Луиз Пени
Жестокият месец (11)

Глава десета

— Влез, Арман. Joyeuses Paques!^[1] — Комисар Бребьоф стисна ръката му и затвори очи.

— Et vous, mon ami^[2] — усмихна се Гамаш. — Честит празник!

Изненадата от новината, която му бе съобщила Рен-Мари, бе отминала. Арман прочете статията и точно когато я привърши, телефонът му иззвъня. Беше приятелят му и началник на квебекската полиция Мишел Бребьоф.

— Изникна нещо — заяви Бребьоф по телефона. — Знам, че Даниел и семейството му са ви на гости. Съжалявам. Можеш ли да отделиш малко време?

Гамаш знаеше, че шефът му пита само от любезност. Би могъл просто да му нареди. Но двамата бяха добри приятели, израсли заедно и работили рамо до рамо в полицията. Дори заедно кандидатстваха за комисарската длъжност. Бребьоф спечели, но това не се отрази на приятелството им.

— Довечера летят за Париж. Не се тревожи. Така или иначе, при такива посещения времето никога не стига. Идвам веднага.

Гамаш си взе довиждане със сина си, снаха си и внучката. Целуна жена си:

— Ще се обадя.

Рен-Мари му махна и го изпрати с поглед, докато Гамаш се отдалечаваше целеустремено към паркинга, скрит зад група борове. След малко се изгуби от очи. Но съпругата му остана загледана към мястото, където го видя за последен път.

— Чете ли вестника? — попита сега Бребьоф и се настани на въртящия се стол зад бюрото си.

— Повече го гоних, отколкото четох — отвърна Гамаш и си спомни как се бе опитал да чете текста, замазан под големия отпечатък от подметката му. — Нали нямаш предвид онзи случай в Трите бора?

— Значи си прочел за него.

— Рен-Мари ми прочете статията. Но пишеше, че е естествена смърт. Зловеща, но естествена. Жената наистина ли е умряла от уплаха?

— Така казват лекарите от болницата в Ковънсвил. Сърдечен удар. Обаче…

— Да?

— Ще видиш сам, но доколкото ми разказаха, изглеждала… — Бребьоф замълча, сякаш го беше срам да изрече следващите думи. — Изглеждала така, сякаш е видяла нещо.

— Във вестника пишеше, че са правили спиритически сеанс в имението „Хадли“.

— Сеанс — изсумтя Бребьоф. — Каква глупост. Разбирам да го правят деца, но възрастни хора… Не знам защо изобщо някой си губи времето с подобни неща.

Гамаш се почуди защо комисарят е дошъл на работа в почивния си ден. Не си спомняше друг път Бребьоф да е обсъждал случай още преди разследването да е започнало.

Защо ли го правеше сега?

— Едва на сутринта съдебният лекар се сетил да пусне кръвен тест. Ето го резултата.

Бребьоф му подаде лист хартия. Гамаш сложи очилата си за четене. Беше преглеждал стотици подобни доклади и знаеше какво да търси. Резултатите от токсикологията.

След малко остави листа и погледна Бребьоф.

— Ефедрин.

— C’est ca.^[3]

— Хубаво, но това не означава, че е убийство. Има хора, които вземат ефедрин, нали?

— Той е забранено вещество — изтъкна Бребьоф.

— Да, да — разсеяно измърмори Гамаш и отново зачете доклада. — Хмм, интересно. Чуй това: „Жертвата е висока метър и седемдесет и тежи шейсет и един килограма.“ Изглежда, не е имала нужда от хапчета за отслабване. — Свали очилата си и ги сгъна.

— Повечето хора нямат. Всичко е в главата.

— Интересно колко е тежала преди няколко месеца. Може би така е станала шейсет и един килограма. — Гамаш почука по доклада. — С помощта на ефедрин.

— Може би — съгласи се Бребьоф. — Твоята работа е да разбереш.

— Убийство или нещастен случай?

