Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (14)

14.

Саския е качила четири килограма, казва ми тържествуващо Джош при следващия ни разговор. Аз вървя към работа и буквално подскачам от радост по пътя, защото оставих Робърт да спи. Ако последните две седмици ми показаха нещо, то е, че не се страхувам да бъда сама. Всъщност нямам търпение.

— За три седмици? Доста добре върви.

— И си личи. Тя е съсипана.

— Ужасно ли изглежда? — Още докато го изричам, усещам, че съм прекалила. Той е твърде мил човек.

— Не. Господи, не казвам това. Все още изглежда чудесно. Просто в нейните очи не е така и това я кара да губи увереност.

— О, познато ми е. Е, сигурна съм, че с Робърт ще се видят днес, така че да се надяваме, че той ще забележи.

Джош ми казва, че ще извика тази седмица Робърт на среща, за да обсъдят промените в историята на героя му. Остава само седмица до началото на снимките, които ще продължат цяла година. Двама актьори са освободени (единият не бил харесван от зрителите, казва ми Джош, а другият — твърде скучен, за да му намерят интересно развитие). Домъчня ми за тях — да изгубят работата си просто ей така. Вероятно ще минат месеци, или дори години, преди да си намерят друг платен ангажимент.

— А ти кога ще си вземеш отпуск?

Той се смее.

— Бог знае.

 

 

Час е решил, че е време отново да ме претегли като крава на пазара. Пак ме шипа с клещите си, за да довърши изчисленията. Колкото и да е унизително, се радвам, че се върнах.

Когато ми казва новините, мисля, че не съм го чула добре.

— Осемдесет и четири килограма. — Поглежда към бележките си от последния път. — Това е чудесно. Свалила си повече от десет килограма.

— Сигурен ли си, че не са деветдесет? — Надниквам да видя.

— Браво — усмихва ми се той. — А процентът на мазнините е… — Драска още малко по хартията. Сякаш го чакам да обяви победителя в „Х-фактор“. Напрежението е непоносимо. — … Трийсет и осем.

— Еха. И това е добре, нали?

— Чудесно е. Трийсет и девет процента се смята за затлъстяване, така че вече не си в тази категория.

Това направо ми пука балона.

— Значи вече съм на един процент от затлъстелите?

Той усеща промяната в настроението ми.

— Точно така. И това е постижение.

— Но ако изям два пакета чипс и не стана от дивана един ден, вероятно пак ще стана затлъстяла.

— Идеална причина да не правиш такива неща.

Когато се връщаме в салона, той ме юрка дори повече от преди, защото, както все ми напомня, не сме се виждали цели две седмици. Не ми пука. Макар да се чувствам зле, правя каквото иска. Даже не се оплаквам.

Нещо се случи. Нещо голямо.

Съвсем меко казано е, че се случи неочаквано. Не беше дори в списъка ми на стоте вероятни неща, ако трябва да бъда честна. Дори в списъка с милион вероятни неща.

Минаха доста години, откакто съм целувала някого в парка посред бял ден. И минаха много години, откакто съм целувала друг, а не Робърт. Вероятността тези две неща да се случат едновременно е колкото вероятността Доналд Тръмп да стане президент. О, всъщност, момент.

Не продължи дълго. Само миг, преди да дойда на себе си и да го отблъсна. Но ще излъжа, ако кажа, че не ми хареса. Може би предимно заради необичайността си. Не заради онзи, който ме целуваше. Поне така се опитвам да се убедя.

По-късно се мъча да сглобя цялата картина. Малко ми с неясна, защото финалът замъглява всичко преди това. Бяхме се облегнали на перилата в една спокойна част на Хайд Парк и се любувахме на езерото, след като се срещнахме при най-близкия до Мандарин Ориентал вход. Тъкмо казвах на Джош как съм пожертвала всичко важно за мен, за да се преструвам, че ми е интересен голфът.

