Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (26)

26.
Саския

Може би не биваше да казвам нищо на Пола, но истината е, че Джош стана дразнещо любвеобилен. Не по онзи начин, но ме пита дали съм добре през пет минути и ми носи кафе в леглото, когато се опитвам да се излежавам. Знам, знам. Повечето хора биха убили за възможността да се оженят за човек, който ще е толкова внимателен след осем — почти девет — години, но аз бих минала и без това. Лази ми по нервите.

Точно това е проблемът, когато знаеш, че някой просто те обожава. Постоянно ти се иска да го изпитваш. Да го ритнеш и да видиш как ще реагира. Коя ще е преломната точка? Е, предполагам, че за Джош тя ще дойде, ако разбере за мен и Роби. Вероятно би простил след време, ако беше някоя малка забежка с човек, когото не познава. Но двугодишна любовна афера с човек, когото не може да понася? Много се съмнявам.

Беше много странно да съм в дома на Роби — божеее, нарекох го така пред Пола! Ти си идиотка, Саския! — без той да има представа. За първи път ми е — той никога не ме е водил там заради дъщеря си и тем подобни. И двамата рискувахме с партньорите си, но Джорджия беше риск, за който дори не би помислил. Затова веднага се възползвах от шанса, когато Пола ме покани. Нямах търпение да го видя. Макар че единственото, което ми се искаше тогава, бе да остана у дома съвсем сама.

Апартаментът е по-малък, отколкото очаквах. Някак не отива на телевизионна звезда. На голяма клечка. На петия етаж е (слава богу, има асансьор, хаха!) и гледа към малка обща градинка в задния двор. Вероятно шест стаи, включително банята. Слънчево изложение. И естествен паркет.

Но направо заприличах на агент на недвижими имоти. Винаги съм се изумявала (и понякога отвращавала) как различно миришат различните къщи. Сякаш всяко домакинство създава собствена, уникална миризма. Първото ми впечатление бе, че домът на Роби и Пола мирише на пране, на момичешка козметика, лек дъх на нещо с чесън, вероятно от предната вечеря, и съвсем лека нотка на влага. Общо взето — не много зле.

Не мога дори да ви опиша колко странно беше да вадя нещата на Роби в този контекст. Някакви вещи, които са ми толкова познати, сред този съвсем друг живот, в който той не ме включва. Успях да огледам добре къщата, защото два пъти ходих до тоалетна, която е удобно разположена точно до спалнята им. На леглото имаше купчина изпрани дрехи (оттук и миризмата на пране) и аз разпознах няколко неща от нея. Големичко легло от тъмно дърво до стената, бяла покривка с ведри шарки на макове. Вградени гардероби от едната страна. Беше очевидно коя част от леглото е негова. Дори само книгата на Джон льо Каре бе достатъчна, за да ми го подскаже. Не можах да се сдържа, отворих горната врата на нощното му шкафче и огледах набързо. Обичайните дреболии — лекарства за простуда, тапи за уши, монети. Кой знае защо, това ме натъжи. Беше така ежедневно. Точно тях никога не сме споделяли с Роби — ежедневните неща. Онези малки обикновени частици, които съставляват живота.

При второто ми посещение на банята огледах шкафчето там, но нямаше нищо информативно, освен една кутия „Само за мъже“. Ха! А пък аз си мислех, че е съвсем естествен!

Трудно ми бе да си го представя там, няма да лъжа. Стори ми се някак по-дребен. Помня, когато бях тийнейджърка и излязох с едно момче, по което си падах от месеци. Всичко мина много добре. Всички приятелки ми завиждаха. Аз си мислех, че той е най-готиното създание, което съм виждала, докато не ме покани у тях. Само един поглед към стаята му с избелелия тапет на цветя под плакатите, който родителите му явно не можеха да си позволят да сменят, купчината мръсни чорапи и бельо, лосионите против акне на малкото бюро, и вече не можех да го видя по същия начин. Няма значение, че и в моята стая още имаше плакат на „Файф Стар“, а пухкавите чехли с анимационни герои стояха до старата ми къщичка за кукли. Той просто ми падна в очите. Слава богу, че същото не се случи и с Роби. По-скоро изпитах много силен порив да го спася от всичко това.

А това с бебето беше гениално. Все пак — стига бе! Сега остава само да й докладвам, че „без да искам“ клюката ми се е изплъзнала от езика пред Роби. А изражението на лицето му е било повече от красноречиво. А после съм видяла Саманта със зачервени очи и двамата вече не си говорят.

След това Пола ще реши, че вече е готова да го изрита на улицата, защото е съсипан и няма къде да избяга.

Само че, разбира се, първо трябва да се уверя, че той ще иска да избяга при мен.

Просто се надявам тя никога да не каже на Саманта какво мисли за нея, защото тогава всички ще бъдат тотално объркани. Най-вече Саманта.

Роби започна да снима новата сюжетна линия, в която Харгрейвс върти бизнес с мошеника Смайт, селския нехранимайко. Всяка телевизионна идилия си има такъв. Знам, че не е много доволен от това. Но то е част от по-голямото разкритие, че Харгрейвс е мошеник от самото начало и се възползва от възрастните си приятели, продава им евтини вехтории в замяна на спестяванията им, или пък плаща жълти стотинки за безценни антики.

