Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (1)

1.
Пола

Искам да накарам съпруга си да се влюби отново в мен.

Нека обясня. Не че съм се вживяла в ролята на съпруга от петдесетте. Не съм чела статии в стари женски списания. „Двайсет начина да задържите мъжа до себе си“. Това не може да е по-далеч от истината.

Искам да се влюби отново в мен, за да му пука, когато му кажа да се разкара. Или поне да му направи впечатление. Да не си помисли просто: „О, чудесно!“.

Искам да го заболи.

Аз готвя, а Робърт седи до плота за закуска в кухнята. В блажено неведение. Забил нос в телефона. Пише с палци по клавиатурата като тийнейджър. Сигурно пише на нея. Няма никаква представа, че знам. Изглежда си същият човек. Човекът, който вчера беше просто мой съпруг, мъжът, за когото съм омъжена от осемнайсет години. Днес той е онзи, който мами жена си. Усещам, че съм се втренчила в него, търся издайнически знаци. Как така не съм разбрала? Той вдига очи и се усмихва.

— Какво? Какво съм направил?

Докато говори, извръща леко екрана на мобилния от мен. Сигурно дори не се усеща, че го прави.

Опитвам се да отвърна на усмивката.

— Нищо. Просто си мисля.

Той взема бутилката и пълни пак чашата ми, после и неговата. Това е нашият ритуал, когато си е у дома вечер. Аз правя вечеря, а той седи на столчето и ми разказва какво става на работата му. Макар че напоследък по-скоро държи под око телефона си и ми посвещава само част от вниманието си. Поне вече знам защо.

— Опасно е — казва ми. — Прекаленото мислене не води до нищо добро.

Смея се насила.

— Е, добре че не прекалявам с него тогава. Всъщност се опитвах да реша дали да направя ориз или пюре, така че наистина беше изключително важен въпрос.

— Изненадай ме. Искаш ли помощ?

Клатя отрицателно глава. Последното, на което съм способна сега, е да си играем на щастливо семейство. Твърде скоро е.

Той скача от столчето, с чашата в ръка и телефона в другата.

— Тогава отивам да си взема душ.

— Не се бави — казвам. — Обещах на Джорджия, че ще вечеряме рано. Тя иска да се срещне с Елайза в седем и половина.

— Десет минути — отвръща той и аз трябва да спра да се питам защо му трябва мобилният, ако само ще си вземе бърз душ.

Именно телефонът му го издаде, между другото. Такова старо клише. Не съм ровила в него. Никога не ми е хрумвало подобно нещо. Дори не съм се сещала да го питам каква е паролата му, защото той не използва такава, просто притиска пръст към бутона, за да разчете отпечатъка му. Така че видях каквото видях съвсем случайно. Тази сутрин, преди да тръгне за студиото — още замаян от ранното ставане, — той остави телефона си на плота и отиде да се облече. Винаги ставам с него в работен ден, макар че трябва да тръгне в шест, и съм напълно сигурна, че дори не съм осъзнавала, че е пет и половина, докато един ден алармата ми не започна да го оповестява. Обичам да му правя компания на закуска. Да го целуна за довиждане, когато излиза. И двамата не сме напълно функциониращи в този час, затова предполагам, че просто му се е изплъзнало от ума, че не бива да изпуска телефона си от поглед напоследък.

Аз дори не го забелязах. Но тогава той изжужа заради ново съобщение и аз го погледнах, без да се замисля. Две думи, „Обичам те“, ми хванаха окото, и името над тях. Саския. Грабнах го, преди съобщението да е избледняло и да се скрие.

Господи! Бяхме на косъм снощи! НА КОСЪМ! Надявам се, че Пола се е хванала!!! Не ми беше приятно, че се налага да я лъжа така! Обичам те. ХХХ

Взирах се в екрана ужасена, натиснах няколко бутона с надеждата, че някак по магия ще получа достъп до целия разговор, но знаех, че е безнадеждно. Чувах Робърт да се движи из спалнята, щеше да се върне всеки момент. Хвърлих телефона на плота, докато той идваше, и се престорих, че съм твърде заета с нещо много интересно в чекмеджето с приборите.

Той погледна мобилния си на плота. Въобразих ли си, или наистина видях как по лицето му премина страх? Опитах се да изглеждам най-нормално, не исках да се издам, че съм забелязала. Той го взе и го пъхна в джоба си, без дори да погледне екрана.

Искаше ми се да се нахвърля отгоре му още щом влезе в стаята. Или да го ударя. Всъщност, да, щеше да ми дойде добре да го ударя. Но, слава богу, се спрях. Знаех, че трябва да премисля видяното. Трябва да се уверя, че няма някакво невинно обяснение, преди да тръгна по пътя, от който няма връщане.

Сега той се връща пак в кухнята, изкъпан, ухаещ на някакъв химически плод и облечен със стария си анцуг и тениска, с които обича да ходи у дома. Залепвам усмивка на лицето си.

— Ще извикаш ли Джорджия? Пет минути.

— Разбира се. Ухае невероятно.

Вдигам волтажа на изкуствената си усмивка. Благодарна съм на актьорското си образование. Макар че никога не сме имали урок „Как да убедиш съпруга си, че всичко е наред, когато всъщност искаш да го пронижеш с вилица“. Да не забравя. Ако някога започна да преподавам, това ще е първата ми задача.

— Просто чили.

Робърт бързо излиза и го чувам да вика на Джорджия, че вечерята е готова. Знам, че в никакъв случай не бива да издавам пред дъщеря ни, че нещо не е наред, затова се опитвам да успокоя дишането си.

Едва се сдържам да не се разплача. Отварям бутилка червено вино и си наливам. Когато Джорджия нахлува в кухнята с издута чанта с книги, които ще й трябват, за да преговаря тази вечер с най-добрата си приятелка, сядам на плота и отпивам сякаш нямам никакви грижи.

— Искаш ли чашка? — питам, но знам какъв ще е отговорът. Джорджия прави физиономия, която казва, че със същия успех мога да й предложа и котешка пикня.

— Пфу! Защо никога не пиете бяло вино? Или водка?

— Защото тогава ще кажеш „да“, когато ти предлагам.

Тя се смее.

— Няма проблем. Тази вечер във „Вог“ правят евтини джагър бомби. Ще се натряскам по-късно.

— Джордж… — казвам, но тя ме прекъсва.

— Шегувам се!

— Дано.

— Наистина… всъщност е абсент.

— Много смешно.

Тя се навежда над гърба ми и залепва целувка на главата ми точно когато Робърт влиза най-безгрижно.

— Охо. Какво си направила? — пита той. Старата му шега, че щом нашата тийнейджърка се е разнежила, значи е гузна за нещо.

Джорджия се смее и разрошва косата му, докато той сяда. Аз се навеждам напред и пълня чашата му.

Ние сме съвършеното щастливо семейство.