— Той не те заслужава — каза Джош, а аз се засмях и добавих, че всъщност и двамата заслужаваме нещо по-добро, и той, и аз.

— Не — рече малко разгорещено. — Наистина го мисля.

И след това се случи. Не ме сграбчи. Просто в един миг се гледахме в очите, аз вдигнах ръце и после устните му бяха върху моите, а аз бях така шокирана, че не реагирах.

Дойдох на себе си доста бързо. Това само щеше да усложни нещата. Не че не ми хареса и не бях поласкана. Но не беше редно.

Отдръпнах се възможно най-внимателно при тези обстоятелства.

— Не — казах, леко задъхана — Не бива.

— Наистина те харесвам, Пола — каза той и трябва да призная, че стомахът ми направи салто, защото от много дълго време никой не ми беше говорил така. Но все пак, наистина ли?

— Не е редно. Ще станем същите като тях.

— Едва ли. — Той отметна косата от лицето ми и аз усетих как се изчервявам. Опитах да се овладея.

— Джош, ти се опитваш да спасиш брака си. Как такива целувки ще помогнат?

Той се загледа в далечината. Въздъхна.

— Не мисля, че вече се опитвам. Не мисля, че мога да го спася. Вече спря да ми пука какво върши тя. Предполагам, това означава, че всичко е приключило.

Това беше новина. И все пак ми беше неловко.

— Дори да е така, твърде скоро е. Така прилича някак на рикошет.

Той се усмихна. Колко жалко, че със Саския нямаха деца, защото щяха да имат убийствени усмивки.

— И толкова ли ще е лошо това?

— Ще е сложно. Трябва да останем концентрирани върху важното. Да ги разделим… чакай малко, на теб вече защо ще ти пука дали ще се разделят?

— Защото на теб ти пука. И защото не искам тяхната история да има щастлив финал. Твоето желание за отмъщение обхвана и мен. — Вдигна вежди и ги размърда, за да разбера, че се шегува.

— Добре тогава, нека продължаваме да работим по това и да видим какво ще стане.

— Сигурна ли си, че не може да те целуна пак? — Прокара пръсти по лицето ми така нежно, че го усетих доста силно в други части на тялото си. Какво ставаше? Никога не бях мислила за Джош по този начин, а тялото ми като че ли смяташе, че е трябвало да го сторя.

Впрегнах цялата си воля, но успях да кажа, че съм сигурна. Всъщност не, изобщо не казах това, казах:

— Добре. Но само веднъж. За да запомня какво е усещането.

И той го направи, а аз си позволих да се отпусна и да се насладя. За част от секундата забравих за всичко: за Робърт, за Саския, за факта, че група хлапета ни свиркат подигравателно.

— Ти си разкошна, знаеш ли? — каза той, когато се отдръпнах отново, а аз изсумтях като тринайсетгодишна хлапачка и казах:

— Стига де.

— Готов съм да чакам — каза той. — Или не, ако ти не… Харесва ми, че не искаш да правиш нищо зад гърба му.

Когато го каза, ме притегли към себе си и ме целуна по челото. Бях така объркана, в такава каша от чувства — поласкана, развълнувана, възбудена и ужасена, — че не знаех какво да сторя, затова просто се обърнах и тръгнах.

После между нас нещата станаха неловки. Вървяхме заедно — явно и двамата бяхме решили, че е по-добре да се движим, — но разговорът не вървеше. Започнах да се тревожа, че вероятно съм го изгубила като съюзник. Бях наранила гордостта му, която и без това си беше наранена. Щом излязохме на Бейзуотър Роуд, той обяви, че трябва да се връща на работа. В понеделник снимките започваха отново и там царял пълен хаос.

— Не се тревожи — каза ми на сбогуване, докато стоеше на уважително разстояние от мен. — Няма винаги да е така неловко. Просто сега трябва да си ида и да си поближа раните.

