Луиз Пени
Жестокият месец (28)

Глава двайсет и седма

Докато Лакост правеше снимки на спалнята в имението „Хадли“, а Лемио прибираше найлоновата лента, Гамаш провери чекмеджетата на скриновете, нощното шкафче и тоалетната масичка. После отиде до библиотеката.

Какво би могъл да иска човек от тук толкова отчаяно, че да скъса полицейска лента?

Гамаш се усмихна, когато видя събраните съчинения на Паркман^[1] — тази ужасна история на Канада, преподавана в училищата преди повече от век, за да се внуши на децата, че индианците са били диваци, а европейците са донесли цивилизацията по тукашните брегове.

Отвори един от томовете на случайна страница.

В образа на зверове и в други форми, ужасяващи и неописуемо изродени, изчадията адови, виещи в безсилна ярост, почнали да трошат клоните на горското жилище.

Гамаш затвори книгата и отново с изненада погледна корицата. Наистина ли беше от събраните съчинения на Паркман? Суха, тягостна и гарантираща стопроцентова скука? „Изчадията адови“? Да, наистина беше Паркман. А разделът, на който бе отворил, беше посветен на Квебек.

— Полицай Лакост, елате. — Подаде й книгата. — Бихте ли я отворили?

— Да я отворя ли?

— S’il vous plait.^[2]

Изабел Лакост взе томчето с напукана кожена подвързия и бавно го разтвори. Крехките страници се разпериха като ветрило и след миг се разделиха на две. Гамаш се наведе и прочете: „В образа на зверове и други форми, ужасяващи и неописуемо изродени…“

Книгата сама се отваряше на тази страница.

Инспекторът се втренчи в нея за момент, после я върна на полицата и взе съседната. Библията. Почуди се дали е съвпадение, или този, който ги е подреждал, е знаел, че едната книга допълва другата. Но коя беше по-основната? Погледна Библията и я пъхна в джоба си. Знаеше какво още трябва да направи, но всяка дреболия беше от полза. В тъмната празнина на полицата, където бе стояла Библията, се виждаше корицата на друга книга. На гръбчето й не бе написано нищо.

Лакост не забеляза, че Гамаш прибра втората книга в джоба си. Но Лемио го видя.

Главният инспектор знаеше, че си губи времето. Слънцето скоро щеше да залезе, а той не искаше да прави по сумрак онова, което бе намислил.

— Ще ида да претърся къщата. Ще се справите ли без мен тук?

Лакост и Лемио го погледнаха така, както децата му Даниел и Ани, когато навремето им заяви, че е време да се опитат да преплуват залива без спасителна жилетка.

— Вече сте достатъчно добри плувци.

Децата не можеха да повярват, че ги кара да го направят.

— Аз ще съм до вас с лодката — добави Гамаш.

Все още помнеше колебанието в очите на Даниел. Но Ани веднага влезе във водата. Синът му за нищо на света не би останал назад, затова и той тръгна.

Даниел — як и издръжлив — лесно преплува залива. Ани едва стигна до другия бряг. Беше дребничка и хилава като Рен-Мари на нейната възраст. Но за разлика от брат си, не загуби енергия заради страха. И все пак беше толкова млада, а заливът — така широк, че едва успя. Последните няколко метра почти започна да се дави и се справи единствено благодарение на насърченията на баща си, който буквално я извлече на брега с думите си. Те бяха като въжета, прикачени за прекрасното й малко телце. На два пъти се бе изкушил да се пресегне и да я измъкне от водата, но я изчака да намери сили да продължи.

На брега въодушевените малчугани бяха увити веднага в сухи, затоплени на слънцето кърпи, но докато разтриваше децата с големите си, силни ръце, Гамаш се запита дали е допуснал грешка, като накара Ани да пробва заедно с Даниел. Не защото дъщеря му можеше да не успее, а точно защото успя. Когато прегърна сина си, отначало усети лека съпротива, но след няколко минути момчето най-сетне се укроти и прие да бъде прегърнато, утешено и поздравено.

Макар че беше едър и силен, Даниел бе крехка душа. Нуждаеше се от подкрепа. И все още беше така.

Като погледна Лакост и Лемио, Гамаш остана със същото впечатление. Но кой от двамата беше силният и кой имаше нужда от подкрепа? И имаше ли значение изобщо? Вярваше в тях така, както и в децата си.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Лакост, готова да се захване с ужасната задача вместо него, ако той пожелае.

— Имате достатъчно работа, благодаря. След като свършите, върнете се в щаба. Дано съдебният лекар вече да е изпратил доклада си.

След тези думи главният инспектор изчезна в тъмния коридор, сякаш къщата го погълна.

