Джо Хил
Пожарникаря (78)

12

Харпър се спусна по хълма през хапещия студ, който щипеше ноздрите й и причиняваше болка на дробовете й. Дъхът й димеше, сякаш беше на път да направи голям дракон, да изгори от вътре навън.

Най-студено беше край водата, откритото й лице направо замръзваше. Тънка струйка дим се издигаше от малкия комин на бараката на Пожарникаря, единственият признак на живот в целия замръзнал свят. Не й харесваше идеята да дойде на дока, чувстваше се открита и очакваше всеки момент някой да й се разкрещи. Но никой не я видя, а самият док беше скрит от камбанарията от високи вечнозелени дървета. Качи се в лодката и отвърза въжето. Веднъж влязла във водата, вече се разкриваше (очите от камбаната виждат всички на поляната), но небето беше без луна и звезди и може би в този мрак нямаше да бъде забелязана.

Този път успя да стигне до бараката, без да си изгуби ботушите в калта. Тя беше замръзнала до твърдостта на плочки. Харпър почука на рамката на вратата. Когато никой не й отговори, почука отново. Отвътре се носеше миризма на пушек и болест.

— Отключено е — каза Пожарникаря.

Влезе в малката стая, която беше задушливо топла и осветена от златистия огън от отворената печка.

Джон беше в леглото, чаршафът беше увит около кръста и краката му, ръката му беше в мръсния му слинг. В помещението миришеше на храчки, а дишането му беше затруднено.

Харпър си придърпа един стол и седна на него. Наведе се и постави бузата си върху голите му гърди. Кожата му гореше и миришеше на сандалово дърво и пот. Драконовата люспа красеше гърдите му в плетеници, които наподобяваха персийски килим.

— Дишай нормално — нареди му тя. — Не съм си донесла стетоскоп.

— Бях започнал да се оправям.

— Млъкни. Прослушвам те.

Когато вдишваше, хъхреше леко, сякаш някой мачкаше целофан.

— Мамка му — каза Харпър. — Развил си ателектаза^[1]. Нямам термометър, но не ми е необходим, за да видя, че имаш треска. Мамка му, мамка му. Не разбирам.

— Мисля, че „Ателектаза“ е един от първите албуми на „Дженезис“. От онези, преди Фил Колинс да поеме вокалните партии и да се превърнат в недодялан MTV боклук.

— Това е просто префърцунен термин за определен вид пневмония. Среща се като усложнение при счупени ребра, но не съм очаквала да се случи при човек на твоята възраст. Пушил ли си?

— Не. Знаеш, че нямам цигари.

— Дишаш ли чист въздух?

— Доста.

Харпър присви очи.

— Колко дълго е това доста?

— Ами осемнайсет часа? Плюс-минус два-три?

— Защо си стоял навън осемнайсет часа?

— Нямах такова намерение. Припаднах. Винаги припадам, когато изпратя Феникс някъде. — Пожарникаря я дари с извинителна усмивка. — Мисля, че бях прекалено слаб. Не бях готов да създам такъв. Струваше ми прекалено много. Макар че добре сторих, като го пратих. Сякаш картечницата им не беше достатъчна, ами този снегорин, който бившият ти кара, е същински „Панцер“…

— Чакай малко. Я върни. Откъде знаеш, че Джейкъб се е появил на Вердюн авеню? Кой ти каза?

— Никой нищо не ми е казвал. Бях там с теб.

— Какво имаш предвид, че си бил там с мен?

Джон въздъхна, потръпна и притисна премазаната си страна със здравата си ръка.

— Скри се зад колата на Бен, когато стрелбата започна. Нелсън умря първи, беше разкъсан на улицата. След това снегоринът блъсна линейката и Минди Скилинг беше премазана под нея. После ти се качи в колата на Патчет и я подкара като пилот на НАСКАР. Спомням си всичко до момента, в който бившият ти блъсна вана и едва не ме премаза. Едва не премаза Феникса, имам предвид.

Харпър не можеше да асимилира изреченото. Досега смяташе, че Фениксът е величествено пиротехническо шоу, което някак си можеше да се управлява от разстояние, нещо подобно на самолет с дистанционно управление. Кукла от пламъци, чиито конци се дърпаха от Джон Рукууд на неговия остров.