— Беше хубаво — казах. — Не че не беше хубаво.

— Дано това да не е официалният отзив. — Засмя се той и аз успях да се отпусна малко. — Хубаво не е като неустоимо, нали?

Ето къде беше проблемът. Колкото и да се опитвах, не можех да забравя какво се бе случило. Не се съмнявах, че Джош просто иска да си го върне на Саския, или да има чувството, че контролира ситуацията, или поне нещо. Може би в момента дори искрено мислеше, че ме харесва, не зная. А сега гордостта му бе малко наранена, но щеше да го преодолее.

Проблемът всъщност е в мен. Не спирам да превъртам този момент в главата си. Никога не съм и помисляла за Джош така — той очевидно изглежда добре, но аз не си падам толкова по външния вид; не и ако не е подплатен с друго — но внезапно ми става ясно, че го харесвам. Наистина ли съм толкова жалка, че още щом някой покаже и най-малкия интерес към мен, започвам да се убеждавам, че страшно си падам по него?

Мога поне да се утешавам с факта, че постъпих правилно. Не само защото искам да съм на стабилна морална позиция по отношение на Робърт, но и защото ми е трудно да сторя нещо в такава ситуация. „Ти го направи пръв“ не върши работа. Просто не искам да си причинявам още страдания. Не искам да си падна по някого само защото е наблизо, а после да каже, че е било голяма грешка и да си отиде.

Не, не казвам, че съм на път да се влюбя в Джош. Но знаете какво имам предвид.

 

 

Затова сега ми е неудобно да му пиша. Просто за да не реши, че го харесвам. Споменах ли, че съм на тринайсет години? Като нищо, ако се съди по емоционалната зрялост, която показвам. Интересно, но мисълта, че на света има и други хубави мъже, които биха се заинтересували от мен, като че ли ми помага да понасям Робърт. Сякаш притъпява малко омразата ми към него. Не ми пука толкова.

 

 

В петък получих съобщение от Саския. Питаше ме дали искам да се срещнем в обичайното време в събота. Или вие с Робърт още сте в домашна ваканция? — питаше тя обвинително. Явно отчаяно искаше да разбере какво става. Реших да я оставя да се поизпоти: Не мога в събота. Р иска да прекараме последните два дни заедно! Следващата седмица?

Опитах се да си представя лицето й, докато го чете. Представих си агонията, през която преминава, докато си мисли, че се забавляваме така чудесно, че Робърт не може да се откъсне от мен дори за секунда.

Може да ходя на физиотерапия в понеделник или вторник — отговори тя. — Кафе там?

Реших да не изтъквам колко е странно, че още не знае кога й е часът, като се има предвид, че свободните часове са редки като златен прах. И ми бе трудно да повярвам, че ще успее да си уреди такъв точно когато аз съм свободна. Тя знаеше, че лъже, и аз знаех, но нямаше нужда да го изтъкваме. Понеделник съм с Час, затова се съгласих да се видим в обичайното кафене в Хайгейт във вторник, към три без петнайсет.

 

 

Решавам този път да поускоря малко нещата и затова в събота сутрин (още ходя на „масажи“, ще си помисли човек, че вече трябва да съм се отпуснала достатъчно) с Майра се срещаме на Оксфорд стрийт и правим нещо, което не сме правили поне от седем години. Купуваме си хубави дрехи. Е, ако трябва да съм точна — не е така. От време на време съм си взимала по някоя красива дрешка, но винаги съм клоняла към широките и безформени модели. Просто се покривах с малка красива палатка и го наричах издокарване. Днес моето осемдесет и пет килограмово аз си търси нови дрехи. Час би се гордял с мен.

— Ти имаш талия! — казва Майра, когато пробвам първия комплект от „H & M“. — Откъде я взе, по дяволите?

