Джо Хил
Пожарникаря (35)

5

Харпър никога не беше виждала Пожарникаря в параклиса преди — никой не беше — и остана също толкова изненадана, колкото и другите, когато той се появи на следващата нощ от кражбата на „Портативната майка“. Мъжът не беше влязъл в самата сграда, а стоеше в нартекса^[1], зад вътрешната двойка врати. Присъствието му създаде чувство на очакване, натрупващо се цяла нощ. Носеха се слухове, че Отец Стори ще направи изявление относно кражбите в женското спално помещение. Имаше намерение да предприеме нещо.

— Мисля, че трябва да отпратим кучката — каза Али на закуска. — Да разберем коя е и да й опаковаме боклуците. Без оправдания, без извинения.

— Какво ще стане, ако крадлата бъде заловена от крематорен отряд? — попита Харпър. — Не само ще я убият, но ще я принудят да им разкаже всичко за лагера.

— Няма да им каже нищо. Не и ако й изтръгнем шибания език, преди да си тръгне. Ще и счупим и пръстите, за да не може да пише.

— О, Али. Не смятам, че наистина го мислиш.

Момичето й отвърна единствено със спокоен, безразличен поглед. Като всички Бдителни, тя пропускаше обедите вече повече от месец. Скулите й стърчаха, а черепът й се очертаваше доста ясно под кожата.

Харпър не искаше Отец Стори или който и да било да се тревожи за онова, което й беше отнето. Всеки беше изгубил по нещо: домове, семейства, надежда. Като се имаха предвид те, „Портативната майка“ не изглеждаше голяма загуба.

Не че не означаваше нищо. Нещата, които искаше да сложи в пътната си чанта за бебето, нямаха край. Имаше дървен меч с въжена дръжка за времето, в което щеше да има нужда да тренира бой с мечове. Имаше мини аудиоплейър, на който беше записала песнички, приказки за преди лягане и няколко поеми. Имаше чадър за дъждовните дни и домашни пантофи за мързеливите. Там беше и тетрадката, от която беше започнало всичко и която беше изпълнена с факти (дядо ти моят баща работеше в НАСА трийсет години… правеше истински космически кораби!!), съвети (можеш да сложиш абсолютно всичко в една салата — резенчета ябълка, люти чушки, ядки, стафиди, пиле, какаото се сетиш — и тези неща ще са чудесни на вкус), обич (не съм казвала „обичам те“ на тази страница, така че ето, казвам го: обичам те) и много главни букви и удивителни (ОБИЧАМ ТЕ!!!).

Другите също бяха допринесли. Али Стори му подари маска на Железния човек за дните, в които щеше да бъде на тайни мисии и щеше да се нуждае от дегизировка. Рене Жилмонтон беше присвоила осемнайсет кратки книжки от библиотеката на лагера, по една, която да е подходяща за всяка година от живота на сина й, като се започнеше с „Гумите на автобуса“ и завършеше със „За мишките и хората“. Дон Люистън беше направил корабче в бутилка. Каръл Стори предложи стереоскоп, пълен със снимки на исторически места, които вече не съществуваха. В днешно време Айфеловата кула представляваше овъглено копие, което сочеше към едно небе от пушек. Ивицата^[2] в Лас Вегас беше черна пустош. За разлика от истинските, онези в стереоскопа, с техните неонови светлини и бликащи фонтани, щяха да са ярки завинаги.

Когато и последните хора влязоха в параклиса. Отец Стори се качи на подиума, извади камъка на мъдростта от устата си и започна:

— Мислех си да сменя малко реда на нещата и тази нощ да си излея каквото имам на ума, преди да запеем и да се присъединим към Блясъка. Извинявам се за това предварително. Колкото и да ми е приятно да слушам гласа си, не мога да отрека, че песните са_ любимата_ ми част от нощта. Предполагам, че вие сте на същото мнение. Понякога си мисля, че след като половината свят е пламнал — и има толкова много смърт и толкова много болка — вероятно е някакъв специален грях да пееш и да се чувстваш добре. Тогава си казвам, е, дори преди драконовата люспа животите на повечето хора са били нечестни, жестоки, изпълнени от загуби, тъга и объркване. Повечето човешки животи са били и са прекалено кратки. Повечето хора са изживели дните си боси и гладни, бягали са от една война или друга, от чума или наводнение. Но хората са продължавали да пеят. Дори бебе, което не е хранено от дни, ще спре да плаче и ще се огледа, когато чуе някой да пее радостна песен. Вие пеете и имате чувството, че давате чаша вода на жаден човек. Това е доброта. Кара ви да сияете. Доказателството, че сте важни, е в песента ви и докато пеете, вие започвате да светите един за друг. Другите може да паднат и да изгорят… ще паднат и ще изгорят. Всеки от нас го е виждал да се случва, но тук никой не изгаря. Ние греем. Една изплашена, невярваща душа е чудесната подпалка…

— Амин — измърмори някой.

