Джо Хил
Пожарникаря (114)

1

През десетте минути след полунощ — когато март стана април — пожарната летеше по Литъл Харбър Роуд, докъдето свършваше на Сагамор авеню. Ник направи знак на Али да завие надясно. Изминаха по-малко от километър и половина и детето я накара да спре.

Али отби към входа на Саут Стрийт Семътри, гробище, старо колкото колониите и широко осемстотин метра. Момичето спря пред черните му порти, които бяха заключени с верига и катинар. Ник отвори вратата и скочи от скута на Харпър.

Той хвана веригата с ръка и наведе глава. Между пръстите му потече и засъска течен метал, който закапа в пръстта. Веригата се раздели на две части и детето бутна портата, дланта му още пушеше. Али мина през входа с пожарната и зачака. Брат й затвори портата, свърза двете части на веригата и ги стисна силно. Последва още пушек, а очите му станаха червени като въглени. Когато отстъпи, звената отново бяха заварени едно за друго.

Саут Стрийт Семътри беше един вид град, в който повечето от живеещите бяха разположени под земята. Ник ги поведе през неговите улици и алеи, през ветровитите му предградия и открити поляни. Продължиха напред, докато не стигнаха до черен път в задната част на гробището. Там ги чакаше второ, по-скромно гробище, обвито от мокра трева и храсталаци: десетина коли в различни степени на стареене, мръсни и изгорени, почиваха върху джантите си. Няколко от тях бяха потънали под тревата — приличаха на острови ръжда в плитко море от отровна смрадлика.

От едната страна на това гробище за изоставени автомобили се намираше ниска и грозна бетонена сграда с ламаринен покрив. Изпод улуците надничаха дървени прозорци. В сградата имаше и чифт алуминиеви гаражни врати. Операционният център за екипа, предположи Харпър… във времената, когато Саут Стрийт Семътри все още е имало екип. Израслата до коленете трева пред предните стъпала предполагаше, че беше минало лоста време, откакто някой служител беше продупчвал работната си карта.

Зад останките имаше широк пясъчник, върху който бяха нахвърлени разни отломки, скрити под кафяво платнище. Али паркира камиона между него и един понтиак файърбърд, който беше изгорял до основи. Навря се под волана, намери две оголени жици, свързани една с друга, и ги раздели. Двигателят на пожарната изпухтя, изтрещя и умря.

Стояха в мълчание известно време. През дъбовете в задната част на парка Харпър видя залив, каменист бряг и някакви мрачни сгради от другата страна на водата. Елате в Саут Стрийт Семътри. Гледка към плажа. Тихи съседи.

— Това място ще ни свърши работа, докато изгрее слънцето. Тогава камионът ще се вижда от въздуха — каза Рене.

Харпър погледна към гаражните врати на сградата и се зачуди дали има достатъчно място за една антична пожарна кола там. Ник отново се измъкна от скута й и отвори вратата. Скочи в движещата се мъгла.

Също така не мисля, че се намираме достатъчно далеч от Кемп Уиндъм — продължи Жилмонтон. Гласът й звучеше някак си равнодушен и незаинтересуван. Стоеше от лявата страна на Харп и държеше Гилбърт в ръце. Мъжът се намираше между краката й, главата му беше отпусната на рамото й, ръцете й бяха обвити около талията му. — Има една пътека в гората. От тук до стрелбището с лъкове са само петнайсет минути. Веднъж-дваж ходих сама до там миналото лято.

— Да, но е близо шест километра и половина по пътя — отбеляза Али. — А те ще очакват да продължим да караме. Не. Мисля, че това място ще ни свърши работа, ако скрием камиона… какво прави той? — Момичето откопча колана и излезе.

Ник се намираше в пясъчника. Той дръпна едната страна на платнището, под която се криеше огромна купчина спаружени цветя, почернели венци и плесенясали плюшени мечета. Дори тъгата, както изглеждаше, си има срок на годност. Али отиде при брат си, намери другия ъгъл на платнището и му помогна да го извлачи до камиона. Двамата можеха да скрият цялата пожарна кола.

