Луиз Пени
Жестокият месец (15)

Глава четиринайсета

Тишина.

Гамаш и Бовоар изчакаха. През открехнатия прозорец в края на коридора влизаха светлина и свеж въздух. Тънките бели завеси се поклащаха от лекото течение.

Изчакаха още. Бовоар го сърбяха ръцете пак да почука. По-силно този път, сякаш настоятелността и нетърпението можеха да материализират някого. Младият инспектор се боеше от срещата с жената, която общуваше с духове. Харесваше ли ги? Затова ли го правеше? Или защото никой жив човек не искаше да е с нея? Може би мъртвите бяха единствената компания, която можеше да намери — те навярно не бяха толкова придирчиви, колкото живите. Сигурно беше луда, Бовоар не се и съмняваше, че е така. Все пак духове няма. Не съществуват. Освен Светия дух, може би. Но ако… Не. Това не беше разумно. Жан Ги погледна спокойното лице на Гамаш — изглеждаше сякаш точно така би искал да прекара деня. Като стои в коридора и зяпа затворена врата.

— Мадам Шове? Аз съм Арман Гамаш от квебекската полиция. Искам да говоря с вас.

Бовоар се усмихна леко. Главният инспектор като че ли говореше на затворената врата.

— Видях тази усмивчица, Жан Ги. Пробвай ти, ако искаш.

Гамаш се отдръпна и Бовоар застана пред вратата. Задумка с длан:

— Полиция, отворете!

— Гениално хрумване, mon ami. Така най-добре ще предразположиш една жена, която е сама в стаята си. — Главният инспектор се обърна и тръгна обратно по коридора. Погледна за момент колегата си. — Оставих те да го направиш само защото знаех, че я няма.

— А аз го направих само защото знаех, че ще ви стане забавно.

— На онази кука има ключ — посочи Лемио, когато двамата се върнаха при него. — Дали да не влезем?

— Още не — каза Бовоар. — Без съдебна заповед и без да сме сигурни, че е убийство, няма как.

Все пак насоката на мислене на Лемио му хареса.

— Сега какво ще правим? — обърна се към Гамаш.

— Ще претърсим пансиона.

Докато Бовоар и Лемио търсеха в трапезарията, кухнята, тоалетните и мазето, главният инспектор отиде в дневната и се настани на голямо кожено кресло.

Затвори очи и избистри мислите си. Тревожеше се. Къде ли беше Жана Шове? Какво ли правеше? Какво изпитваше? Вина? Угризения? Задоволство?

Дали приемаше сеанса за грандиозен провал, или го смяташе за бляскав успех?

* * *

Лемио стоеше на вратата между трапезарията и дневната и наблюдаваше главния инспектор.

На моменти го разяждаха съмнения. Криза на вярата, каквато родителите му бяха преживели преди няколко десетилетия. Но сега полицията бе неговата църква — мястото, което го бе приютило и му беше дало цел в живота. Родителите му в крайна сметка бяха напуснали църквата си, но той никога нямаше да изостави своята. Никога нямаше да я напусне, никога нямаше да я предаде. Родителите му го бяха отгледали и възпитали и го обичаха. Но полицията му бе дала истински дом. Лемио обичаше родителите и сестрите си, но само другите полицаи знаеха какво е да служиш. Да излизаш от къщи горд и наперен, но все пак да кажеш на котката си, че я обичаш, в случай че не се върнеш повече.

Докато гледаше как главният инспектор седи със затворени очи, извита назад глава и оголено гърло, толкова доверчив, Лемио се почуди за момент. Наистина ли бе вярно това, което му бяха казали за Гамаш? До неотдавна младият полицай боготвореше шефа си. При първото си посещение в централата на полицията като новобранец бе видял известния детектив да крачи по коридора, следван от няколко по-млади полицаи. Този човек разплиташе най-сложните и шокиращи случаи. И въпреки това му се усмихна и кимна за поздрав. В полицейската академия изучаваха разследванията му. Видели бяха как Арман Гамаш разобличава корумпирания комисар Арно. И го приветстваха, когато спаси честта на полицията.

Нещата обаче невинаги бяха такива, каквито изглеждаха.

— Нищо — каза Бовоар, като мина покрай Лемио и влезе в дневната.

Гамаш отвори очи и се обърна към двамата си колеги. Вгледа се в Лемио.

След секунда премигна и стана от креслото.

— Хайде, достатъчно почивахте. Да се хващаме на работа. Лемио, остани тук, Жана Шове може да се върне. А ние с теб — обърна се към Бовоар — отиваме при Хейзъл Смит.