— От Час — отвръщам и тя ми се усмихва похотливо. Майра си пада по Час. Един ден той дойде в кафенето (случайност, не му бях казала къде работя) и тя буквално започна да точи лиги, когато ги запознах. Тя обича мускулести мъже. Оттогава, щом го спомена, все извива дразнещо вежди, сякаш сме някакви заговорничещи негови обожателки. Не ми повярва, когато й казах, че не го харесвам, затова просто зарязах въпроса.

— А и крилцата под ръцете ти не се размятат като преди.

— Господи, Майра, знаеш как да поласкаеш една жена.

— Какво? Просто казвам. И моите така правят. Виж.

Тя вдига ръка и я размята насам-натам. Аз правя същото. Създаваме такъв вятър, че момичето до нас буквално се оттегля.

— И моите още го правят, виждаш ли?

— Да, но само когато го правиш нарочно. Моите го правят постоянно, от само себе си.

— Ами нали затова ме накара да отида при Час, забрави ли? Идеята беше твоя.

— Предателка — казва тя с обич.

Ако трябва да съм честна, аз съм не по-малко изумена от нея, когато се поглеждам в огледалото. Не че тялото ми се е променило незабелязано за мен, просто се чувствам по-удобно в него. Вече не искам да се скрия йод някоя огромна тениска.

Купувам си една сладка ленена лятна рокля с тясна горна част без ръкави (без ръкави!) и разкроена пола, маскировъчни панталони и няколко блузки, които доста ми отиват. В „Топшоп“ добавям жилетка с къс ръкав. И за първи път истинско спортно облекло. Добре де, пак е клин, но е спортен клин. Не клин тип „предавам се, водете ме и ме измъчвайте“. Този дори „отвежда потта“, каквото и да означава това.

Връщам се у дома и скривам всичко в гардероба на Джорджия. Не съм съвсем готова още.

 

 

В неделя казвам на Робърт, че излизам да се подстрижа, и той решава да иде на голф. След няколко часа се появявам с по-светли кичури и изкуствен тен. Мириша като куче, което е минало през тинеста локва, и изглеждам сякаш са ме натопили в махагонова боя за дърво, но момичето — което, докато стоях там с хартиена препаска, клатех форми и се опитвах да забравя за унижението, видя части от мен, които никой не е виждал от години — ми каза, че ще изглежда много по-естествено, когато го отмия по-късно.

— Да не си паднала в казан със сос? — казва Робърт, когато се прибирам. Аз съм с обичайните си торбести дрехи и лъскавата ми фризирана коса е вързана на опашка, но няма как да скрия факта, че кожата ми е с различен цвят.

— О, реших да си направя изкуствен тен. Майра много го похвали.

Той не е чак толкова заинтригуван, че да ме разпитва повече, и това ме устройва.

Във вторник сутринта си правя косата и обличам ленената рокля. Трябва да я нося с маратонки, защото все още съм решена да ходя навсякъде пеша, но всъщност комбинацията е доста сладка, нищо че аз го казвам.

Робърт тъкмо става, когато се каня да изляза. Мога да се закълна, че се сепва, когато ме вижда.

— Хубава си — казва той, вероятно най-големият комплимент, който ми е казвал от години.

— Благодаря — отвръщам небрежно. Искам да забележи, но не и да си помисли, че става нещо. — Извинявай, ако чаршафите изглеждат като мръсни. Мислех си, че ще се отмие от първия път.

— Мога да ги сменя.

Той не казва нищо повече, но усещам, че ме гледа, докато вървя из кухнята.

Цял ден редовните клиенти ми се възхищават. Чувствам се като цирково пони със сплетена грива. По някаква причина на клиентите им се струва приемливо да ме пипат по косата и да сграбчват (макар и понамалелите) сланинки по ръцете ми, докато се възхищават на трансформацията ми. Ласкателно е, но минава отвъд всички граници, до които обикновено позволявам на хората да пристъпят.