Аз лично мисля, че това е доста находчиво — по свой си сапуненосериален класически начин. (Чувам гласа на Роби в главата си: „“Фермерът Джайлс" не е сапунка, Саския. А сериен филм. Излъчва се само половин година, това е голямата разлика". Повечето от нас обаче са наясно, че това си е чиста сапунка.) Взимаш най-неочаквания герой и го караш да направи най-неочакваното нещо. Така ги заковаваш пред екрана, дори на улицата да хвърлят по него пенсионните си книжки.

Всъщност попитах Джош дали тази сюжетна линия има нещо общо с него. Той никога не е бил голям фен на Роби, а не знае дори половината истина. Ако аз бях на неговата длъжност, щях да се постарая да побъркам всеки актьор, който ме е вбесил — гаранция ви давам. Той обаче доби много сериозно изражение и каза, че никога не позволява на личните си чувства да се бъркат в работата.

По-важният въпрос е, че Джес, актьорът в ролята на Смайт, е психопат. Дойде в сериала миналата година — бивш боец по смесени бойни изкуства, който решил да става актьор — и оттогава тероризира почти всички. За щастие на повечето от нас героите ни не пресичат пътя си с него, освен в някоя случайна сцена в кръчмата, където все пак го превъзхождат числено.

Роби се ужасява от него. Буквално. Никога не би го признал, но съм го виждала как се държи прекалено дружески с него, което означава: „Аз много те харесвам. Моля те, не ме удряй“. Вбеси се, когато го наеха, защото бил натурален и щял да придаде достоверност на сериала (ама наистина, не знам как успя да се овладее). Някой явно каза на Джес, защото той ясно показа, че не може да понася Роби още от самото начало. А с голям здравеняк. Да не споменаваме, че му липсват задръжки.

Както и да е, сега те ще трябва да са заедно по цял ден, да снимат сцени сред декори на задни улички, където някой може да бъде убит и да не го открият с дни (къде се очаква да има такива улички в нашето заспало измислено село, не се знае; на всички спря да им пука за географията още преди години), като в някои от тях Джес притиска Роби до стената и му крещи в лицето. Една от гримьорките — която не е голяма почитателка на Роби, защото веднъж й се разкрещя, че говорела по време на репетиции — ми каза, че било направо радост за очите. Страхът на Роби бил буквално осезаем. В почивките Джес ходел напред-назад и крещял на всеки, който припари до него, защото се опитвал да „остане в образ“, а пък Роби се криел зад режисьорката.

Един ден отивам рано и чакам за една сцена при фризьорката — една от онези дразнещи и леко комедийни сцени за пълнеж, които почти със сигурност падат при монтажа — и решавам да се разходя из студиото и да видя как върви. Може би Роби ще види в мен приятелско лице, сигурно пристанище в бурята.

Те тъкмо репетират нова сцена, когато се появявам. Спорят за цената на нещо или пък на кого било. По едно време Джес го блъска с всички сили и Роби полита назад. Поглежда към режисьорката за помощ.

— Ще може ли… — пита нервно. — Ще може ли да го използваме за сцената?

Правилото, както всички в занаята добре знаят, че като стане някой неудобен гаф при репетициите, се преструват, че е било нарочно. Например с целувките. Макар че Роби удобно забравя, че когато започнахме връзката си, внезапно Харгрейвс и Мелъди започнаха да се натискат като разгонени тийнейджъри, когато в сценария бе написано само да се целунат набързо.

— Само маркирай, Джес — вика режисьорката. Мисля, че и тя се ужасява от него. Повечето режисьори се ужасяват от него. — Само маркирай.

— Разбира се — казва Джес и после добавя: — Съжалявам, приятел — към Роби, макар тонът му да говори точно обратното.

— Продължаваме — крещи помощник-режисьорът. — Тишина. Репетиция.

Те повторят сцената. Същото място, същото блъскане. Почти комично е. Не, не почти, комично си е.

Роби пак спира:

— За бога…

Тогава ме зърва и ме поглежда. Не може да скрие факта, че е доволен да ме види. Извърта многозначително очи.

— Да минаваме направо към снимки — вика режисьорката. Явно разбира, че положението излиза от контрол.

— Начални позиции — крещи помощник-режисьорът. — Тишина?

Всички застиват като статуи, както винаги, когато се снима сцена. Джес играе смехотворно зле. Запъва се на репликата и накрая казва нещо съвсем безсмислено.

— Добре — казва режисьорката в края на сцената, явно се предава. — Мисля, че го имаме. Да продължаваме.

Помощник-режисьорът изкрещява указанията за следващата сцена, пак с Роби и Джес. Настъпва кратка пауза, докато обсъдят някаква техническа подробност, и аз съм благодарна, когато виждам с кранчето на окото си как Роби се измъква към мен.

— Видя ли? — пита, преди да съм го поздравила. — Той е напълно неуправляем.

— Това е нелепо — отвръщам. — Той дори не може да играе.

— Мисля да обсъдя това с Джош. Освен всичко друго, тоя превръща сериала във фарс.

— Не че теб те е страх от него — казвам, поемайки риска, че той ще види смешната страна.

Възнаграждава ме с усмивка и стомахът ми се превърта.

— Ужасен съм. Но Джош не бива да разбира. Ще го убедя, че е чисто професионално.

— И аз мога да говоря с него, ако искаш. — Макар че се наслаждавам на смущението на Роби, знам, че ще спечеля доста червени точки, ако му помогна с това.

— Би ли го направила? — пита, гласът му е изпълнен е благодарност.

— Разбира се.

Тогава го викат за репетиция на сцената. Точно преди да тръгне, слага ръка на рамото ми и казва:

— Ти как си? Добре ли си?

— Справям се. Някак.

Това е пробив.