Луиз Пени
Жестокият месец (44)

Глава четирийсет и трета

Чула гърмежа, Клара Мороу скочи на крака. През последните петнайсет минути някъде от къщата се чуваха приглушени гласове, понякога се повишаваха в разгорещен спор, но поне бяха човешки. Гърмежът на огнестрелно оръжие обаче беше нещо друго. Нещо, което повечето канадци никога не чуват в живота си. Зловещ звук, който известяваше, че смъртта отново вилнее в имението „Хадли“.

— Да отидем ли да видим какво става? — попита Клара.

— Луда ли си? — възкликна Мирна с разширени от ужас очи. — Какво ще направим? Там има въоръжен човек, за бога. Да се махаме оттук.

— Аз съм „за“ — заяви Габри и се изправи.

— Трябва да останем — настоя Жана. — Главният инспектор така помоли.

— И какво от това? — сопна се Сандон. — Ако те беше накарал да скочиш през прозореца, щеше ли да го направиш?

— Но той не го направи и не би го направил. Трябва да останем.

* * *

Арман Гамаш беше на земята и опипваше наоколо за револвера. Бовоар отчаяно се опитваше да намери своя на четири крака.

— Добре ли сте? — извика на шефа си. — Какво стана?

— Намери револвера! — изкрещя Гамаш, докато притискаше Лемио, който се гърчеше в опит да се освободи.

В тъмното всеки крак, всяка ръка, всеки стол приличаше на оръжие. Гамаш напипа някакъв камък.

— Спрете всички! — чу се женски глас.

Тримата полицаи, които се боричкаха на пода, погледнаха нагоре. Ивет Никол стоеше над тях с револвер в ръка.

Мъжете бавно се изправиха. Лемио опипа тила си. Когато погледна пръстите си, по тях имаше кръв.

— Дай ми това! — заповяда младежът и протегна ръка за оръжието й.

— Ха-ха, няма да стане.

— Слушай, глупава кучко, дай ми револвера веднага!

Никол не помръдна. Лемио погледна към Бребьоф, който се беше скрил в мрака.

— Каква е тази игра, Бребьоф? Кажете й да даде оръжието.

— Не мога — отговори комисарят с писклив глас, сякаш бе на ръба на истерията.

— Предупреждавам ви, Бребьоф.

От сенките се чу кратък смях, който бързо секна.

— Той не може нищо да ми заповядва — заяви хладно Никол.

— Франкьор — изсъска Лемио към Бребьоф. — Нали щяхте да го държите под контрол.

— Дай револвера, полицай Никол — каза Гамаш и пристъпи към нея, като протегна ръка.

— Стреляй! — изкрещя Лемио. — Застреляй го!

В този момент телефонът й иззвъня. За тяхна изненада, Никол вдигна, без да отмества очи от тях.

— Да, разбрах. Тук е.

Подаде телефона на Гамаш. Той се поколеба, но го пое.

— Oui, allo?

— Главен инспектор, Гамаш?

— Oui.

— Аз съм Ари Николаев. Бащата на Ивет. Надявам се, че се грижите за дъщеря ми. Всеки път, когато й се обадя, тя ми казва, че работи по ваше разследване. Вярно ли е?

— Тя е забележителна млада жена, господине. Сега трябва да затварям.

Върна телефона на Никол. Тя му даде револвера. Лемио ги гледаше, зинал от учудване.

— Какво означава това? — отново се обърна към Бребьоф, който се криеше в мрака. — Нали казахте, че тя е с нас.

— Казах, че има причина да е там. — Гласът на Бребьоф беше напрегнат. Комисарят едва овладяваше истерията, която заплашваше да го завладее. — Когато Франкьор я върна в „Убийства“, знаех, че Гамаш ще я заподозре като негов шпионин. За какво иначе ще му я връща? Но Франкьор е просто един грубиян и глупак. Отказа се от Арно още щом нещата загрубяха. Никол беше нашето жертвено агне. Очевидният виновник, ако Гамаш стане подозрителен.

— Е, било е шибана грешка — изръмжа Лемио.

— Да, тате. Мисля, че сега ще приеме. — Никол погледна Гамаш. — Татко все ме врънка да ви поканя на чай някой ден.

— Кажи на баща си, че приемам поканата с голямо удоволствие.