 

 

Саския вече е там, когато отивам на срещата. Изминах целия път пеша и дори не се изпотих. Едва я познах. Четири килограма не са много, но за нейно нещастие три от тях като че ли са се качили на лицето й.

— Здравей! Изглеждаш добре — казах аз, когато приех прегръдката й.

— Не е вярно. — Тя криви лице. — Ти обаче наистина изглеждаш добре.

Оглежда ме от глава до пети. Питам се дали моята трансформация е така рязка за хората, колкото ми се струва нейната. От начина, по който не може да откъсне очи от мен, си мисля, че е точно така.

— Какво си направила? Изглеждаш невероятно.

— О, нали знаеш. Опитах се да вляза малко във форма…

— Е, явно работи. Аз съм съсипана.

По-рано Джош ми писа, че реакцията на останалите актьори и екипа на раздуването на Саския била много забавна. Тя, между другото, вече била качила пет килограма. Не е зле за месец. Започнала да му се оплаква, че всички я гледат и си говорят зад гърба й. Което вероятно било точно така. Наричало се злорадство. Или карма дори. През всичките тези години тя се държала с тях като с боклуци и сега те се наслаждавали на нещастието й.

Нямам търпение да излъчим първия епизод — писа ми той. — Вече виждам заглавията!

За нещастие първият епизод от новия сезон ще бъде излъчен след седмици, но ми става хубаво да си представям реакциите. Един гаден коментар в Туитър за външния й вид вероятно ще я докара до истерия. Хората постоянно критикуват играта й, а тя почти не реагира, но си представям, ако някой спомене за двойната й брадичка.

Истината е, че все още е красива. И дори Робърт, с неговата мания по външния вид, ще реши така. Но все пак нанесохме огромен удар върху самочувствието й. Тя вече няма да е същата.

— Мисли за наградите — казвам сега и се смея, за да покажа, че се шегувам.

— Да, и си мисля колко ли кошмарно ще изглеждам, когато отида да ги взема, хаха! Изкарах няколко ужасни седмици — казва тя и аз виждам, че има сенки под очите, сякаш от недоспиване.

— Само заради яденето ли? — питам неискрено. Едва сдържам усмивката си. И отварям невинно очи. Притеснена съм.

— О, заради това и други неща. Няма да те отегчавам.

— Не, продължавай. Аз винаги те затрупвам с проблемите си…

— Не, нищо, наистина. Просто твърде много време прекарах сама. Нали се сещаш как това може да те влуди…

Всъщност не се сещам.

— … Много по-важно е да ми кажеш как мина вашата… как я нарече… домашна ваканция.

Ето, стигнахме. Лицето ми се озарява при спомена.

— Беше фантастично. По-добре, отколкото ако бяхме отишли някъде…

Започвам да бърборя за нещата, които сме правили, и местата, които сме посетили, сякаш тя именно това иска да чуе. Но не иска. Нали се сещате как изглежда куче, когато държите топка и чака да я хвърлите. Ето така изглежда и тя.

Още щом спрях, за да си поема дъх, тя попита направо:

— Но как се разбирате с Робърт?

Хвърлѝ я. Хвърли скапаната топка.

Ще ми се да можехте да видите изражението й. Честно, щяхте да се засмеете, и единственото, което успявам да направя в този момент, е да сдържа смеха си.

— Чудесно. Наистина чудесно. Честно да ти кажа, Саския, той е като друг човек. Ние просто… не знам, просто се разбираме както навремето.

На лицето й обаче е изписано: „Ще повърна“.

— И според теб защо е така?

Мислила съм за това, знаех, че ще попита.

— Не зная. Чудя се дали няма нещо общо с това, че Джордж ще напусне дома и той смята, че е нужно да се свържем някак отново, но си мисля, че всъщност е нещо по-дълбоко. Нещо се е случило и го е накарало пак да се влюби в мен… Знам, че звучи глупаво…

Саския се оглежда, сякаш търси кофа, в която да повърне.