— … и егоизмът е лош като керосин. Когато на някого му е студено и вие споделите с него одеялото си, на двама ви ще е по-топло, отколкото поотделно. Ако споделите с болния лекарството си, неговото щастие ще е вашето лекарство. Един навярно по-умен от мен човек е казал, че адът, това са другите^[3]. Аз казвам, че сте адът, когато не давате на някой, който има нужда, защото не можете да се задоволите с по-малко. В такъв случай вие се отказвате от собствената си душа. Трябва да сте загрижени един за друг или просто вървите върху въглища, които всеки момент са готови да пламнат. В това вярвам аз, да знаете. Вие вярвате ли, че е така?

— Да — провикна се Бен Патчет, който стоеше от дясната страна на Харпър.

Други го изрекоха заедно с него. Харп не беше изключение.

Тя стоеше там на пейките и се чувстваше също толкова влюбена, колкото в най-щастливите си мигове е Джейкъб… та дори и повече. Не в някой определен мъж или жена, а във всичките, в цялата църква, изпълнена от вярващи. С цялата задруга пътешественици в Блясъка. Имаше моменти през последните няколко седмици, в които й се струваше, че открива какво е любовта за първи път.

Джейкъб й беше казал, че всички прояви на алтруизъм всъщност са тайни прояви на егоизъм, че вършиш нещо само за да угодиш на себе си. И наистина беше прав, без дори да осъзнава за какво е прав. Той смяташе, че алтруизмът е безполезен, ако ти носи щастие — че въобще не става въпрос за алтруизъм — без да вземе под внимание, че беше хубаво да се чувстваш добре, защото караш другите хора да се чувстват добре. Когато споделяш щастието си, то ти се връща двойно. И продължава да се връща като хлябовете и рибата. Невъзможното им увеличение беше — може би — едно от чудесата, които науката нямаше как да обори. То беше последното чудо, признато на религията. Да живееш за другите, означаваше да живееш пълноценно; да живееш само за себе си, беше вид студена смърт. Захарта беше по-сладка, когато биваше споделена с някой друг.

Харпър не смяташе, че е религиозна жена, но в църквата на Кемп Уиндъм беше осъзнала, че всички са религиозни. Ако можеш и имаш желание да пееш, то тогава можеш да вярваш и да се спасиш.

С изключение на Пожарникаря навярно. Той наблюдаваше Отец Стори със спокойно изражение на незаинтересуваност и изпускаше димни кръгчета. Не пушеше цигара. Правеше ги някъде в гърлото си — големи, подобни на облачета кръгове, които излизаха на обръчи. Мъжът забеляза, че Харпър го зяпа, и й се ухили. Фукаше се.

Отец Стори свали очилата си, избърса ги на пуловера и отново си ги сложи.

— Предполагам, че има човек, който не вярва във всичко това. Преди около два месеца някой започна да отмъква неща от кухнята. Нищо сериозно — малко мляко, малко консервирано месо. Въобще не си струва дори да се споменава. Като се замисля, кражбата на няколко кутийки шунка може да се приеме като акт на добра воля към всички нас. Тогава някои други неща изчезнаха от женското спално помещение. Чашата на Емили Уотърман беше открадната, любимата й, онази със звезди по нея. Шишенце лак за нокти беше отнето от близначките Нейбърс. Преди пет дни някой си присвои медальона на внучката ми, който тя държеше под възглавницата си. Не съм сигурен, че вече има значение, че е от злато, но в него се намира снимка на майка й, единственото от нея, с което Али разполага, и сърцето й е разбито, че го е изгубила. Вчера крадлата е взела специалния пакет за нероденото дете на сестра Уилоус. Предполагам, че повечето от вас са чували за него, тя го нарича „Портативната майка“.

Отец Стори прибра ръце в джобовете си, изви се в ханша и за момент очилата му просветнаха, отразявайки свещта на подиума, която се превърна в кръгове от червени пламъци.

Сигурен съм, че която и да е взела нещата от женското спално се чувства много засрамена и изплашена. Няма човек тук, който да не страда ужасно, откакто е осъзнал, че е белязан с люспата и подложен на подобен стрес, лесно може да реши да действа импулсивно, да вземе нещо чуждо, без да се замисли как би наранил потърпевшия. Обръщам се към персоната, откраднала тези вещи, която се намира тук сред нас: няма от какво да се страхуваш, просто излез пред нас.