— Да, тате. Каза, че ще дойде. Не, не съм насочила пистолет към него. — Никол вдигна вежди, докато гледаше Гамаш. — Сега. Не, не съм прецакала нищо, но благодаря, че попита.

— Ти знаеше ли? — попита Лемио, докато Бовоар му слагаше белезници.

— Разбира се, че знаех — излъга инспекторът.

Всъщност не знаеше нищо до онзи момент на улицата, когато принуди шефа си да говори. Докато не си споделиха всичко. Тогава научи какво става. Никол работеше за тях. Зарадва се, че не я е хвърлил в придошлата Бела Бела, както му подсказваше интуицията. На рожденото було явно не можеше да се има пълно доверие.

— Знаех, че не е шпионка на Франкьор. Прекалено очевидно беше — обясни Гамаш, като подаде револвера на Бовоар. — Говорих с нея още преди година, разказах й плана си и тя се съгласи да участва. Тя е една храбра млада жена.

— Не искахте ли да кажете „луда“? — попита Лемио.

— Не е особено симпатична, но не на това разчитах. Докато ти си мислеше, че подозирам нея, щеше да правиш каквото намериш за добре, а пък аз можех спокойно да те наблюдавам. Казах на Никол да дразни всички, но да се съсредоточи най-много върху теб. Да те изкара от равновесие. Твоята броня е умението да се харесваш на хората. Ако успеехме да те изкараме от контрол, можеше да кажеш или да направиш нещо глупаво. И ти го направи. Онзи ден, когато се промъкна зад мен. Никой от моите хора не би извадил оръжие срещу мен. Никога. Искаше да ме уплашиш. Но вместо това потвърди подозренията ми, че си шпионин. Обаче допуснах огромна грешка. — Гамаш се обърна към Бребьоф. — Мислех, че врагът е Франкьор. Нито за миг не ми хрумна, че може да си ти.

— Матей, 10:36. И неприятели на човека ще бъдат домашните му — тихо цитира Бребьоф. Вече нямаше истерия, нямаше гняв, нямаше страх. Нямаше нищо.

— Но също и приятелите му.

Бовоар и Никол изведоха Бребьоф и Лемио.

„Четиринайсет дни — мислеше си комисарят. — Четиринайсет истински щастливи дни.“ И беше вярно. Само че едва сега си даде сметка, че повечето от тях е преживял с този човек.

— С какво, по дяволите, ме удари? — изръмжа Лемио.

— С камък — отговори Никол наперено. — Един изпадна от палтото на инспектор Бовоар онзи ден и аз го взех. Хвърлих го по теб точно когато стреля.

* * *

Гамаш тръгна отново по тъмния коридор. Нещо странно се случваше в имението „Хадли“. Започваше да му става познато. Вече можеше да се ориентира, без да включва фенерче. Но се закова по средата на коридора.

Нещо много масивно идеше към него.

Главният инспектор извади фенерчето от палтото си и го включи. Пред него изникна същество с няколко глави.

— Идваме да ви спасим — каза Габри иззад гърба на Мирна.

Жана вървеше първа, следвана от Клара и всички други.

— Напред, езичнически войници! — изкомандва Жана и се усмихна с облекчение.

* * *

Свещта съвсем се беше смалила. Всички заеха същите столове, на които седяха преди, сякаш извършваха успокояващ стар ритуал, ритуала на пролетта.

— Тъкмо щяхте да ни кажете кой е убил Мадлен — припомни Одил.

Гамаш изчака всички да се настанят, преди да заговори:

— Колко горчиво е да гледаш щастието през чужди очи. — Замълча за малко, докато осмислят тези ужасни думи. — Някой от тук присъстващите е насъбрал горчивина срещу радостния свят, който Мадлен е създала за себе си. Знаете ли откъде е цитатът?

— Шекспир — каза Жана. — „Както ви харесва“.

Гамаш кимна:

— Откъде знаете?

— Училищният театър игра тази пиеса през годината на завършването ни. Ти я режисира — обърна се към Хейзъл. — А Мадлен беше в главната роля.

— Мадлен в главната роля — повтори Гамаш. — Както винаги. Не защото е искала, а защото не е можела да го избегне.

— Тя беше слънцето — тихо каза Сандон.