Още докато гледаше как двамата инспектори отиват към колата, Лемио натисна копчето за бързо набиране на телефона си.

— Комисар Бребьоф? Лемио се обажда.

— Нещо ново? — попита уверен глас от другата страна на линията.

— Две неща, които може да са полезни.

— Добре. Появи ли се полицай Никол?

— Още не. Да попитам ли за нея?

— Не ставай глупак! Разбира се, че не! Разкажи ми всичко.

* * *

От другата страна на линията последва пауза. В кабинета си Бребьоф стисна зъби. Не беше търпелив човек, макар че дълго бе чакал, за да съсипе Гамаш. Бяха израснали заедно, постъпили бяха в полицията заедно, издигнали се бяха заедно в ранг. И двамата кандидатстваха за поста комисар. Бребьоф си го спомняше със задоволство. Този спомен бе като малко лакомство, което пазеше в дълбините на съзнанието си, и му се наслаждаваше в моменти на стрес. Сега отново го направи. Бавно свали маската на усмихнат, съпричастен, насърчаващ приятел, която надяваше в присъствието на Гамаш. И после извади прекрасния неочакван подарък. Той бе победил. Спечелил бе повишение пред великия Арман Гамаш. И за известно време това му бе достатъчно. До случая „Арно“. Бребьоф бързо уви лакомството в опаковката му и изпрати носещата наслада мисъл в дълбините на паметта си. Сега трябваше да се съсредоточи, да внимава.

— Нали знаеш защо го правим, младежо?

— Да, господин комисар.

— Не позволявай да те омае, да те заблуди. Повечето хора се подлъгват така. Комисар Арно го стори и виж какво му се случи. Трябва да се съсредоточиш, Лемио.

Младият полицай разказа за събитията през деня и Бребьоф се замисли за момент.

— Искам да направиш нещо — каза след малко. — Има известен риск, но не мисля, че е голям. — Даде указания на Лемио, после добави с мек глас: — Тази афера скоро ще свърши и когато това стане, полицаите, имали куража да отстояват убежденията си, ще бъдат възнаградени. Ти си храбър младеж и повярвай ми, знам колко ти е трудно.

— Да, господин комисар.

Бребьоф затвори. След края на тази интрига трябваше да реши какво да прави с Робер Лемио. Младият полицай бе твърде впечатлителен.

* * *

Лемио затвори. Усещаше нещо странно в гърдите си. Не стягането, което чувстваше, откакто комисар Бребьоф поиска помощта му, а облекчение, еуфория.

Нима големият началник му предлагаше повишение? Можеше ли хем да постъпи по най-правилния начин, хем да извлече полза? Колко далеч можеше да стигне? В крайна сметка май всичко щеше да се нареди.

* * *

Хейзъл Смит чакаше Мадлен да се прибере у дома. Всеки шум от стъпки, всяко изскърцване на дъските или на брава предвещаваше появата й.

Но тя не се появяваше. Всяка минута от този ден Хейзъл губеше Мадлен отново и отново. Вратата на дневната се отвори и тя вдигна очи. Очакваше да види веселото лице на Мад и поднос с чай — защото все пак беше време за чай. Вместо това видя веселото лице на дъщеря си.

Софи влезе с голяма чаша червено вино в ръка и предпазливо се промъкна до дивана през задръстената с вещи стая.

— Какво има за вечеря? — попита, като се настани на креслото и взе да чете списание.

Хейзъл се втренчи в тази непозната. Имаше чувството, че снощи е изгубила и двете. Мадлен бе мъртва, а Софи — обладана. Не беше същото момиче. Какво се бе случило с мрачната, самовлюбена Софи?

Сега пред нея седеше едно грейнало същество. Като че ли духът на Мадлен бе влязъл в нея. Само че без сърцето. Без душата. Софи не излъчваше радост, любов или топлина.

А щастие. Мадлен бе мъртва — застигнала я бе ужасна, зловеща смърт. И Софи беше щастлива.

Което плашеше Хейзъл почти до смърт.

* * *

Бовоар шофираше, а Гамаш следеше пътя. Опитваше се да се ориентира по картата, докато колата подскачаше по изровения, осеян с дупки път. Не виждаше нищо, освен тресящи се линии и точки. Голям късмет, че не страдаше от морска болест.

— Трябва да е ей тук, след завоя. — Гамаш сгъна картата и погледна напред. — Внимавай!

Бовоар завъртя рязко кормилото, но все пак минаха през дупката.