Лакост остана сама. С Лемио. Харесваше колегата си. Беше млад и мотивиран. Двамата никога не се съревноваваха за надмощие. Удоволствие бе да се работи с него. За разлика от Никол, която бе истинско бедствие. Самодоволна, намръщена, самомнителна. Лакост се безпокоеше защо главният инспектор я държи в екипа. Веднъж я беше уволнил, но после, когато началството отново я изпрати в отдел „Убийства“, Гамаш просто се предаде. Без бой.

Сега тя пак беше при тях. Гамаш можеше да я прикрепи към разследване в някое забутано село. Можеше да й възложи административна работа в управлението. Но вместо това я вземаше за най-сложните случаи. Със себе си.

Всичко става с причина, казваше шефът й. Всичко. И Лакост бе сигурна, че и за това си има причина. Много искаше да знае каква.

— Как върви? — попита я Лемио.

— Почти свърших. А ти?

— Имам да свърша още няколко неща. Можеш да тръгваш.

— Не, ще те изчакам. — Лакост не искаше да оставя колегата си сам на това ужасно място.

Телефонът на Лемио вибрираше от пет минути и той нямаше търпение да вдигне. Защо Лакост не искаше да си тръгва?

— Защо?

— Не го ли усещаш?

Младият полицай знаеше, че трябва поне да се преструва, че се чувства неловко, но истината бе, че имението „Хадли“ не му влияеше по никакъв начин. Виждаше обаче, че другите — дори Гамаш (а може би най-вече той) — реагират странно.

— Сякаш освен нас тук има още нещо — продължи Лакост. — Сякаш нещо ни гледа.

Двамата застанаха неподвижно. Свръхнапрегната, Лакост се ослушваше за всяко изскърцване и тракане, а Лемио се бе съсредоточил изцяло върху вибриращия телефон в джоба си.

— Внимавай — предупреди я. — Ще си докараш някой инфаркт от уплаха.

— Убиецът е направил добър избор. Това място може да уплаши и самия дявол.

— Слушай, имаш достатъчно работа в щаба. Аз ще се справя и сам тук. Наистина.

— Наистина ли? — попита Лакост, сякаш не искаше да повярва.

„Тръгвай!“ — искаше му се да изкрещи Лемио.

— Да, наистина. Прекалено глупав съм, за да ме е страх — усмихна се Лемио. — Не мисля, че дяволът напада глупави хора.

— Аз пък мисля, че напада само тях — възрази Лакост. Искаше й се да не говорят за дявола точно в имението „Хадли“. — Е, добре, до скоро. Телефонът нали е у теб? За всеки случай…

— „За всеки случай“ — подразни я Лемио и се опита да я избута по-бързо към вратата. — Да, у мен е.

Изабел Лакост излезе в тъмния коридор, който бе покрит с износен килим и миришеше на мухъл и гнило. Изчака Лемио да се обърне с гръб и хукна към стълбите, като едва не се препъна надолу, после изскочи навън през входната врата като изплюта от мрачна утроба.

* * *

— Знаехте ли, че Мадлен Фавро е имала рак на гърдата? — попита Бовоар.

— Разбира се — изненадано отговори Хейзъл.

— Но не ни казахте.

— Сигурно съм забравила. Никога не съм я възприемала като жената с рак на гърдата, нито пък тя се определяше така. Почти не говорехме за болестта й. Преодоля я и продължи напред.

— За нея сигурно е било шок, когато е научила. Била е около четирийсетте.

— Така беше. Изглежда, че все по-млади жени страдат от заболяването. Но когато е научила диагнозата, не поддържахме връзка. Обади ми се по време на лечението. Предполагам, че се случва често. Старите приятели изведнъж стават отново важни. Не се бяхме чували от гимназията, но тя неочаквано ми телефонира един ден и дойде. Чувството беше, сякаш сме се разделили вчера. Тя бе изнемощяла от химиотерапията, но прекрасна както винаги. Изглеждаше като на осемнайсет, само че без коса, което я правеше още по-красива. Странно беше. Понякога се питам дали химиотерапията пренася хората в друг свят. Изглеждат толкова спокойни. Лицата им стават гладки, очите им заблестяват. Мадлен буквално грееше.

— Но не излъчваше радиация, нали? — вметна Никол.

— Полицай Никол! — изрева Бовоар. Напипа в джоба си камъка, който бе намерил край реката. Идеше му да хване Ивет Никол и да я бие по главата, докато счупи черепа й и размаже малкия й недоразвит мозък. И да остави камъка на мястото му. Кой щеше да забележи разликата? — Това беше неуместно.

— Пошегувах се.

— Дебелашка шега. Трябва да се съобразявате. Извинете се веднага!