Мъжът обаче можеше да си спомни сблъсъка си с Джейкъб и Марлборо Мен, като че ли се беше борил с тях лично, концепция, която Харпър намираше за объркваща и дразнеща, защото Пожарникаря обичаше да бъде внушителен и мистериозен.

— Не е възможно. Не може да си видял всичко това.

— О, да не се увличаме. Просто е невероятно. Освен това не съм казвал, че съм го видял. Не съм го видял. Но го помня. — Джон усети, че е готова да го прекъсне, и вдигна ръка, за да предотврати евентуалните въпроси. Наясно си, че с времето драконовата люспа се просмуква в човешкия мозък. Слуша мислите и чувствата ти и реагира на тях. По природа е дендритна и се свързва с ума.

— Да. Затова хората се запалват, когато се страхуват или са подложени на стрес. Паниката освобождава кортизол. Драконовата люспа реагира на кортизола и приема, че гостоприемникът не е в безопасност. Изригва в пламъци и произвежда много пепел, за да може да се разпространи и да си намери по-добър дом за живеене.

Пожарникаря я изгледа с възхищение.

— Да. Точно такъв е механизмът. С кого си говорила?

— Харолд Крос — отвърна Харпър, доволна, че веднъж и тя беше успяла да го изненада.

Джон обмисли отговора и ъгълчето на устата му се изви в усмивка.

— Намерила си дневника му. Ще ми се да му хвърля един поглед някой път.

— Може би, след като приключа с него отвърна тя. Кортизолът е причината за спонтанното възпламеняване. Но окситоцинът, социалният хормон, успокоява драконовата люспа. Всеки път, в който изпитваш удоволствие от груповото одобрение, увеличаваш сигурността на люспата и тя няма да те изгори. Това го разбрах. Не мога да разбера обаче как е възможно да се намираш в бараката си и да виждаш неща, които се случват на три километра от тук.

— Вече ти казах, не съм ги видял. Помня ги. Има разлика. В сърцевината на Феникса има горящ облак от драконова люспа. Тази драконова люспа съдържа грубо копие на мислите, чувствата и реакциите ми. Нещо като външен мозък. Когато всичко приключи, птицата се върна при мен, нейното гнездо, и умря. Пепелта се посипа отгоре ми като сняг, докато бях в безсъзнание на брега и в следващите часове сънувах всичко, което Фениксът направи и видя. Случилото се ми се показа, първоначално бяха само откъслечни епизоди, но накрая и цялата ужасна сцена.

Харпър претегли мисълта в главата си. Пепел, която можеше да мисли, пламък, който беше жив, и спора, която можеше да разменя импулси и спомени с човешкия разум. Всичко това беше, помисли си жената, точно от онези фантастични безсмислици, с които еволюцията винаги изненадваше. Природата беше ловка в магическите трикове.

Хари заговори отново, този път на съвсем различна тема:

— Трябва ти лечение с антибиотици. За твой късмет, имам такива. Ще изпратя Майкъл с шишенце азитромицин. Трябва да успее да дойде по време на смяната на часовите призори. Хайде, господин Рукууд, да хвърлим един поглед на ръката ти.

— Да разбирам ли, че ти си заета и затова няма да ми донесеш лекарството?

Харпър отказа да срещне погледа му. Вместо това нежно разхлаби слинга и изпъна лакътя му. Пожарникаря се намръщи, но според нея беше по-скоро от очакването за болка, отколкото от самата болка.

— Нещата се влошават, Джон. Затворена съм в лазарета под домашен арест и не ми е позволено да оставям Отец Стори. Тази нощ съм тук, защото Майкъл е дежурен, а той вече не играе по правилата на Каръл. Нито пък Али, която е под постоянен домашен арест в женското спално помещение. Майки се страхуваше, че ако дойда да те видя, повече няма да се върна. Не искаше да си тръгвам без него. — Харпър обмисли нещата за момент. — Въпрос на време е, преди няколко дезертьори да се пробват да избягат. Да напълнят две-три коли с провизии и да се ометат. Рене вече спомена, че има намерение да си тръгне с Дон, затворниците и още неколцина други.

— Къде ще отидете?

— О, не знам дали ще тръгна с тях, независимо какво си мисли Майкъл. Няма да е честно да изоставя Отец Стори, докато все още има шанс за него.