— Карах си много добре, докато не гледахте пътя.

— Мина през всички дупки от Трите бора дотук. Внимавай!

Колата хлътна в друга дупка и Гамаш се запита колко още ще издържат гумите.

— Трябва да минем през селцето Нотр Дам дьо Покривни конструкции и къщата е от другата страна. Има отбивка вдясно.

— Нотр Дам дьо Покривни конструкции? — Бовоар се усъмни дали е чул правилно.

— Ти какво очакваше? Свети Покривни конструкции?

Името Трите бора имаше някакъв смисъл, помисли си по-младият полицай. Уилямсбърг и Сан Реми звучаха нормално. Но Покривни конструкции? С някаква постройка ли беше свързано?

Проклети англосаксонци. Само те можеха да кръстят село с подобно име. Като Кралска банка или Бетонни основи, например. Все строяха нещо, все се хвалеха с нещо. А и този случай! Никой в Трите бора ли не умираше от естествена смърт? Дори убийствата им не бяха нормални. Не можеха ли просто да се наръгват с ножове, да се застрелват или пребиват с бухалки? Не. Все измисляха нещо заплетено. Винаги нещо сложно.

Колко нетипично за Квебек. Квебекчани бяха ясни и откровени. Ако им харесваш, те прегръщат. Ако искат да те убият — прас по главата. Или бам, готово. Виновен. Давай следващия.

Нямаше ги тия „така ли е, не е ли така“.

Бовоар започваше да приема нещата лично, но все пак се радваше, че разследването му спести търсенето на великденски яйца с тъста и тъщата. Нямаше деца. Бяха само той и жена му Инид. Родителите й очакваха от тях да прекарат сутринта в търсене на шоколадови яйца, които бяха скрили из цялата къща. Дори се пошегуваха, че като детектив сигурно няма да му е трудно. За Бовоар щеше да е по-лесно, ако просто допре пистолет в главата на тъста си и го принуди да признае къде са проклетите яйца. Но спасителното обаждане дойде точно навреме. И го извикаха.

Сега се запита как я кара бедната Инид. Е, нейна си работа. Все пак това бяха нейните луди родители.

Минаха селцето Нотр Дам дьо Покривни конструкции за нула време. И наистина, огромна избеляла табела в двора на малка фабрика гласеше: „Покривни конструкции“. Бовоар поклати глава.

* * *

Старата тухлена постройка гледаше към улицата. Няколко големи клена се издигаха отпред, а покрай къщата и входната алея имаше лехи, които след броени седмици щяха да са окичени с пъстри цветя. Малката спретната къщурка създаваше усещане за потенциал. Листата още не се бяха раззеленили, цветята все още не бяха цъфнали, тревата не беше пораснала.

Гамаш обичаше да наблюдава домовете на хората, които бяха свързани с разследванията му. Да изучава избора, който са направили за най-съкровеното си пространство. Цветове, украси. Аромати. Къде държат книгите си. Какви заглавия имат.

Каква е атмосферата в жилището.

Беше посещавал колиби насред нищото с изтъркани килими, скъсани тапицерии, отлепени тапети. Но когато влезеше, подушваше аромат на току-що сварено кафе или пресен хляб. Стените бяха заети от огромни снимки на усмихнати младежи, които завършват колеж, а на ръждясали метални масички имаше скромни, очукани вазички с приветливи нарциси, котенца или мънички полски цветя, набрани от уморени ръце за очи, които ще им се наслаждават.

Беше влизал в богаташки дворци, които приличат на гробници.

Сега нямаше търпение да види как изглежда домът на Мадлен Фавро. Отвън имаше тъжен вид, но Гамаш познаваше доста места, които излъчват меланхолия напролет, когато блестящият весел сняг се е стопил, а цветята и дърветата още не са разцъфтели.

Първото, което му направи впечатление, когато влезе, беше, че е почти невъзможно да минеш. Дори в тясното антре бяха успели някак да сместят гардероб, етажерка за книги и дълга дървена пейка, под която имаше купища кални обувки и ботуши.

— Казвам се Арман Гамаш — представи се на жената, която отвори. Беше на средна възраст, спретнато облечена с пуловер и панталон. Усмихна му се леко, когато видя служебната му карта.

— Добре, главен инспектор Гамаш. Знам кой сте. — Отмести се, за да влязат.

Първото впечатление на Гамаш бе за възпитан човек, който се опитва да се оправи в конфузна ситуация. Жената им говореше на френски, въпреки че имаше изразен английски акцент. Беше любезна и сдържана. Единственият признак, че нещо не е наред, бяха тъмните сенки под очите й, сякаш скръбта я беше ударила физически.