— И някой се е доближил прекалено — съгласи се Гамаш. — Някой от тук присъстващите е Икар. Задържал се е твърде дълго до слънцето. И в резултат се е сгромолясал на земята. Но е било необходимо време. Продължило е години наред. Десетилетия.

Убиецът е създал хубав живот за себе си. Имал е приятели, приятна социална среда. Радвал се е на богати и щастливи времена. Но призраците от миналото винаги ни застигат. В този случай духът не бил човек, а емоция, отдавна погребана и дори забравена. Но много силна. Заслепяваща, стъписваща, изгаряща ревност. — Обърна се към Жана. — За вас е било трудно да сте в екипа на мажоретките заедно с Мадлен, представете си какво е било да си неин приятел.

Всички погледи се насочиха към Хейзъл.

— Според годишника вие сте били отлична баскетболистка, Хейзъл, но Мад е била по-добра. Била е капитан на отбора. Винаги начело. Вие сте били в отбора, но тя е била капитанът.

Гамаш взе годишника и отвори на абитуриентските снимки.

— Тя никога не стана гневна — прочете текста под снимката на младата Хейзъл, после затвори книгата. — Никога не стана гневна. Отначало си мислех, че никога не сте изпускали нервите си, но това изречение означава и друго, нали?

Хейзъл седеше, свела очи към ръцете си.

— Защото на английски „гневен“ е mad. „Тя никога не стана Мад“. Никога не я догони. Никога не я разбра. Постоянно се опитваше и постоянно се проваляше. Вие сте започнали да гледате на отношенията ви като на състезание, а тя никога не ги е възприемала така. Вашето проклятие е било да имате приятелка, която е малко по-добра от вас във всичко. След завършването на гимназията сте се разделили. Но години по-късно, след тежката борба с рака, Мадлен е потърсила старите си приятели. Имали сте уреден живот. Скромен дом в прекрасно село. Дъщеря. Приятели. Вероятна любовна авантюра. Участвали сте в женското дружество към англиканската църква. Но сте помнели един урок от гимназията. Днес бях на заседание в Монреал и един колега ми каза нещо. Беше свързано… — Гамаш замълча за момент. — С друг случай.

Отново чу онзи глас — дълбок, властен, заповеден. Обвиняваше Гамаш, че взема само слабите, безполезните; хората, които никой друг не иска. За да се чувства винаги по-способен от тях. Да стимулира егото си. Знаеше, че не е вярно. Не защото нямаше его, а защото бе уверен, че хората в екипа му са най-добрите, а не най-некадърните. Постоянно го доказваха.

И все пак обвиненията на Франкьор звучаха в главата му. Докато шофираше към Трите бора, те му помогнаха да разбере нещо. Не за случая „Арно“. А за това разследване. За Хейзъл.

— Вие сте се заобикаляли все с хора, които са ранени, осакатени по някакъв начин. Хора в нужда. Сприятелявали сте се с болни, с хора, чийто брак не върви, с алкохолици, със страдащи от затлъстяване, с душевноболни. За да чувствате превъзходство. Вие сте добра към тях, но по един снизходителен начин. Чували ли сте как Хейзъл говори за някого като за „горкия“ еди-кой си?

Всички се спогледаха и кимнаха. Горката Софи, горката госпожа Бъртън, горкият мосю Беливо.

— Близката противоположност — обади се Мирна.

— Точно така. Съжаление вместо състрадание. Всички са ви мислели за светица, но вие сте го правели с определена цел. Така сте се чувствали необходима и по-добра от хората, за които се грижите. Когато отново сте се срещнали с Мадлен, тя все още е била болна. Това ви е харесало. Така сте можели да се грижите за нея, да й помагате. Да командвате. Тя е била болна и в нужда, а вие — не. Но после се е случило нещо, което не сте очаквали. Състоянието й се подобрило. Чувствала се е по-добре от всякога. Превърнала се е в една Мадлен, която била не само грееща и жива, но пълна с благодарност и грабеща с пълни шепи от живота. Само че животът, от който грабела, бил вашият. Малко по малко тя отново почнала да ви отнема всичко. Приятелите, позицията ви в женското дружество. Вече сте предчувствали деня, когато ще се превърнете в нейна сянка. Накрая тя преминала границата на търпението ви. Отнела ви двете неща, които са ви най-скъпи. Дъщеря ви и мосю Беливо. И двамата съсредоточили вниманието си върху нея. Врагът се върнал, живеел в къщата ви, хранел се от вашите чинии, поглъщал живота ви.

