Добре — казва тя и ме прегръща отново. — Ще ти се обадя.

 

 

Опитвам се да направя списък с всички неща, които с Робърт обичахме да правим, за да възстановя връзката между нас и му напомня защо някога е решил, че съм сродната му душа. (Съветът на Майра: купи огледало и го дръж пред него да се оглежда, това ще го ощастливи.) По-трудно е, отколкото си мислите, да установиш какви точно са общите интереси с партньора ви. Освен ако все още не ходите заедно на танци и не се натискате пред хората. И повечето от дейностите, които ще ви хрумнат — танци до четири сутринта, друсане с екстази и антивоенни демонстрации, — са все неща, които и двамата не сме имали желание да правим. Странно е как всичко, за което се сетя като общ интерес, е отпреди появата на Джорджия. След това станахме семейство, правехме семейни неща и останалото ни се струваше някак незряло и незначително.

Засега в списъка ми фигурират: гледане на спорт, обикаляне на антикварни пазари, пътуване през уикенда, разходки. Добавих разходките, въпреки че и двете с Джорджия се отказахме от тях преди години. Тя, защото реши, че е тъп начин да прекарваш неделята си, а аз — защото бях твърде заета да се тъпча за успокоение. Но мисля, че сега можем да ги възродим.

Следващата слънчева неделя започвам да приготвям храна за пикник, преди Робърт да е станал. Купила съм всичките му любими храни от деликатесния на нашата улица — малки червени чушки, пълнени с козе сирене, тарама салата и плосък хляб, мини тарта. Опаковам ги заедно с пушена сьомга и сандвичи с крема сирене (пълномаслено за него, обезмаслено за мен) и половин бутилка просеко. Планирала съм маршрут, точно като навремето. Само около пет-шест километра (за разлика от петнайсетте, които преди с лекота изминавахме, но мисля, че Робърт няма да е особено щастлив, ако трябва да ме носи през последните десет) през Хийт до беседката в Голдърс Хил Парк. В минатото седяхме там с часове, когато Робърт още сменяше ангажиментите, а аз работех майка, и гледахме как Джорджия тича нагоре-надолу по стълбите и се кикоти самичка. Помня как се тревожех, че е само дете. Още се тревожа. Всичко щеше да е много по-лесно, ако имаше брат или сестра, с които да споделя. Някак не се случи, макар че опитвахме.

Чувам го да се размърдва в спалнята. Стягам се. Репетирам репликите си наум. „Не само ги кажи. Преживей ги“ — долавям гласа на един от старите си преподаватели. Винаги съм го смятала за претенциозен идиот, но в момента ми се струва, че този съвет е особено подходящ.

Чувам водата в тоалетната, после — шляп, шляп, шляп по коридора и ето го.

Залепвам си сияйна усмивка.

— Добро утро!

— Аха — отвръща Роджър. Не го бива да става рано. Отмята косата от лицето си, навик, който има, откакто го познавам. Единствената разлика е, че преди имаше тъмнокафява гъста коса, а сега скалпът му прозира на темето. Знам колко много мрази това. Ненавижда факта, че каквото и да прави, като че ли не може да попречи на кичурите да скачат от главата му като плъхове от потъващ кораб. Мисли за трансплантация. Гримьорите на „Фермерът Джайлс“ правят някакво чудо с една тъмна пудра, с която плешивината му не се вижда на камерата, но е въпрос на време. За да компенсира, той си пусна брада. Мисли си, че това му придава хипстърски вид. Аз си мисля, че прилича на млад Дядо Коледа.

Иначе Робърт е хубав, но изсечените черти малко се губят заради очите. Не че им има нещо, просто са най-обикновени. Нямат онзи пронизващ поглед, характерен за водачите. Неговите са мътно сиво-сини. Много пъти съм го виждала как упражнява пред огледалото поразителен поглед, когато си мисли, че никой не го гледа. Но не му се получава особено. На средна възраст той е под заплахата да изглежда най-обикновен. Жалко.