Гамаш обаче знаеше още нещо. Понякога е необходимо време, докато скръбта те завладее. В първите дни след нещастието роднините и близките приятели на жертвата са в блажено вцепенение. Почти винаги се държат стоически, следват рутинното си ежедневие и страничният наблюдател не би могъл да познае, че съвсем наскоро са претърпели страшна загуба. Повечето хора се сриват постепенно като имението „Хадли“.

Гамаш почти си представяше библейските коне на апокалипсиса надвиснали над Хейзъл: пръхтящи, риещи с копита, дърпащи се да се освободят. Щяха да сложат край на досегашния й живот, на всичко познато и предсказуемо. Тази сдържана жена храбро обуздаваше свирепите орди на скръбта, но скоро те щяха да се освободят, да я прегазят и камък върху камък нямаше да остане.

— Клара Мороу се обади да чуе как съм и предложи да донесе храна. Каза, че може да намине.

— Можех аз да ви донеса храната. Съжалявам — каза Гамаш, докато се опитваше да съблече палтото си, без да фрасне Бовоар, който бе притиснат до затворената врата. Няколко книги паднаха от етажерката и главният инспектор одраска кокалчетата на ръката си в гардероба, но най-накрая успя.

— Няма нищо — отвърна Хейзъл, взе палтото му и се опита да отвори гардероба. — Казах й, че си имаме достатъчно. Всъщност нямам много време. Горката стара мадам Тюкот наскоро претърпя инсулт и трябва да й занеса нещо за вечеря.

Влязоха в къщата.

Минаха през трапезарията едва-едва и когато най-сетне се добраха до дневната, Гамаш се почувства като пътешественик, който е дошъл да изследва тайнствените кътчета на Черния континент. Надяваше се да успеят да се установят на лагер за известно време тук. Ако разчистеха достатъчно място.

В малката стая имаше два дивана (единият бе най-големият, който детективът бе виждал някога), различни столове и маси. Тухлената къщичка бе претъпкана, задръстена и тъмна.

— Тук е уютно — каза домакинята, когато тримата се настаниха. Гамаш и Бовоар заеха дивана, тя — износеното кресло насреща.

В краката си жената имаше торбичка с неща за кърпене. Това бе нейното кресло, досети се Гамаш. Но не беше най-доброто място за сядане в стаята. Имаше друго до камината и то бе празно. На масичката в съседство, под настолна лампа, бе оставена отворена книга. Авторът й беше квебекски писател, който Гамаш обожаваше.

Мястото на Мадлен Фавро. Най-хубавото в стаята. Как го бяха решили? Дали сама се беше настанила там? Дали Хейзъл й го беше предложила? Дали Мадлен Фавро е била агресор? Дали Хейзъл беше професионална жертва?

А може би просто са решавали нещата по приятелски и са се редували на най-хубавото място.

— Не мога да повярвам, че вече я няма — призна Хейзъл. Отпусна се на креслото, сякаш краката й изведнъж омекнаха.

Скръбта има това свойство, помисли си Гамаш. Човек не губи просто някой от любимите си хора. Губи сърцето си, спомените си, смеха си, ума си, дори костите му изневеряват. Постепенно си възвръща всичко, но то вече е различно. Преподредено.

— Отдавна ли познавате мадам Фавро?

— Откакто се помня. Бяхме съученички в гимназията. През първата година живеехме в една стая в общежитието и се сприятелихме. Аз бях малко срамежлива, но тя ме предразположи някак. С нея животът ми стана по-лесен.

— В какъв смисъл?

— Благодарение на приятелството, инспекторе. Достатъчно е да имаш един приятел и животът ти става много по-различен.

— Сигурно и преди сте имали приятели.

— Така е, но не като Мадлен. Когато тя ти е приятелка, се случваше магия. Светът ставаше по-светло място. Разбирате ли какво искам да кажа.

— О, да — кимна Гамаш. — Сякаш някакво було се вдига.

Хейзъл се усмихна благодарно. Инспекторът я разбираше. Но сега булото като че ли започваше бавно да се спуска отново. Мадлен бе починала наскоро, но мракът настъпваше, а с него — и празнотата. Засенчваха хоризонта й.

Едната бе мъртва, другата остана. Отново сама.

— Но невинаги сте живели заедно, нали?

— О, не. — За своя изненада Хейзъл дори се засмя. Може би мракът бе само далечна заплаха. — След гимназията всяка пое по своя път, но преди няколко години пак се срещнахме. Станаха почти пет години, откакто живее тук.