— Не се надявай — прошепна Али и близначките Нейбърс потиснаха нервния си смях.

Нямаше нищо забавно на лицето на внучката на Отец Стори.

— Би било проява на изключителна смелост да се признае стореното. Ако ни кажеш истината — ако заговориш и обясниш — всички в това помещение ще засияят за теб. Щастието, което изпитваме, когато пеем, няма да има нищо общо с онова, което ще изпитаме сега. Сигурен съм, че е така. Ще е по-сладко от всяка песен и всяко сърце тук ще ти даде нещо много по-добро от нещата, които си откраднала. Те ще те дарят с прошка. Вярвам в тези хора и в тяхната доброта и искам да узнаеш същите неща за тях, които знам и аз. Те могат да те обичат и след това. Всички тук знаят какво кара драконовата люспа да свети. Не музиката — ако беше само тя, глухият ми внук нямаше да може да сияе заедно с нас. Става въпрос за хармонията — хармонията между нас. Никой няма да те посрами или отлъчи… — Старецът наведе брадичка и погледна присъстващите над очилата си. — Ако го сторят, аз ще се разправям с тях. На това място извисяваме глас, за да пеем, а не за да се гневим. Вярвам, че който е взел тези неща, няма да има по-голяма полза от тях, отколкото моят внук има полза, че е глух. Повярвай в нас и аз ти обещавам, че всичко ще бъде наред. — Отец Стори се усмихна толкова сладко, че сърцето на Харпър омекна. Той беше като дете, което стои в юлската нощ и чака фойерверките.

Никой не помръдна.

Една дъска изскърца. Някой прочисти гърлото си.

Малката свещ на аналоя^[4] потрепна.

Харпър осъзна, че е затаила дъх. Опасяваше се, че никой няма да проговори и така ще разочароват Отец Стори, ще изтрият тази усмивка от лицето му. Той беше последният невинен мъж в света и нямаше да понесе това да се промени. Мисълта — абсурдна, но настоятелна — че трябва да каже, че тя е откраднала нещата, й дойде на ума, но разбира се, никой нямаше да повярва, защото тя не ги беше откраднала и нямаше как да ги върне.

Близначките Нейбърс се спогледаха нервно, всяка от тях стискаше ръката на другата. Майкъл галеше гърба на Али, докато тя не го разкара. Бен Патчет въздъхна — лека, напрегната, нерадостна въздишка. На сцената Каръл Стори прегърна тялото си по-силно, сякаш за да се предпази от студ. Единственият в цялото помещение, който беше имунизиран против напрежението, беше Ник. Той не можеше да чете по устните дори в ясен ден, камо ли на светлината на свещи, и то от петнайсет метра. Момчето драскаше надгробни плочи в края на песнопойката си. Покойниците върху тях бяха и. м. дънфор, Харп питс и бари д. боди. На една от надгробните плочи пишеше: Тук почива крадец, убит, щото е подлец… Или като се замисли човек, може би все пак успяваше да разбере всичко.

Когато накрая Отец Стори вдигна поглед, продължаваше да се усмихва. Не показваше абсолютно никакви признаци на съжаление.

— Ах — каза той. — Предполагам, че искам прекалено много. Може би, който е взел нещата от кухнята и от женското спално помещение, е под голямо напрежение. Аз желая единствено да й покажа, че всички тук й желаем доброто. Ти си една от нас. Твоят глас принадлежи към общия ни глас. Нещата, които си взела, вероятно ти тежат много и съм сигурен, че искаш да се отърсиш от тази тежест. Просто остави откраднатото на място, на което може лесно да бъде намерено, и ми остави бележка с обяснение къде да търсим. Или ела и говори на четири очи с мен. Няма да те съдя, а и нямам интерес да те наказвам. Когато всички ние се разхождаме със смъртна присъда, написана направо върху кожата ни, не мисля, че има нужда от наказания. Виновни сме, че сме хора. Но има и по-лоши престъпления. — Старецът погледна Каръл и каза: — Какво ще пеем тази нощ, радост моя?

Дъщеря му отвори уста, за да отговори, но преди да успее да го стори, някой се провикна:

— Ами ако никой не си признае?

Харпър се огледа наоколо: беше Али. Цялата трепереше от ярост, но също може би от нерви — и в същото време челюстта й беше стисната така, че я показваше като една изключително инатлива, една изключително враждебна млада дама. Някак си не беше изненадана. Али беше единствената в лагера, която не благоговееше пред стареца.

— Какво ще стане, ако крадлата продължи да краде? — попита момичето.

Отец Стори вдигна едната си вежда.

— Предполагам, че ще се наложи да се справяме с по-малко.