Никол погледна хладно Хейзъл:

— Извинете.

— Няма проблем.

Никол знаеше, че е стигнала твърде далеч. Но така бе инструктирана. Да смущава, да дразни, да разконцентрира екипа — това бе задачата й.

Беше готова да го направи в името на полицията. Щеше да го стори заради шефа си, когото едновременно обожаваше и мразеше. И щом погледна красивото лице на инспектор Бовоар, почервеняло и разярено, се убеди, че се е справила добре.

— Мадлен се върна в Монреал и завърши химиотерапията — продължи Хейзъл след неловка пауза. — Но после идваше всеки уикенд. Не беше щастлива с мъжа си. Нямаха деца.

— Защо не е била щастлива?

— Каза, че просто са се отчуждили. А и мислеше, че мъжът й не понася да живее с преуспяваща съпруга. Тя се справяше добре с всичко, което подхване. Винаги. Такава беше моята Мадлен.

Хейзъл погледна Бовоар като горда майка. Инспекторът си каза, че би могла да е добра майка. Добра и любяща. Подкрепяща. И все пак точно тя бе отгледала разглезеното момиче горе. Някои деца просто са неблагодарни.

— Сигурно е трудно — вметна Хейзъл.

— Кое? — сепна се Бовоар, вглъбен в собствените си мисли.

— Да живееш с човек, който винаги преуспява. Особено ако ти самият не си уверен в себе си. Мисля, че мъжът на Мад е бил неуверен. Вие как смятате?

— Знаете ли къде можем да го открием?

— Все още е в Монреал. Името му е Франсоа Фавро. Приятен човек. Виждали сме се няколко пъти. Мога да ви дам адреса и телефона му, ако искате.

Хейзъл стана и отиде до раклата. Разрови горното чекмедже с гръб към полицаите.

— Защо отидохте на втория сеанс, мадам Смит?

— Мадлен ме покани — отговори Хейзъл, докато разместваше някакви листове.

— На първия също ви е поканила, но вие не сте отишли. Защо на втория?

— А, намерих го. — Хейзъл се върна и подаде на Бовоар бележник, който той връчи на Никол. — Какво питахте, инспекторе?

— За втория сеанс, мадам.

— А, да. Ами, доколкото си спомням, имаше комбинация от фактори. Първо, Мадлен, изглежда, се беше забавлявала на първия. Каза, че било глупаво, малко като в увеселителен парк. Сещате се, както някога ходехме да се спускаме с влакчето и в къщата на ужасите, за да се плашим. Прозвуча ми забавно и дори съжалих, че съм пропуснала първия сеанс.

— А Софи?

— Тя беше „за“ от самото начало. Малко развлечение в нашето „скучно село“, както се изрази. Цял ден чакаше с нетърпение да дойде моментът.

Развълнуваното лице на Хейзъл бавно помръкна. Бовоар почти успя да проследи по изражението й как спомените от фаталната нощ преминават през съзнанието й, докато образът на живата Мадлен се смени с този на мъртвата.

— Кой би могъл да има мотив да я убие — попита Бовоар.

— Никой.

— Някой е имал.

Инспекторът се опита да придаде на заключението си възможно по-меко звучене, както би сторил Гамаш, но то прозвуча като обвинение дори в собствените му уши.

Хейзъл грациозно размаха ръце пред себе си, сякаш дирижираше или внимателно улавяше думите във въздуха:

— Мадлен беше слънчев човек. Когато влезеше в нечий живот, донасяше светлина в него. И не го правеше нарочно. — Посочи към полка от тенджери. — Аз тичам насам-натам и помагам на хората, без да са ме молили. И знам, че понякога е дразнещо. Мадлен караше другите да се чувстват по-добре, като просто им обръщаше внимание. Трудно е да се обясни.

„И все пак ти си жива, а тя е мъртва“ — помисли си Бовоар.

— Предполагаме, че Мадлен е поела ефедрина по време на вечерята. Оплаквала ли се е от храната?

Хейзъл се замисли, но поклати глава.

— Изобщо оплаквала ли се е от нещо в онази нощ?

— Не. Изглеждаше щастлива.

— Разбрах, че е излизала с мосю Беливо. Какво мислите за него?

— О, харесвам го. С жена му бяхме приятелки. Тя почина преди близо две години. После двете с Мадлен едва ли не го осиновихме. Смъртта на Жинет го съсипа.

— Но май лесно я е преодолял.

— Да, да, така изглежда — съгласи се Хейзъл с малко по-голяма готовност от необходимото.

Бовоар се запита какво се крие зад нейното малко, спокойно и тъжно лице. Какво ли бе истинското мнение на Хейзъл Смит за мосю Беливо?