Хейзъл се отпусна сломено на стола.

— Какво беше чувството?

Тя го погледна:

— Вие как мислите? През цялото време, докато бяхме ученички, аз винаги бях втора във всичко. Бях най-добрата във волейболния отбор, докато не дойде Мадлен.

— Но да си втори, пак е прекрасно — обади се Габри, който бе на върха на щастието, ако се класираше в челната десетка на което и да е спортно събитие, дори хвърлянето на ботуш на панаира в Уелингтън.

— Така ли мислиш? Я пробвай да е така постоянно. Във всичко. И около теб хората през цялото време да го повтарят през целия ти живот. Да си втори, е добре. Да си втори, е чудесно. Аз ще ти кажа — не е! Дори в училищния театър. Най-сетне имах водеща роля. Станах режисьор. Но кой обра цялата слава за пиесата?

Нямаше нужда да им казва. Картината, ярка и жестока, вече се оформяше във въображението им. Колко снизходителни усмивки може да понесе човек? Колко пренебрежителни погледи, докато копнее да бъде истинската звезда?

Мадлен.

Колко ли е било мъчително, помисли си Клара.

— Един ден Мадлен се обади неочаквано. Беше болна, искаше да ме види. Погледнах в сърцето си и не намерих повече омраза. И когато се срещнахме, изглеждаше толкова изтощена и изпаднала.

Всички си представиха срещата. Ролите най-сетне били разменени. И Хейзъл направила огромна грешка. Поканила Мадлен да живее при нея.

— Мадлен беше прекрасна. Когато дойде, къщата грейна. — Хейзъл се усмихна при спомена, — смеехме се, приказвахме си и правехме всичко заедно. Запознах я с приятелите си и я включих в живота на общността. Тя отново беше най-добрата ми приятелка, но този път бяхме равни. Отново я заобичах. Прекарвахме си отлично. Имате ли представа какво е? Дори не бях подозирала, че съм самотна, докато Мад не дойде. И изведнъж сърцето ми се напълни. Но после хората започнаха да търсят само нея, а Габри я помоли да поеме председателството на женското дружество, въпреки че аз му бях заместник.

— Но ти ненавиждаш тази длъжност — изтъкна той.

— Така е. Но повече ненавиждам да ме пренебрегват. Всеки го мрази, не съзнавате ли?

Клара си спомни всички сватби, на които бяха пропуснали да я поканят, и как се бе почувствала. Отчасти изпитваше облекчение, че не се налага да ходи на тържеството и да купува скъпи подаръци, но по-силна беше обидата, че са я пренебрегнали. Че са я забравили. Или по-лошо. Че са си спомнили за нея, но са решили да не я канят.

— После ви е отнела мосю Беливо — продължи Гамаш.

— Преди да почине, Жинет често повтаряше, че двамата с него бихме били чудесна двойка. Можем да си правим компания. Бях започнала да се надявам, че ще се сбъдне.

— Но той е искал повече от компания — отбеляза Мирна.

— Искаше нея. — Хейзъл вече не криеше огорчението си. — И започнах да осъзнавам, че съм допуснала ужасна грешка. Но не виждах начин да се измъкна.

— Кога решихте да я убиете? — попита Гамаш.

— Когато Софи се прибра за Коледа и целуна най-напред нея.

Това просто, шокиращо твърдение падна насред свещения им кръг като мъртвата птичка. Гамаш си спомни нещо, което постоянно го бяха предупреждавали. Не ходи в гората напролет. Никога не заставай между майка и малкото й.

Мадлен го беше направила.

След малко инспекторът заговори:

— Пазили сте ефедрина на Софи отпреди няколко години. Не защото сте възнамерявали да го ползвате, а защото не изхвърляте нищо.

„Нито мебели, нито книги, нито емоции“ — помисли си. Хейзъл не се разделяше с нищо.

