Луиз Пени
Жестокият месец (39)

Глава трийсет и осма

Гамаш не можеше да спи. Будилникът показваше 2:22. Лежеше буден и гледаше ярките червени цифри, откакто показваха 1:11. Събуди се не от кошмар, от безпокойство или от пълен пикочен мехур. Събудиха го жабите. Дървесници. Цяла армия невидими земноводни в езерото огласяха нощта с любовни песни. Очакваше, че ще е изморен в този час, но не беше. Заранта жабешкото крякане действаше ободряващо, след вечерята създаваше атмосфера. В два през нощта беше просто досадно. Всеки, който твърди, че на село е спокойно, никога не е бил там. Особено пролетно време.

Стана, сложи си халата и чехлите, взе няколко книги от шкафчето и слезе на долния етаж.

Запали камината и си направи чаша чай, после седна, загледан в огъня, и се замисли за вечерното парти.

Рут си бе тръгнала веднага след като алармата й зазвъня и изплаши всички до смърт. Просто прочете невероятния пасаж от посланието на свети Павел до коринтяните. Невероятно писмо, помисли си Гамаш. Слава богу, че са го запазили.

— Лека нощ — извика й Питър от вратата. — Приятни сънища.

— Винаги са такива — сопна се старицата.

Вечерята продължи спокойно и вкусно. Питър сервира тарта с круши и червени боровинки от пекарната на Сара. Жана бе донесла ръчно приготвени шоколадови бонбони от шоколадова къща „Мариела“ в Сан Реми, а Клара извади чиния с нарязани сирена и купички с плодове. Силното ароматно кафе бе идеален завършек на вечерта.

Сега с чаша чай в ръка Гамаш премисляше всичко, което бе чул, в тихия пансион. Взе единия годишник. Беше от първата година на Мадлен в училището и нямаше много нейни снимки. Хейзъл се виждаше сред няколко от училищните отбори. Но с годините Мадлен сякаш бе разцъфнала. Станала бе капитан на баскетболния и на волейболния тим. На всички снимки Хейзъл беше до нея. На естественото си място.

Гамаш остави книгите и се замисли за момент. После пак взе годишника и потърси липсващата мажоретка. Жана Потвен. Възможно ли беше? Възможно ли беше да е толкова лесно?

— Проклети жаби! — измърмори Бовоар няколко минути по-късно, щом влезе в стаята. — Едва се отървахме от Никол, а почнаха те да ни досаждат. Все пак са малко по-красиви и не толкова лигави. Какво четете?

— Преглеждам годишниците, които донесе Лакост. Чай?

Бовоар кимна и разтърка очи.

— Не донесе ли случайно и някой брой на „Спортс илюстрейтид“?

— Съжалявам, моето момче. Но все пак намерих нещо, което търсехме. Изчезналата мажоретка. Познай коя е.

— Жана?

Бовоар стана и взе годишника от Гамаш. Прегледа набързо страниците и намери снимката на Жана Потвен. После погледна шефа си, който бавно отпиваше чай и го наблюдаваше.

— Радвам се, че предчувствието беше ваше, а не мое. Не се оказа особено полезно.

Жана Потвен, липсващата мажоретка, беше чернокожа.

— Е, не беше излишно да проверим — добави Бовоар, без да прикрива развеселението си. Взе „Енциклопедия на магичните места“ и започна да я разлиства.

— Има интересен раздел за френските пещери.

— Ох, леле! — Бовоар заразглежда снимките на каменни кръгове, стари постройки, планини. Имаше дори вълшебно дърво. Гинко. — Вярвате ли в тия неща?

Гамаш изгледа младежа иззад очилата си. Косата на Бовоар беше разрошена, брадата му — леко набола. Старши инспекторът вдигна ръка и опипа своето лице. После прокара длан над ръката си и усети гъделичкане. Малкото му останали косми бяха щръкнали. Видът им сигурно беше плашещ.

— И вас ли ви събудиха жабите? — Жана Шове влезе по халат. Кимна към чая. — Има ли още?

— Винаги има още — усмихна се Гамаш и стана, за да й сипе останалото.