— Боже. Не. Звучи приказно. Той каза ли нещо?

— Само… Не мога да ги повторя, защото ми е неудобно… но, да, хубави неща. Прекрасни неща.

Тя слага доста захар в чая си, нещо, което не съм я виждала да прави, и разбърква яростно. Толкова яростно, че чашката започва да трака. Хората по другите маси се обръщат насам.

Една жена поглежда отново, когато осъзнава кой всъщност вдига този шум. Посяга към телефона си. Разпознавам радостното очакване, виждала съм го по лицата на хората, щом забележат Робърт и се готвят да атакуват. След секунда тя става от мястото си и тръгва към нас. Изпълнена с пасивноагресивно нервно колебание.

— Това сте вие! — казва доста високо. — Не бях сигурна. О, боже, аз съм ви голям фен. Знам, че сигурно ви е неприятно, когато просто искате да изпиете едно кафе с приятелка, но ако дъщеря ми…

Саския я отрязва:

— Не виждате ли, че се опитвам да водя личен разговор?

Тя буквално крещи и всички в заведението се обръщат. Никога, никога досега не съм я виждала да се държи така с почитателите си, винаги е мила и внимателна. Веднъж ми каза, че си струва да загубиш малко от личното си пространство, това била цена, която била готова да плати, защото ако не били феновете, щяла да остане без работа.

— О, няма нужда да сте толкова груба — казва на Саския.

Решавам да се намеся и да спася Саския от самата нея. Само този път. И само защото се тревожа, че ако се скара с някого, може да ни снимат и да го качат в YouTube, а не искам Робърт да ни види заедно. Освен това ще ми е длъжница.

— Саския току-що получи много лоши новини — казвам с най-внимателния си глас. Слагам ръка върху нейната в знак на солидарност. — Извинете. Буквално ги чу току-що, така че…

Изражението на жената се променя.

— О, господи, това е ужасно. Аз трябва да се извиня, че се натрапих така…

— Нямаше откъде да знаете.

Предполагам, че се пита дали все пак е уместно да си изпроси селфито, за което дойде. Не бих се изненадала. За щастие в този момент една сълза се спуска по бузата на Саския. Трябва да е истинска, чувала съм от Робърт, че се налагало да й правят изкуствени сълзи с глицерин, защото не можела да се разплаче. Той самият си има цял репертоар от рев — от гняв/разкаяние/мъка/, и може да го включи винаги. Много се гордее с това.

— Ще ви оставя насаме — казва жената, отстъпвайки. — Надявам се всичко да се оправи.

Поклащам леко глава, сякаш да й кажа: „Твърде късно е за това“, но само за да се уверя, че наистина ще си тръгне.

— Добре ли си? — питам Саския, щом теренът е разчистен.

Тя кима и избърсва сълзата. Усмихва се вяло.

— Добра съм, нали? Знаех си, че това ще я разкара — казва неубедително.

— Как е Джош? — питам изневиделица.

Тя маха небрежно с ръка.

— О, нали знаеш.

Изненадана съм. Обикновено ми разказва надълго и нашироко колко щастлив е бракът й.

— Всичко наред ли е?

— Да! Боже, да, наред е — казва, сякаш тъкмо си е спомнила, че този образ трябва да поддържа пред мен. — Просто е трудно, нали се сещаш, че не можем да почиваме заедно, нищо повече.

Искам да я попитам в какво настроение е той. Дали е забелязала някаква промяна. Дали онази целувка е оставила следа. Но, разбира се, не го правя.

 

 

— Мамка му!

Робърт се върна от срещата си с Джош. Разбира се, аз вече бях говорила по телефона с Джош и знаех, че не е минало добре. Или пък добре — зависи кого питате.