Оставям пред него чаша кафе. Той посяга с помътен поглед и започва да гълта жадно.

— Прекрасен ден — засилвам аз. — Затова измислих план.

Той ме поглежда предпазливо.

— О, господи!

— Не, ще ти хареса. Ще паркираме колата на върха на Хампстед и ще се разходим до беседката. Не сме го правили от години. Вече приготвих храната за пикник.

Чакам да възрази, като се питам дали не трябваше да се разсъни малко, преди да атакувам.

— И откога искаш да се разхождаш?

— Отсега. Ще е забавно.

— Мисля, че последния път, когато предложих да отидем на разходка, точните ти думи бяха: „Защо ще правя подобно нещо?“ — Вдига вежди към мен. Предизвикателство, но шеговито. Аз се смея.

— Е, да, нека кажем само, че осъзнах грешките си.

Той поглежда към прозореца.

— Денят наистина е прекрасен.

Знам, че сигурно му се иска да каже нещо относно факта, че ще се скатая на половината път. Опитвам се да го разсея.

Размахвам торбата с храната пред него.

Купих червени чушки с козе сирене.

Той ми се усмихва малко насила.

— Е, в такъв случай…

Бинго.

 

 

Час по-късно крачим покрай езерото Уайтстоун на върха на хълма. Робърт винаги върви с такова темпо, сякаш го следва нещо голямо и страшно, но той не иска да го предизвиква с факта, че се опитва да избяга, като наистина се затича. В резултат вече съм без дъх, което се отразява на откъслечните ми опити за разговор. (Наред с останалите неща, проверих и как върви подготовката на Олимпиадата в Рио, какви нови постановки има в театрите из страната и какво се случва в „Арчърс“[1], все теми, близки до сърцето му). Забавям ход с надеждата, че ще забави и той. Ако продължава така, ще трябва да поседна.

— Ще може ли… ааа… трябва да позабавя малко темпото…

Той се обръща и спира.

— О, разбира се. Извинявай.

Сега поне вървим един до друг. Отстрани сигурно изглеждаме доста дружески. Решавам да опитам някоя от подготвените теми.

— О! Четох, че има нова постановка на „Шум зад кулисите“ — казвам аз, но дъхът ми още излиза накъсано. — Започват регионални турнета следващия месец.

— Добре — казва той. Изглежда като териер, който си мисли, че може да е видял мишка; умира си да ускори ход и да се хвърли в храстите. Робърт винаги е смятал, че ходенето трябва да е упражнение, а не просто удоволствие.

— Трябва да идем да я гледаме. Най-наблизо ще идват в Уиндзор.

— Аха.

— Да потърся ли билети? Можем да нощуваме някъде там…

— Не и докато все още снимаме. Знаеш, че не искам да се ангажирам с много неща през уикендите.

— Разбира се — казвам разочарована. „Зад кулисите“ беше едно от най-добрите ми оръжия. Робърт обича тази пиеса, а и те ще идват в град, който той обожава. — Е, може би ще я играят пак, докато сте в почивка.

— Страхотно.

Опитвам отново:

— О! Четох нещо за „Стоун Роузис“! Пак започват турнета, представяш ли си? Може да е забавно.

Робърт прави физиономия, която казва в общи линии: „За какво говориш, по дяволите? На мен ми звучи като трагедия“.

Вървим няколко минути в мълчание и телефонът му започва да звъни в джоба. Чакам да погледне кой е, но той продължава напред и се взира в далечината.

— Няма ли да вдигнеш?

— Не. Сигурно ще е някой, който ще ме пита дали искам да заведа дело заради катастрофа, в която не съм участвал.

— Може да е важно. Ами ако е от работата?

Звъненето спира. Той вади рязко телефона от джоба си и поглежда екрана. Държи го така, че да не мога да го видя.

— Неизвестен. Нали ти казах. Ще изключа звука.