Жената взе чашата и с удивление установи, че дори малко преди три през нощта главният инспектор ухае леко на сандалово дърво и рози. Ароматът внушаваше спокойствие.

— Тъкмо си говорим за магия — каза Гамаш и седна отново, след като Жана се настани на едно кресло.

— Попитах го дали вярва в тези неща — обясни Бовоар, като потупа по книгата на Мирна.

— А вие не вярвате ли? — попита Жана.

— Изобщо.

Гамаш изсумтя скептично и Бовоар го погледна обидено.

— Извинявай — каза главният инспектор, — не можах да се сдържа.

Бовоар знаеше, че нищо не се изпуска ей така на шефа му, и се намръщи.

— Ами да — усмихна се Гамаш. — Кой носи късметлийски колан? Кой има късметлийска монета? И кой хапва късметлийско ядене преди всеки хокеен мач? — Обърна се към Жана. — Тогава яде само путин^[1], и то с лявата ръка.

— Бихме хокейния отбор на отдел „Наркотици“ от монреалската полиция. Отбелязах хеттрик, а вечерта бях ял путин с лявата ръка.

— Изглежда ми съвсем логично — каза Жана.

— Винаги, когато летим със самолет, сяда на място 5-А. И винаги изслушва инструкциите по безопасност от начало до край. Ако се опитам да му кажа нещо, не ми обръща внимание.

— Това не е магия, а здрав разум.

— Място 5-А?

— Мястото е удобно. Добре де, любимото ми е. Самолетът няма да се разбие, ако седя там.

— Пилотите знаят ли го? Може би те трябва да седят там — намеси се Жана. — Ако от това ще ви стане по-добре, всеки човек има своите суеверия. Нарича се магично мислене. Ако направя еди-какво си, ще се случи еди-що си, дори двете събития да не са свързани. „Ако стъпя на фуга, мъжът ми ще избяга с друга.“ Ако мина под стълба, ако счупя огледало… Още от деца ни учат да вярваме в магии, а после цял живот ни наказват за това. Знаете ли, че повечето космонавти си носят талисман, когато отиват в Космоса, за да ги пази? Има и учени, които ползват такива.

Бовоар стана и заяви:

— Ще се опитам да поспя. Искате ли книгата?

Подаде я на Гамаш, но той поклати глава:

— Вече я прегледах. Доста е интересна.

Когато Бовоар се отдалечи по стълбите, Жана погледна главния инспектор:

— Попитахте защо съм тук и аз ви казах, че за да си почина. Вярно е, но не е цялата истина. Получих брошура по пощата, но едва вчера, когато видях тези на Габри, осъзнах, че моята е различна. Ето.

Жената извади лъскавите рекламни брошури на пансиона от джоба на халата си и ги подаде на Гамаш. Той ги погледна. На предната страница имаше снимки на пансиона и Трите бора. Двете брошури бяха еднакви. Имаше само една разлика. Върху тази, която бе получила Жана, по диагонал бе отпечатано: Тук се пресичат леи-линиите. Великденска оферта.

— Чувал съм за лей линии, но какво по-точно представляват?

— Явно и този, който го е писал, не е знаел. Сбъркал е правописа на думата. Лей линиите са открити сравнително наскоро. За първи път са били описани през двайсетте години на двайсети век…

— Толкова скоро? Мислех, че са древни. Като Стоунхендж.

— Така е, но са ги забелязали едва преди около деветдесет години. Някакъв англичанин, забравих му името, изучавал каменните кръгове, праисторическите монолити и най-древните катедрали и забелязал, че всички са подредени. Отдалечени са на стотици километри, но ако свържеш точките, се получават прави линии. Достигнал до извода, че има някаква причина да е така.

— И тя е…?

— Енергията. Изглежда, че Земята излъчва повече енергия по тези линии. Някои — Жана се наведе напред и се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша — не вярват в това.

— Не — прошепна съзаклятнически Гамаш. Взе брошурата. — Някой ви познава достатъчно добре, за да се досети какво ще ви привлече тук.

И този някой е искал медиумката да дойде в Трите бора точно по Великден. За да призове и създаде духовете на мъртвите.