— Според лабораторията веществото, използвано за убийството, е било твърде чисто, за да е произведено наскоро. Първоначално си помислих, че може да е от магазина на Одил. Но после си спомних, че е имало и друго шишенце с хапчета. Отпреди няколко години. Хейзъл каза, че Мадлен ги намерила и ги взела, но това не е вярно, нали, Софи?

— Мамо!

Момичето я погледна смаяно. Хейзъл посегна към ръката й, но Софи бързо се дръпна. Този жест явно засегна майка й повече от всичко друго.

— Ти си ги намерила и си убила с тях Мадлен заради мен?

Колкото и да не искаше, Клара долови лек нюанс на задоволство в гласа на Софи.

— Трябваше да го направя — настоя Хейзъл. — Тя щеше да те отнеме от мен. Да ми отнеме всичко.

— Опитали сте се да я убиете още на петъчния сеанс — каза Гамаш, — но дозата е била малка.

— Ама тя изобщо не беше там — изтъкна Габри.

— Не, но сготвеното от нея ядене е било — обясни Гамаш, като се обърна към Беливо. — Вие ми казахте, че не сте могли да спите онази нощ, защото сте били разстроен от сеанса. Но първият сеанс изобщо не е бил толкова плашещ. Не сте могли да спите заради ефедрина.

— Est-ce que c’est vrai?^[1] — удивено попита Беливо Хейзъл. — Сложила си отровата в яденето и си ни я дала? Можеше да ме убиеш.

— Не, не. — Хейзъл протегна ръка към него, но той бързо се дръпна. Един по един всички я изоставяха и тя оставаше сама, от което най-много се боеше. — Никога не бих поела този риск. Знаех от вестниците, че ефедринът може да е смъртоносен само за хора със сърдечно-съдово заболяване, а бях сигурна, че ти нямаш.

— Обаче сте знаели, че Мадлен има — вметна Гамаш.

— Мадлен е имала болно сърце? — изненада се Мирна.

— От химиотерапията. Казала ви е, нали, Хейзъл?

— Не искаше да казва на никого, защото не желаеше да се отнасят към нея като към болен човек. Вие откъде разбрахте?

— Патоанатомът ми каза, а личният лекар на Мадлен потвърди.

— Не, имам предвид как разбрахте, че съм знаела? Не съм казвала на никого, дори на Софи.

— От аспирина.

Хейзъл въздъхна:

— Мислех, че съм постъпила умно, като скрих лекарствата на Мадлен между всички останали.

— Инспектор Бовоар ги видял, когато сте търсели нещо за глезена на Софи. Имали сте цял шкаф, пълен със стари лекарства. А сред тях — аспирин, но не от обичайния. Изпратихме го за анализ. Оказа се, че е в много ниска доза. Доста под нормалното. Хората със сърдечни проблеми често вземат ниски дози аспирин веднъж дневно.

Много от присъстващите кимнаха. Гамаш замълча за момент. Вгледа се в Хейзъл.

— Мадлен е запазила една тайна. Дори от вас. Може би преди всичко от вас.

— Тя ми казваше всичко — възрази Хейзъл, сякаш защитаваше старата си приятелка.

— Не. Едно последно нещо, едно изключително важно нещо е запазила в тайна от вас. От всички. Мадлен е умирала. Имала е разсейки от рака на гърдата.

— Не! — възкликна мосю Беливо.

— Невъзможно — сопна се Хейзъл. — Щеше да ми каже.

— Да, странно е, че не ви е казала. Мисля, че нарочно не го е направила. Навярно е долавяла нещо у вас, което подхранва и създава слабост. Ако ви беше казала, нямаше да я убиете. Но планът ви вече е бил в ход. Започнал е с това.

Гамаш извади списъка на учениците от гимназията, който бе взел същия следобед.

— Мадлен е в списъка на завършилите вашето училище. Вие също — каза на медиумката, която кимна. — Хейзъл взела една от брошурите на Габри, отпечатала отгоре „Тук се пресичат леи-линиите. Великденска оферта“ и я изпратила на Жана.

— Откраднала е една от брошурите ми! — оплака се Габри на Мирна.

— Мисли мащабно, Габри.

Хотелиерът с мъка се примири, че неговата загуба може би не е чак толкова голяма, колкото на Мадлен. Или на Хейзъл.

— Горката Хейзъл — прошепна и всички кимнаха.

Горката Хейзъл.