Харпър сложи ръце на кръста си и се изпъна, гръбнакът й изпука. Болеше я, сякаш се възстановяваше от грип, всеки мускул и всяка става.

Погледна обратно в кабината към Рене.

— Ще покрием камиона и ще влезем вътре. — Жилмонтон не й отговори и тя добави: — Мисля, че вече трябва да излезеш.

Рене вдигна рамене и въздъхна изморено.

— Добре. Али ще ми помогне ли да внесем Гил вътре?

Двете деца бяха завлекли платнището до камиона. Али застина и хвърли неспокоен поглед към Харпър. Тя й кимна, едва забележимо.

— Разбира се, че ще ти помогна, госпожице Жилмонтон — отвърна безгрижно момичето, чието безгрижие не се връзваше с ужасеното й бледо изражение.

Изваждането на тежкия труп на Гилбърт Клайн от пожарната кола не беше лесна работа. Рене го държеше под мишниците, пъшкаше и охкаше, буташе го към пътническата врата по няколко сантиметра на всеки тласък. Али го беше хванала за глезените. Започнаха да го вадят навън, но по-възрастната жена си удари главата и го изтърва, и горната част на трупа падна внезапно. Главата му се удари в стъпалото на кабината. Рене изпищя ужасена и едва не падна след него.

— О, не! — завайка се тя. — О, не, о, не, о, Гил, толкова съм слаба. Толкова съм безполезна.

— Замълчи — скастри я Харпър, мина покрай нея и се наведе да хване Гилбърт под мишниците.

— Не можеш — каза Рене. — Недей, Харпър. В деветия месец си.

— Няма никакъв проблем — отвърна тя, макар че, когато се изправи, глезените й пламнаха, а гърбът я заболя жестоко.

Понесоха Гил през високите плевели, мократа трева шъткаше зад гърба му. Главата му висеше. На лицето му беше кацнало стоическо, почти търпеливо изражение, светлосините му очи като че ли гледаха Харпър през цялото време.

Наложи се да оставят мъртвия човек долу, когато стигнаха до ъгъла на гаража, за да може Харп да си почине, а Али да потърси начин да влязат вътре. Вратата беше заключена и нямаше ключ под изтривалката или под някоя от керамичните саксии на предните стъпала (саксии, пълни с пръст и процъфтяващи декоративни плевели). Ник нямаше намерение да влиза през вратата. Той тръгна покрай стената на сградата, като оглеждаше улуците. Накрая спря и посочи към един от прозорците. Намираше се на над метър и половина от главата му, толкова наврян под козирката, че беше трудно човек да си представи, че през него влиза някаква слънчева светлина. Прозорецът беше дълъг и тесен, от един от счупените му квадрати липсваше триъгълно парче стъкло. Никой мъж не можеше да навре ръката си през пролуката, но детска ръчичка можеше да мине.

Ник накара Али да клекне, за да се покатери по раменете й. Дори когато момичето се изправи в цял ръст, момчето едва успя да стигне стъклото. Трябваше да се протегне, за да прокара ръка през прозореца и да завърти ключалката. Отвори го, хвана се за перваза, набра се и изчезна в мрака.

Може би имаше нещо точно до прозореца, по което да слезе на пода — някой рафт — защото Харпър не го чу да тупва. Беше се промъкнал безшумно.

— Чудя се кой ли му е помогнал да влезе там последния път каза тя и когато Али я погледна въпросително, кимна към високия прозорец. — Очевидно го е правил и преди, но е прекалено нисък, за да стигне прозореца сам.

Сестра му се намръщи.

Предната врата се отвори, Ник провря глава през нея и махна с ръка да влизат, заповядайте, неговата къща беше и тяхна къща.