— Госпожа Фавро била ли е някога с наднормено тегло?

Гамаш беше свикнал хората да реагират с недоумение на въпросите му.

— Мадлен ли? Доколкото ми е известно, никога. След гимназията беше качила няколко килограма, но това беше преди повече от двайсет години. Нормално. Никога не е била дебела.

— Все пак известно време не сте се виждали.

— Да, така е.

— Защо мадам Фавро дойде да живее с вас?

— Бракът й се провали. И двете бяхме сами. Затова решихме да се съберем. Тогава тя живееше в Монреал.

— Трудно ли беше да й освободите място?

— Много дипломатичен въпрос, инспекторе — усмихна се Хейзъл и Гамаш осъзна, че я харесва. — Ако беше дошла дори с една клечка за зъби, щяхме да имаме проблем. За щастие, не носеше нищо. Мадлен донесе само себе си и това бе достатъчно.

Ето на. Проста, непринудена, интимна. Любов.

Хейзъл затвори очи и отново се усмихна. Изведнъж обаче сключи вежди.

Атмосферата в стаята стана тягостна. На Гамаш му се прииска да хване жената за ръце и да я успокои. Всеки друг детектив в полицията би го сметнал не просто за слабост, а за чиста лудост. Арман Гамаш обаче знаеше, че това е единственият начин да разкриеш убиец. Главният инспектор изслушваше хората, водеше си записки, събираше веществени доказателства като всичките си колеги. Но правеше още нещо.

Събираше чувства. Колекционираше емоции. Защото всяко убийство има дълбоко човешка страна. Не се корени в действията, а в чувствата на хората. Защото оттам започва всичко. Чувства, които някога са били човешки и естествени, се изкривяват. Израждат се. Вкисват се, загниват и накрая разяждат съда, в който са побрани. Докато човешкото съвсем се изгуби.

Години са необходими, за да се получи такова израждане на емоциите. Години на сдържане, криене, оправдаване, подклаждане и най-сетне погребване на чувствата. Живи.

Докато един ден оттам изпълзи нещо ужасно.

Нещо, което има само една цел. Да убива.

Арман Гамаш откриваше убийците, като проследяваше дирята на изродените емоции.

До него Бовоар се размърда неловко. Не защото търпението му се бе изчерпало. Поне засега не беше. А понеже диванът, на който седяха, бе като живо същество и ги боцкаше с микроскопични иглички.

Хейзъл отвори очи и го погледна. Усмихна се благодарно на Гамаш, задето не я прекъсна.

Отгоре се чу думкане.

— Дъщеря ми Софи. Във ваканция е, върна се от университета.

— Тя също е била с вас на сеанса снощи, доколкото си спомням.

— Беше глупост, голяма глупост. — Хейзъл удари с юмрук по страничната облегалка на креслото. — Знаех си, че не трябва да ходим.

— Защо тогава отидохте?

— Не отидох на първия и се опитах да разубедя Мадлен…

— Първия ли? — сепна се Бовоар и моментално забрави за хилядите иглички, които се забиваха в задника му.

— Да, не знаехте ли?

Гамаш винаги се изненадваше и чувстваше известно безпокойство всеки път, когато хората автоматично приемаха, че полицията едва ли не трябва да знае всичко от самото начало.

— Разкажете ни, моля.

— В петък вечерта имаше друг сеанс. На Разпети петък. В бистрото.

— И мадам Фавро е присъствала на него?

— Заедно с куп други хора. Тогава не се случило нищо особено, затова решили да направят друг. Този път на онова място.

Гамаш се запита дали Хейзъл Смит умишлено не спомена имението „Хадли“ по име. Като актьорите, които наричаха „Макбет“ шотландската пиеса.

— Преди в Трите бора правени ли са много спиритически сеанси? — попита детективът.

— Не, доколкото знам.

— Тогава защо е имало два за един уикенд?

— Заради онази жена!

За момент спокойната фасада на Хейзъл се пропука и тя извърна поглед. На лицето й пролича гняв.

— Коя жена, мадам? — настоя Гамаш, въпреки че знаеше отговора.

Игличките продължиха да се забиват още по-дълбоко в задника на Бовоар.

— Защо сте тук? — попита Хейзъл. — Да не би Мадлен да е била убита?

— Коя жена имахте предвид? — настоятелно повтори Гамаш.

— Онази вещица. Жана Шове.

„Всички пътища водят към нея“ — помисли си детективът. Но къде беше тя?