Гамаш отново се зачете в доклада, като се чудеше какво още може да разбере от него. Знаеше обаче, че хартията рядко дава отговори на въпросите му. Дали е било убийство? Кой е убиецът? Защо е мразел или се е страхувал от тази жена толкова много, че да сложи край на живота й? Защо? Защо? Винаги се пита „защо“ преди „кой“.

Не, отговорите бяха в нечия плът и кръв, не в книга или доклад. Много често дори се съдържаха в нещо нематериално, което не можеш да пипнеш и задържиш. Отговорите на въпросите му се криеха в мрачното минало и емоциите, скрити там.

Листът, който Гамаш държеше, съдържаше фактите, но не и истината. Затова трябваше да отиде в Трите бора. Затова още веднъж трябваше да посети имението „Хадли“.

— Кого ще вземеш за разследването?

Въпросът го върна в кабинета на приятеля му. Бребьоф се опита да прозвучи небрежно, но не му се получи — въпросът бе твърде странен. Никога досега не беше питал Гамаш, който оглавяваше отдел „Убийства“, за процедури, още по-малко за нещо така маловажно като избора на екип.

— Защо питаш?

Бребьоф взе химикалка и нервно почука с нея по купчина хартия.

— Много добре знаеш защо. Ти привлече вниманието ми върху поведението й. Ще вземеш ли полицай Ивет Никол за това разследване?

Ето каква била работата. Гамаш си бе задал същия въпрос, докато пътуваше към управлението. Дали да включи Никол в екипа? Подходящ ли бе моментът? Дори беше поседял във волвото си на полупразния служебен паркинг, докато се опитваше да вземе решение. И все пак се изненада, че приятелят му попита.

— Ти какво ще ме посъветваш?

— Взел ли си вече решение, или има шанс да ти повлияя?

Гамаш се засмя. Двамата се познаваха твърде добре.

— Ще ти кажа, Мишел. Вече взех решение. Но знаеш колко ценя мнението ти.

— Да видим какво би предпочел да получиш сега? Козуначена кифла или моето мнение?

— Козуначена кифла — призна Гамаш. — Но ти също би предпочел нея.

— Вярно е. Слушай сега. — Бребьоф заобиколи бюрото си, седна на него и се наведе към приятеля си. — Да я вземеш, би било лудост. Но те познавам. Искаш да я спасиш, да я поправиш. Да й помогнеш да стане добър и достоен полицай. Прав съм, нали?

Мишел Бребьоф вече не се усмихваше.

Гамаш отвори уста да отвърне, но се отказа. Реши да остави приятеля си да каже всичко, което мисли. И Мишел бе откровен:

— Един ден самолюбието ти ще те убие. Много добре го знаеш. Правиш се на много безкористен, на велик учител. Мъдрият и търпелив Арман Гамаш. Но и двамата знаем, че това е егото ти. Гордостта. Много внимавай, приятелю. Тя е опасна. Сам го каза.

Арман усети как му прикипява и се принуди да поеме няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Да не отговаря на гнева с гняв. Знаеше, че Бребьоф му го казва не като началник, а като приятел.

— Време е да сложим точка на случая „Арно“ — заяви твърдо. Сам не повярва, че го изрече. Проклетият Арно гниеше в затвора, но все още го преследваше.

— Мислех, че е приключил — отбеляза Бребьоф, като се върна на стола си.

— Защо си тук, Мишел?

— Къде? В собствения ми кабинет ли?

Гамаш замълча, погледна изпитателно приятеля си. След малко Бребьоф се наведе напред, опря лакти на широкото бюро, сякаш искаше да пропълзи по него и да се увие като змия около врата на Арман.

— Знам какво се случи предишния път в имението „Хадли“. За малко не те убиха и…

— Положението не беше чак толкова сериозно.

— Не ме лъжи, Арман. Исках лично да ти кажа за случая и да видя как ще реагираш.