Пожарникаря направи нещо странно. Погледна покрай нея към печката… след което се наведе и заговори с тих глас, сякаш не искаше някой да го чуе:

— Възхищавам се на безразсъдството ти повече от всеки друг, Харпър, но в този случай не си права. Първата ти отговорност е към теб и бебето, не към Том Стори. Той има най-голямото сърце, което някога съм виждал в човек, и съм сигурен, че няма да иска да останеш заради него. Той е в безсъзнание… колко стана? Шест седмици? Седем? След като го удариха в главата? На седемдесетгодишна възраст? Той е пътник. Няма да се върне.

— Има случаи на хора, които са се възстановявали и от по-лошо. — Докато изричаше тези думи. Харпър се запита дали наистина знаеше каква е разликата между диагноза и отричане. — Освен това, Джон, остават ми около девет седмици? Може би дори осем? Трябва да родя някъде това бебе. Лазаретът е добро място. Не знам дали мога да открия по-добро. Дон може да го изроди. Извадил е доста риба — сигурен съм, че може да извади още една. Точно сега, толкова близо до термина ми, не бих напуснала лагера, освен ако не ми е оставен друг избор. — Не спомена, че ако Отец Стори умреше, наистина нямаше да има друг избор. Щеше да избяга с бебето или да бъде прокудена без него. Не искаше да безпокои Джон още повече, като му разкажеше за заплахите на Каръл, поне не сега. Той беше болен, пребит и трескав, дробовете му бяха пълни с мръсна влага. Работата й беше да осигурява съчувствие и грижи, а не да ги предизвиква.

Изправи се, претърси чекмеджетата под работната маса и се върна с ножица. Сряза мръсната лента от китката му. Все още беше подута и гротескно обезцветена, но за сметка на това не беше много вдървена, когато го накара да я завърти. Нямаше нужда да я превързва отново.

— Мисля, че не се нуждаеш повече от слинга. Но остави ортезата на лакътя си, докато не започнеш да си свиваш ръката, без да имаш остра болка. И се опитай да не я натоварваш, за да си почине. Докато не мине още малко време, през което да се излекуваш, по-добре се задоволи само с интелектуална мастурбация. Не искаме да подлагаме китката ти на ненужно натоварване.

За първи път Пожарникаря остана безмълвен.

Харпър седна отново и каза:

— Майкъл няма да напусне лагера без Али. Али от своя страна няма да си тръгне без Ник. Изплашена съм до смърт, като си помисля, че може да си тръгнат от тук и да си опитат късмета навън в пустошта. Ти какво мислиш? Ще са в безопасност, ако са с теб. Можеш да се грижиш за тях: за Али и Ник.

За момент погледът на Джон се премести към печката зад нея и отново се заби в земята.

— Мислиш ли, че съм в състояние да отида, където и да е?

— Може би не сега. Но ще те оправим. Аз ще те оправя.

— Да не прибързваме. Все още нямаме дори план. Просто много празни приказки.

Харпър също хвърли неспокоен поглед към отворената печка. Не видя никой да я гледа от пламъците: нито мистериозната жена, нито Сириус Блек. Сети се как Джон беше погледнал огъня, преди да се наведе към нея и да й заговори тихичко, сякаш не искаше някой да го чуе. Нещо друго й хрумна безпричинно, нещо, което беше казал за Феникса: Нещо като външен мозък. Мисълта изпрати хлад по тила й.

— Не, нямаме план — съгласи се тя. — Но по-добре да се захващаме със съставянето на такъв. Мисля, че трябва да се опитаме да се срещнем тук. Всички ние. Дори затворниците, ако успеем да го уредим. Не трябва да мислиш само как ще напуснем, но също така къде ще отидем и как ще оцелеем. — Харпър се стегна и добави с нежен глас: — Каза, че Отец Стори няма да иска да рискувам живота си или този на бебето, като остана. Аз ти казвам, че Сара няма да иска да рискуваш твоя живот, като останеш.

— О, не знам — отвърна Пожарникаря. — Няма да е толкова зле: да бъда погребан тук. Защо не? Донякъде това е мястото, от което истинският ми живот започна. Тук, в Кемп Уиндъм, където срещнах Сара и където всички се върнахме, когато се заразихме с драконова люспа. Можеш да усетиш елегантността в делата на съдбата, ако животът ми завърши тук.

— Заеби елегантността на съдбата. Как така всички решихте да се скриете на това място?

— Нямаше къде другаде да отидем. Наистина това е причината.

— Можеш да ми разкажеш малко по-подробно — каза Харпър.

— Щом настояваш — отвърна Джон.