— Не е честно — прошепна Джилиън Нейбърс.

Гласът й беше тих, малко по-висок от шепот, но в ехтящия параклис всички успяха да я чуят.

Каръл пристъпи напред, към ръба на сцената, гледаше в краката си. Когато вдигна глава, очите й бяха червени, като че ли беше плакала или имаше намерение да започне сега.

— Не ми се псе тази вечер — каза тя. — Имам чувството, че нещо важно се е изплъзнало. Нещо специално. Може би доверието ни един в друг. Али, племенницата ми, вече не иска да остане при другите момичета, защото смята, че там има крадла. Тя няма друга снимки на майка си, моята сестра. Няма как да пази спомена за нея. Имаше само онова, което беше в медальона. Това украшение никога няма да е толкова ценно за някоя друга, колкото е за нея и за брат й. Не мога да разбера как някоя би могла да я нарани по този начин, след което да дойде тук и да пее, сякаш й пука за останалите. Фалшиво е. Ще изсвиря песен, която всички знаете. Можете да пеете, ако искате, или можете да помълчите с мен. Каквото ви се струва правилно. Част от мен смята, че ако не можем да бъдем честни помежду си, може би ще е по-добре да мълчим. Може би за известно време всички трябва да лапнем по един от камъните на Отец Стори и да си помислим за нещата, които наистина имат значение.

На Харпър всичко това й звучеше малко като училищно конско, но видя, че хората около нея кимаха. Също така видя, че Али бърше една гневна сълза с пръста си, след което извърна глава и зашептя, разгневена, на Гейл и Джилиън Нейбърс.

Каръл започна да свири, дърпаше струните на укулелето си, а не свиреше нежно както обикновено. Нотите звъняха като малки чукчета, чукащи по сребърни камбанки. На Харпър й беше необходим само момент, за да разпознае „Тиха нощ“. Никой не запя. Наоколо беше налегнала почтителна тишина и с изключение на мелодията на Каръл не се чуваше нищо друго.

Харпър не беше сигурна кой светна първи. По някое време обаче забеляза слабото сияние в мрачното помещение. Очите светеха в синьо-зелено като светулки в лятна нощ. Драконовата люспа се превърна в писания от мъждиви проблясъци. Спомни си за онези риби, които живееха в най-дълбоките води на океаните и си осветяваха дълбините със своите светещи органи. Тази светлина тук беше студена и чужда, различна от почти ослепителната сила на Блясъка. Не си беше представяла, че могат да създадат хармония без звук, че могат да се обединят в мълчалив хор на неодобрение, вместо в песен.

Близо половината присъстващи засветиха, но Харпър не беше една от тях. За първи път от седмици тя не беше способна да се присъедини, да се свърже. В последно време очакваше с нетърпение посещенията в параклиса и се плъзгаше в Блясъка, както би се плъзнала в топла вана. Сега обаче водата беше студена. Не разбираше как някой от другите издържаше.

Последната нота увисна във въздуха като снежинка, която отказваше да падне. С отзвучаването й, този нов, болен Блясък изгасна с нея и мракът около тях се завърна.

От очите на Каръл течаха сълзи. Отец Стори я прегърна гърбом и я притисна към гърдите си. Може би в крайна сметка крадлата беше откраднала медальона от четирима души: мъртвата жена беше сестра на Каръл, дъщеря на Том Стори и майка на Али и Ник.

Отец Стори надникна над рамото на дъщеря си и се усмихна.

— Е, това беше много красиво, но се надявам да не го превръщаме в навик. Харесва ми да слушам всички ви. Сега ще пренаредим пейките за сутрешното четене и… ах! Джон! Направо те забравих. Благодаря ти, че дойде тази вечер. Има ли нещо, което искаш да споделиш с нас?

Пожарникаря се ухили от задната част на помещението.

— Намерих двама мъже, които се нуждаят от подслон. С ваше разрешение, желая да ги доведа в лагера. Не мога да гарантирам за тях. Отче — все още не съм успял да се приближа достатъчно близо до местоположението им, за да можем да разговаряме. Притиснати са в ъгъла. Мога да ги измъкна и да прикрия бягството им, но ще ми трябват и други, които да ги доведат в лагера.

Отец Стори се намръщи.

— Разбира се. Отворени сме за всеки, който се нуждае от помощта ни. Изненадан съм, че дори ни питаш. Трябва ли да се тревожим за нещо?

— Ако съдя по оранжевите костюми, които носят — отвърна Пожарникаря — и на които пише „Окръжен съд Брентуд“ на гърбовете, може би ще имат по-голяма нужда от избавление от повечето членове на паството ти, Отче.