 

 

Подминаваме калната пътека, която води право към беседката, и се насочваме към портите на Голдърс Хил Парк. Не се разбираме да тръгнем натам, просто винаги го правим, и аз изпитвам малко тъга, че връзката ни все още пази някаква мускулна памет.

Днес е оживено, защото е уикенд и е слънчево. Семействата се гонят по тревата. Някои вече са си устроили пикник, макар че още няма дванайсет. Пред кафенето се вие опашка, но аз искам да се придържаме възможно най-много към старите си ритуали.

— Да взема ли кафе?

Той поглежда към опашката.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ти чакай тук, няма да се бавя.

Облята се на стена отвън, докато аз се нареждам на опашката и напредвам лека-полека. Гледам как вади мобилния от джоба си и го гледа. Набира бързо съобщение и го изпраща. Нека позная: „Не ми звъни повече! С Пола съм. Разходка!!!“ Или нещо от рода. Предполагам, че Саския, свежа като краставичка след вчерашната бикрам сесия (и късната — закуска с мен), се усмихва, докато го чете. Отмята назад нюансираната си коса, докато нищо неподозиращият Джош с любов й носи кафе.

Когато поглеждам пак, Робърт позира за селфи с възторжена фенка. Като че ли има някакво правило — ако един събере кураж да го заговори и не получи отказ, всички други наоколо също се нахвърлят. Знам, че ще стане нервен. Ще проклина факта, че е жива мишена и не може да избяга.

Позволявам си няколко приятни секунди да се насладя на мъките му и после правя онова, което всяка добра, предана съпруга би направила. Изпращам му съобщение да тръгва към беседката и че аз ще го намеря там с кафетата. Разбира се, той предполага, че му пише Саския — знам, че ще иска да го прочете възможно най-бързо, — и гледам как вдига ръка да усмири фенката в началото на опашката, която вече почти му е разказала живота си, и пъха ръка в джоба си, оглеждайки се гузно дали няма да се появя изневиделица. Когато вижда името ми, поглежда към кафето и аз му махам окуражително.

Той прочита съобщението и се усмихва с благодарност. Гледам как отпраща останалите ловци на автографи. Сигурно им казва, че се налага спешно да си тръгне, и после се отдалечава.

Щом най-сетне се сдобивам с кафетата, знам точно къде да го намеря. Преди винаги спирахме на едно и също място, по някакви стълби и зад ъгъла, където има самотна пейка. Разбира се, ако вече е била заета, когато е стигнал там, няма да имам представа къде се е скрил, но завивам зад ъгъла и го виждам. За първи път носът му не е забит в телефона. Изтегнал се е назад и е извърнал лице към слънцето със затворени очи. Дори е направил усилие да подреди храната за пикника по средата на пейката. Възпирам се да отбележа, че може би щеше да й се отрази по-добре да постои в студената торба. Но новата Пола никога не би търсила кусури.

— Господи, извинявай — казвам, когато приближавам. — Нямах представа, че ще се забавя толкова.

— Няма нищо. Хубаво е тук. Спокойно.

Подавам му кафето и се тръшвам в другия край. Накланям глава назад и затварям очи. Той е прав. Хубаво е.

 

 

По-късно, докато се кисна във ваната и се опитвам да успокоя протестиращите си мускули, се поздравявам с успешния ден. Не че си въобразявам, че между нас са прехвърчали искри — нищо подобно, — но прекарахме приятен следобед заедно. На връщане към колата аз вече жужах като димящ щепсел, но не го направих. Не седнах на пейка и не отказах да помръдна, докато той не докара колата да ме вземе. (Помислих си го в един момент, но успях да запазя тази мисъл за себе си.)

Когато се прибрахме у дома, от начина, по който разказваше на Джорджия къде сме се разхождали, колко красива е била гората и какви мънички зайчета е видял, разбрах, че му е било приятно. Едно на нула за мен.

Бележки

[1] Най-дългата многосерийна радио постановка в света, продукция на ВВС. — Бел.прев.