Джо Хил
Пожарникаря (82)

3

Засвири музика, тиха и приятна, през високоговорителчетата на айфона. Едва се чуваше на фона на дъжда, но това не можеше да помрачи очарованието й. Беше песен, която Харпър изпълняваше, когато беше на осем години, като използваше дървена лъжица за микрофон и се плъзгаше върху плочките в кухнята в своите пантофи с Мис Пиги. Рик Окасек пееше, че това момиче е точно онова, от което имал нужда, върху мелодия, която приличаше на пусната по стълбите пружина за игра. Зареждаха се снимки, но бавно.

На първата се виждаше голям хълм с висока до кръста трева, която носеше есенно жълт оттенък. На фона й океанът приличаше на лист очукана стомана. Марта Куин стоеше в средата на дълга редица от деца, по пет от всяка страна, ръцете й бяха около талиите на двете най-близки. Тя беше кльощава както винаги и дори на почти шейсетгодишна възраст лицето й беше дяволито и мило, а очите й бяха присвити по начин, който предполагаше, че иска да разкаже някой много добър виц. Вятърът надигаше платинената й коса от челото. Ръкавите й бяха навити, за да се вижда драконовата люспа на предмишниците й — черно-златисти заврънкулки, които напомняха за китайските йероглифи канджи.

Докато песента затихваше, се появи втора снимка. Доктор в бяла престилка и красива азиатка с клипборд в ръка, която беше приклекнала пред прекрасно деветгодишно момиченце. То стискаше плюшен енот, а нослето й беше набръчкано, защото се смееше. Голите й, пухкави ръчички бяха фино украсени с люспата. Намираха се в бял, чист, стерилен коридор на някакво болнично заведение. На стената в далечината имаше някаква табела, надписът, на която беше размазан, не особено добре фокусиран. Не беше важна част от снимката, затова Харпър не му обърна особено внимание… след което присви очи и го погледна отново. Когато осъзна какво гласеше, надигналите се емоции в нея я оставиха без дъх. Бяха само две думи:

• Педиатрия

• Родилно

Третата снимка започна да се зарежда, когато песента заглъхна. Заговори някакъв глас — глас, който Харпър познаваше единствено от ретроспекциите от 80-те години по VH-1 и MTV. Звукът беше толкова намален, че едва чуваше Марта Куин над жестокото ламаринено барабанене на дъжда по покрива, но за всеки случай го намали още малко и се наведе, за да чува.

— Хей, здравейте, от това ли имате нужда? Аз имах нужда точно от него. Е, поне беше едно от нещата, от които имах нужда. Списъкът ми е доста дълъг. Имам НУЖДА да знам, че Майкъл Фасбендър все още е жив, защото. АЛО! Този човек беше добър в толкова много неща. Палеше дамите много преди спората да се развилнее, сещате ли се какво имам предвид? Имам НУЖДА от нови епизоди на „Доктор Кой“, но хич не се надявам, защото се обзалагам, че всеки от създателите на това шоу е или мъртъв, или се крие. Съществува ли още Англия? Надявам се, че не сте изгорели. Британски острови! Къде щеше да е сега светът без епичните ви приноси към културата: „Дюран Дюран“, Идрис Елба и „Наистина любов“? Прати ми имейл, Англия, информирай ме дали още се държиш!

Следващата снимка показваше огромна тента с няколко сгъваеми маси под нея. Пункт за приемане. На масите стояха едри, синьокоси стари дами, които някога бяха работили в училищните столове… само дето тези носеха яркожълти скафандри, които бяха характерни за всеки, който влизаше в контакт с ебола, антракс или драконова люспа. Една от яките лелички предлагаше купчина одеяла, пижами и формуляри на предполагаемо семейство: старец с рунтави сиви вежди, изморена жена на около трийсет години и две малки момчета със светлочервени коси.

— Имам нужда от прасковен пай. ОГРОМНА НУЖДА. Съжалявам да кажа, че няма прасковен пай на Острова на Свободния вълк, но имаме своя собствена ябълкова градина и, човече, не мога да дочакам да дойде времето за бране, за да мога да взема един кош и да го напълня с грени смитки, кортландки, хъникриспки^[1], хънибубута^[2], хъни греъми^[3], Греъм Нортъни^[4], Ед Нортъни^[5]… с всички тези благинки. При нас няма лоши ябълки^[6]! Ще ми се да имаше плод, кръстен на мен. Чудя се как ли ще е един Куин. Вероятно ще има вкус на 1987-а. Най-хубавото нещо на радиото е, че можете да си ме представите как изглеждах през 1987-а, фантазията на всеки мъж. И под „всеки мъж“ имам предвид тринайсетгодишни, които обичаха да четат комикси и да слушат „Дъ Кюр“. ЮХУУ! Имам нужда от още соларни панели. Имам само четири калпави соларни панела! Пак бива, по-добре са от нищо. Но както знаете, мога да излъчвам само три часа на ден, след което транспондерът ни изгасва. Горе главите: вероятно не ме слушате на живо, а на запис. Зареждаме нов запис всеки ден, около единайсет сутринта, плюс-минус двайсет и четири часа.