Гамаш замълча. Почувства се дълбоко трогнат.

— Има нещо в това място — призна след малко. — Ти никога не си бил там, нали?

Бребьоф поклати глава.

— Там има нещо. Някакъв глад, потребност, която трябва да бъде задоволена. Сигурно ти звучи налудничаво.

— Мисля, че в теб също има потребност, която е не по-малко разрушителна. Потребност да помагаш на хора като полицай Никол.

— Не искам да й помогна. А да разоблича нея и онези, които я командват. Мисля, че работи за кликата, която поддържа Арно. Вече ти споделих подозрението си.

— Ами, уволни я тогава! — сопна се Бребьоф. — Не съм го направил аз само защото ти лично ме помоли да се въздържа. Като лична услуга. Виж какво, случаят „Арно“ никога няма да приключи напълно. Засегна твърде дълбоко системата. Всеки служител на полицията е ангажиран с него по един или друг начин. Повечето са на твоя страна, но онези, които не са… — Бребьоф вдигна ръце в жест на безсилие. — Те са силни, а Никол е техните очи и уши. Докато тя е край теб, си в опасност. Тези хора ще те погубят.

— И обратното е в сила, Мишел — възрази вяло Гамаш. Винаги се уморяваше, когато трябваше да говори за бившия комисар Арно. Смяташе, че случаят е приключен. Отдавна забравен и погребан. Но той отново бе изплувал. Сякаш възкръснал. — Докато тя е наблизо, мога да я наблюдавам, да определям какво вижда и прави.

— Глупав човек — поклати глава Бребьоф.

— Горделив, упорит, арогантен — съгласи се Гамаш и се запъти към вратата.

— Хубаво, вземай я тая Никол тогава — измърмори Бребьоф и се обърна с гръб, за да погледне през прозореца.

— Merci.

Гамаш затвори вратата и отиде в кабинета си, за да проведе няколко разговора.

След като остана сам, Мишел Бребьоф взе телефона си и набра номер.

— Комисар Бребьоф е. Скоро ще получиш обаждане от кабинета на главен инспектор Гамаш. Не, нищо не подозира. Мисли, че проблемът е Никол.

Пое си дълбоко въздух. Вече само като видеше Гамаш, му идеше да повърне.

* * *

Инспектор Жан Ги Бовоар мина по моста „Шамлен“ на река Сейнт Лорънс и продължи на юг към американската граница по магистралата. Преди около година, когато волвото окончателно сдаде багажа, бе предложил на шефа си да купят емджи, но Гамаш, незнайно защо, го взе на шега.

— Какъв е случаят?

— Жена умряла от уплаха в Трите бора снощи — отговори Гамаш, загледан през прозореца.

— Sacre.^[4] И какво търсим? Призрак?

— Почти позна. Случило се е по време на спиритически сеанс в имението „Хадли“.

Арман Гамаш погледна красивото слабо лице на младия инспектор. Бовоар стисна устни и пребледня.

— Проклето място — измърмори след малко. — Трябва да го съборят.

— Да не мислиш, че къщата е виновна?

— А вие не го ли мислите?

Това бе странно признание от страна на Бовоар. Изключително практичен и съсредоточен върху фактите, Жан Ги обикновено не вярваше в неща, които не можеш да пипнеш. Като емоциите. Идеално допълваше шефа си, който по мнението на Бовоар губеше твърде много време в опити да надникне в главите и сърцата на хората. Там вътре бе пълен хаос и младият инспектор не беше по тази част.

Но Жан Ги знаеше от личен опит, че ако някъде злото действа с пълна сила, то е в имението „Хадли“. Неочаквано се почувства неудобно и размърда стегнатото си тяло на шофьорската седалка, после погледна шефа си. Гамаш го наблюдаваше замислено. Погледите им се срещнаха. Очите на главния инспектор бяха решителни, спокойни и тъмнокафяви, а на младия му колега — почти сиви.

— Коя е жертвата?