Това бе първият ни разговор след срещата в парка. Когато ми писа да ме попита дали мога да говоря, за малко да отговоря с „не“, защото ужасно се притесних, че може да е неловко. Слава богу, моето възрастно аз победи, защото Джош се държеше съвсем нормално. Открито, приятелски, без намек за някакво напрежение. Това прочисти атмосферата, без да се налага да разговаряме по въпроса.

Аз му разказах за последната си среща със Саския.

— Доста я поразтърсих — казах и той се засмя.

Робърт хвърля ключовете си на масата.

— Със същия успех можеше да ме направят проклет педофил.

— Едва ли — казвам. — Тогава наистина нямаше да можеш да се покажеш пред хората.

Стоим в коридора. Робърт едва бе прекрачил прага, преди да избълва новината. Сега тръгва към кухнята и аз го следвам. Разбира се, не бях обмислила добре факта, че ще трябва да се справям с лошото му настроение.

— Харгрейвс никога не би обрал никого, камо ли старци.

— Кога им е пукало на сценаристите дали нещо е достоверно? — включвам чайника и посягам към буркана с кафе.

— Нали помниш, той направи благотворителна кампания, когато старият господин Уоткинс щеше да загуби дома си. И плати повече на Мери Симънс за старите й вехтории, защото я съжаляваше, че е останала вдовица. Изградих целия му шибан образ именно върху златното му сърце.

Едва не се засмивам. Знам, че Робърт приема актьорството сериозно, но чак пък толкова.

Той се тръшва върху един кухненски стол. Аз отивам и слагам съчувствено ръка на рамото му.

— Толкова ли е зле? Може пък да е добър сюжет. Все се оплакваш, че не ти предлагат никакво предизвикателство.

— Нали знаеш какви са моите почитатели. Стариците ме обичат. А сега ще се превърна в злодей. Те ще ми се нахвърлят. Ще направят подписка да изпратят Харгрейвс в затвора и ще ме изгонят от сериала, преди да се усетиш.

— Не ставай глупав.

— Трябва да се оплача на големите шефове. Този Джош Карпентър е пълен тъпак. Унищожава сериала.

— Това негово решение ли е?

— Негово и на сценаристите. Честно да ти кажа, те не могат да организират дори пикаене в пивоварна.

Аз сядам до него — същински глас на разума.

— Може би ще е по-добре да не клатиш лодката. Просто виж как ще потръгне.

— Това е краят на моя герой, за това става дума. По един или друг начин догодина ще ме отрежат.

— Е, каквото стане. Поне си тръгни бляскаво.

Той удря с юмрук по масата.

— Ами после?

— Винаги си знаел, че няма да е вечно. Няма такова нещо като „сигурност“ в актьорската професия.

Той чеше брадата си, сякаш е въшлясала.

— Те унищожават сериала. Дадоха на Саския някаква безумна история, заради която ще трябва да заприлича на изхвърлен на брега кит, защото не може да има деца или нещо такова. Ама що за сюжетна линия е това? Накарали са я да напълнее през почивката. Естествено, аз не бива да говоря за това, така че…

— Какво? — питам небрежно. — Значи не бива да се обаждам в списание „ОК“?

— Знаеш какво искам да кажа.

— Боже, сигурно е съсипана. Останах с впечатлението, че е от хората, които са вманиачени по външния си вид. Колко килограма може да се качат за месец? Вероятно дори няма да я позная, когато я видя отново.

Той изсумтява, което може да значи всичко.

— Представям си разговора й с Джош, когато я е убеждавал да го направи — засмях се. — Той трябва да е много смел човек.

— Той е шибан идиот — изплюва Робърт и аз си спомням, че трябваше да го подкрепям.

— Да, така изглежда. Но не се тревожи прекалено, вероятно накрая ще го изхвърлят.

 

 

По-късно пиша на Джош: Значи мина добре?

Той ме удостоява с кратък отговор: Класика. Ще ми се да го беше видяла.

И на мен — пиша и за миг се усещам, че ми се иска да споделя този триумф с Джош, но на живо.