Ник не можеше да чуе Марта Куин, но можеше да види изображенията, които се зареждаха на малкото екранче, затова се наведе напред, очите му бяха ококорени като на човек, който е бил хипнотизиран.

— От какво друго имам нужда ли? Имам нужда вие да си завлечете задниците до Мъчайъс и да дойдете тук, защото имаме какао! И варели с орехи! И бивш телевизионен синоптик, който прави невероятен хляб в пещ на дърва! Разбирате ли за какво ви говоря? Говоря ви за Острова на Свободния вълк, който се намира на двайсет и седем километра от брега на Мейн, място, на което можете спокойно да се преселите, ако вие — да, вие! — случайно сте щастливият победител от играта на драконовата люспа. Имаме легло за вас. Но това не е всичко! Разполагаме с федерален медицински комплекс, където можете да получите авангардно експериментално лечение за вашето състояние. Докато ви говоря, аз, Марта Куин, съм намазана с авангарден експериментален мехлем, който изглежда и мирише точно на овчи лайна, но знаете ли какво! Днес не съм изгоряла! Дори не съм имала треска! Последната ми треска беше през 2009, но това беше, преди инфекцията да се разрази.

Появи се снимка на остров, направена от брега: зелено било, бряг от сини камъни, разпръснати къщи в новоанглийски стил, разположени на черен път. Слънцето тъкмо изгряваше или залязваше и хвърляше златистия си блясък върху тъмната вода.

— Никой не казва думата лек. Дори не прошепвайте думата лек. На острова има шестстотин болни хора и онова, от което им е писнало — освен от Draco tryp-квото-беше-там — е да се надяват на последното лечение. Но ще си позволя да кажа, че последната ни смърт от огън беше преди почти дванайсет седмици. Точно така: шестстотин болни и само един мъртъв през последните три месеца.

На последната снимка се виждаше усмихната възрастна двойка с дете. Мъжът беше върлинест, сбръчкан, с високи, почти аристократични скули и изморено облекчение в погледа. Съпругата му беше мъничка, закръглена, ъгълчетата на очите й имаха дълбоки бръчки от смях. На рамото на стареца се беше облегнало петгодишно дете. Носеха размъкнати дрехи: фланелени ризи, дънки, плетени шапки. По целите ръце на жената беше извезана драконовата люспа. Надписът гласеше: Сали, Нийл и Джордж Уонамейкър пристигнаха в пункта за приемане в Мъчайъс и се приготвят да отпътуват за Острова на Свободния вълк. ВИЕ имате ли приятели и роднини на острова? Кликнете за фотогалерията на — и тук броячът показваше числото 602 — хората, които получиха подслон и спокойствие в Карантинната и Изследователската зона на Острова на Свободния вълк.

Когато стигнете до Мъчайъс, а вие ще стигнете, трябва да вярвате в това; аз стигнах и вие ще успеете — ще бъдете насочени към някоя тента, където да се запишете. Те ще се погрижат за вас. Ще ви дадат възглавница, одеяло, готини хартиени пантофи и топло ядене. Ще ви качат на катер и ще ви изпратят право при нас, където ще бъдете хранени, обличани и ще има къде да живеете. Всичко това плюс възможността да сте край невероятни знаменитости като мен! И онзи, който беше синоптик на тв канал в Огъста, Мейн! Какво чакате? Опаковайте си нещата и си докарайте кльощавия задник тук. Леглото ви е оправено. Време е да започнете да спите в него. Ще завъртя още една песен и когато се върна, ще ви запозная с най-безопасните пътища от Канада…

Ник посочи към снимката на острова и попита Харпър с езика на глухонемите:

— Това истинско място ли е?

— Определено — отвърна му с жестове тя. — Добро място за болни хора.

— Кога заминаваме? — попитаха ръцете на Ник.

— Скоро — отговори му, неволно изричайки думата едновременно на глас и със знак.

В леглото зад нея Отец Стори въздъхна тежко и с тих и окуражителен глас изрече:

— Скоро.