Джо Хил
Пожарникаря (83)

4

Когато пулсът на Харпър се успокои, тя провери този на Отец Стори — хвана тънката му китка между пръстите си и проследи туптенето на кръвта в артериите му. Сърцебиенето му беше слабо и съвсем не стабилно, но според нея беше малко по-добре от вчера. Погъделичка крака му с нокът, при което старецът сви пръсти и издаде тих сумтящ звук, приличащ на смях. Когато го пробва миналата седмица, имаше чувството, че гъделичка самун хляб.

Разбира се, не можеше да попита Ник дали беше чул Отец Стори да говори — това беше единственият път, в който глухотата му я подразни. Имаше отчаяна нужда някой, който и да е, да го беше чул. Обмисли варианта да изпрати някой да повика Каръл. Вероятно Том щеше да реагира на гласа на дъщеря си. По думите на хората вече го беше правил. Дори да не се помръднеше повече, Каръл имаше право да научи, че баща й беше проговорил днес.

След като помисли още малко, реши да не го прави. Каръл щеше да ликува, че Том се възстановяваше — но ликуването можеше да почака. Харпър искаше да говори с него преди всеки друг. Искаше да разбере какво помнеше ако въобще помнеше нещо — за нощта, в която беше нападнат и ударен в главата. Също така искаше да го предупреди какво беше извършило напрежението с Каръл през последните месеци, как зимата я беше съкрушила, опустошила и направила недоверчива. Трябваше да научи за клането на Вердюн авеню, за това, че децата в лагера се разхождаха с пушки и че хората бяха принуждавани да носят камъни в устите си, за да ги затворят.

Не: в интерес на истината, Том не биваше да научава тези неща. Харпър имаше нужда той да ги научи. Тя искаше старецът да се върне, за да оправи всичко. Как й липсваше.

Стоя с него през останалата част от нощта, ръката му беше в нейната, галеше кокалчетата на пръстите му. От време на време му говореше.

— Проспа цялата зима, също като мечка, Том Стори. Висулките започнаха да капят. Снегът почти се стопи. Време е да се събудиш и да изпълзиш от пещерата си. Ник, Али, Каръл и Джон те чакат. Аз също.

Том не проговори отново и по някое време призори Харпър задряма с ръката му в скута си.

Ник я събуди един час по-късно. Изгряващото слънце се стрелкаше през мъглата навън, превръщаше я в лимон и сметана, сладка като пай.

— Той ме погледна — съобщи й момчето с ръцете си. — Погледна ме и се усмихна. Дори ми намигна, преди да заспи отново. Завръща се.

Да, каза си наум Харпър. Завръщаше се също като Аслан и носеше пролетта със себе си.

Точно навреме, помисли си. Завръща се точно навреме и всичко ще бъде наред.

По-късно си спомни, че си беше помислила това, и се засмя. Другият вариант беше да заплаче.