* * *

Рут Зардо също не спеше, но тя изобщо не си беше лягала. Седеше сред белите градински пластмасови мебели, които наричаше своя „кухненска гарнитура“, и гледаше втренчено фурната. Беше я включила на най-ниската температура. Достатъчно, за да им е топличко на Роза и Лилия.

Казаното от Габри не беше вярно. Абсурдно бе едно просто счупване на черупката да навреди на Лилия. Рут не й помогна много, само леко пукна яйцето — колкото да покаже на патето какво да направи.

Старицата стана и като се бореше с недоволните си колене и с бедрената става, докуцука до печката. Инстинктивно поднесе набръчканата си, осеяна с изпъкнали вени ръка към електроуреда, за да се увери, че още работи, но не се е нагрял прекалено.

После се наведе над мъничетата, за да провери дишането им.

Лилия изглеждаше добре. Дори май беше пораснала. Рут беше сигурна, че я видя да повдига и спуска гърдичките си. После бавно се върна на белия пластмасов стол. Вгледа се в тенджерата във фурната. След малко придърпа бележника към себе си.

Щом дойдоха тялото ми да свалят

(зини уста, цъклете се очи),

отрязаха въжето и с уплаха дива

(о, ужас!) установиха,

че съм още жива.

Пак си представи как розовата главица и жълтата човка се показват през черупката. Беше сигурна, че мъничето я погледна и изкряка. Повика за помощ. Беше чувала, че гъсетата се привързват към първото, което видят. Не беше подозирала обаче, че обратното също важи. Тогава, неспособна да гледа безучастно, Рут протегна ръка. Счупи черупката. Освободи Лилия.

Как можеха да твърдят, че е сгрешила?

Остави химикалката и облегна глава на ръцете си. С кокалести пръсти почеса късата си бяла коса. Опита се да обуздае мислите си, да не им позволи да се превърнат в чувства. Но беше твърде късно. Знаеше го.

Знаеше, че добротата убива. През целия си живот го подозираше, затова винаги се стараеше да е студена и жестока. Отговаряше на добротата с хапливи забележки. Зъбеше се на усмихнатите лица. Изкривяваше всяко добронамерено и грижовно дело и го превръщаше в атака. Отблъскваше всеки, който се държеше мило и състрадателно към нея.

Защото ги обичаше. Обичаше ги с цялото си сърце и не искаше да ги нарани. Защото цял живот знаеше, че ако искаш със сигурност да нараниш някого, да го съсипеш и осакатиш, просто трябва да проявиш доброта. Ако човек е изложен на нея, умира. Рут искаше да ги научи да се пазят, дори ако трябваше да е вечно сама. Изолирана от всяко човешко докосване.

Разбира се, чувствата й трябваше да се проявят някак, затова, когато беше около шейсетте, върволицата от думи, навила се като змия в нея, излезе. Под формата на стихове.

„Жана беше права, разбира се — помисли си Рут. — Аз вярвам. В бог, в природата, в магията. В хората.“ Не познаваше по-вярващ човек от себе си. Вярваше във всичко. Погледна стиха, който бе написала.

Обесена за нещо,

което никога не съм казвала,

сега мога да кажа всичко,

което искам.

Рут Зардо взе патето, което вече не се нуждаеше от нейната топла, чиста кърпа. Главицата на Лилия увисна на една страна, очите й погледнаха безжизнено майка й. Рут повдигна крилцата, като се надяваше, че мъничето може да ги размаха.

Но Лилия беше мъртва. Убита от добротата.

* * *

Преди не бях аз вещица.

Но вече съм една от тях.

Клара беше в ателието от полунощ. Рисуваше. Едно особено чувство я бе обхванало още по време на вечерята. Не идея, нито дори мисъл. Чувство. Случило се бе нещо важно. Не беше изречено, не съвсем. Беше нещо повече. Поглед, усещане.

По-късно Клара се измъкна от леглото и буквално хукна към платното. Застана на известно разстояние от него и го гледа няколко минути. Видя го каквото беше в момента и каквото можеше да бъде.

После взе четката.

Бог да поживи Питър, че даде идеята за партито. Без него тя още щеше да е в творческа безизходица.