Луиз Пени
Жестокият месец (4)

Глава трета

Мадам Изидор Блаватски не беше на себе си тази нощ. Всъщност тя изобщо не беше мадам Изидор Блаватски.

— Ако обичате, наричайте ме Жана. — Невзрачната женица стоеше с разперени ръце по средата на задния салон в бистрото. — Жана Шове.

— Bonjour, madame Chauvet — усмихна се Клара и стисна отпуснатата й ръка. — Excusez-moi.^[1]

— Жана — напомни й жената вяло.

Клара се приближи до Габри, който обикаляше гостите с плато пушена сьомга. Стаята започваше да се пълни.

— Сьомга? — предложи той, като й поднесе платото.

— Коя е тази жена? — попита Клара.

— Мадам Блаватски, прочутата унгарска екстрасенска. Не усещаш ли енергията й?

Мадлен и мосю Беливо й помахаха. Клара им върна жеста, а после погледна към Жана, която изглеждаше така, сякаш ще припадне, ако някой извика „Па!“.

— Определено усещам нещо, младежо — отвърна. — Изнервена съм.

Габри Дюбо не знаеше дали да се почувства поласкан, че го наричат „младеж“, или да спори.

— Тази жена не е мадам Блаватски. Дори не се представя за нея. Казва се Жана не знам коя си — добави Клара, като разсеяно взе парче сьомга и го сложи върху парче ръжен хляб. — Ти ни обеща мадам Блаватски.

— Ти дори не знаеш коя е мадам Блаватски.

— Но знам коя не е. — Клара кимна и се усмихна на дребната жена на средна възраст, застанала леко смутено насред стаята.

— А щеше ли да дойдеш, ако знаеше, че тя е екстрасенсът? — попита Габри, като направи знак с подноса към Жана. Зрънце каперси се търкулна през ръба и се изгуби в пухкавия ориенталски килим.

„Защо никога не си вземаме поука? — запита се Клара. — Всеки път, когато Габри кани специален гост, се случва нещо смахнато. Веднъж идва покерджия и отмъква всичките ни пари, друг път ни гостува певица, в сравнение с която дори Рут звучи като Мария Калас…“

Но колкото и ужасни да бяха за жителите на селото събитията, организирани от Габри, те със сигурност бяха много по-неприятни за нищо неподозиращите гости, задължени да забавляват Трите бора, вместо да си почиват на село, както им се искаше.

Жана Шове огледа стаята, потърка ръце в полиестерния си панталон и се усмихна на портрета над бумтящата камина. Изведнъж пред самите очи на Клара тя изчезна. Беше доста ефектен трик, макар да не изискваше свръхестествени способности. На Клара й стана съвестно за нея. Какво изобщо си мислеше Габри?

— Ти какво си въобразяваш?

— Как така какво? Тя е медиум. Каза ми, когато се настаняваше. Наистина, не е мадам Блаватски. Нито е от Унгария. Но предсказва бъдещето.

— Чакай малко — прекъсна го подозрително Клара. — Тя изобщо знае ли какво си планирал за вечерта?

— Сигурен съм, че е отгатнала.

— След като е видяла да се събират хора, може би. Габри, как можа да й причиниш това? Как можа да го причиниш на нас?

— Нищо няма да й стане. Погледни я, вече започва да се отпуска.

Мирна бе занесла на гостенката чаша бяло вино и Жана Шове го гълташе, сякаш е чудотворна вода. Пълната негърка погледна Клара и вдигна вежди. Щеше да се наложи тя да води сеанса, ако екстрасенската продължи в същия дух.

— Сеанс ли? — попита Жана, когато Мирна я попита каква е програмата. — Кой ще прави сеанс?

Всички погледнаха към Габри, който много внимателно остави подноса на една маса и отиде до Жана. Невзрачната женица приличаше на парцал на закачалка до едрия жизнерадостен мъж. Клара прецени, че гостенката е около четирийсетте. Косата й бе сивкаво кестенява, а дрехите — купени на намаление от универсален магазин. Клара, която като художничка бе живяла в бедност през по-голямата част от живота си, нямаше как да не забележи тези неща. Запита се защо Жана е дошла в Трите бора и си дава парите за пансиона на Габри, който, макар да не бе разоряващо скъп, не беше и много евтин.

Гостенката вече не изглеждаше уплашена, само объркана. На Клара й се прииска да отиде да прегърне крехката женица и да я предпази от онова, което ще последва. Прииска й се да й даде хубава топла вечеря, топла баня и малко нежност — може би тогава щеше да живне.

Огледа се. Питър категорично бе отказал да дойде и нарече събитието „пълна помия“. Но подържа ръката й малко по-дълго от обичайното, преди да я изпрати, и й каза да се пази. Докато вървеше под звездите към светещото бистро, Клара се усмихна. Питър бе възпитан като ревностен англиканец. Такива неща го отвращаваха. И освен това го плашеха.

На вечерята бяха обсъдили темата и Питър очаквано заяви, че сеансът е побъркана работа.

— Побъркана ли ме наричаш? — попита Клара. Знаеше, че ще го смути, но в същото време й беше забавно.

Съпругът й вдигна глава, увенчана с буйни прошарени къдрици, и я погледна сърдито. Висок и строен, с орлов нос и умни очи, Питър приличаше повече на управител на банка, отколкото на художник. И все пак беше такъв. Но художник, който като че ли не се ръководеше от сърцето. Живееше в разумен свят, в който всичко необяснимо беше „побъркано“, „глупаво“ или „безумие“. Емоциите бяха безумие. Освен любовта му към Клара, която бе абсолютна и всеобхватна.

— Не, наричам „побъркана“ онази екстрасенска. Шарлатанка. Да говори с мъртвите, да предсказва бъдещето… глупости! Това е най-класическата документирана измама.

— Къде е документирана? В Библията?

— Не започвай да се заяждаш, Клара — предупреди Питър.

— Сериозна съм. Къде се говори за превръщане? На вода във вино. На хляб в риба. Къде се говори за магии като ходене по вода? За прокарване на път през морето. За проглеждане на слепите и прохождане на сакатите?

— Това не са магии, а чудеса!

— Аха — кимна Клара, усмихна се и продължи да се храни.

И така, вместо да е с кавалер, тя бе в компанията на Мирна. Мадлен и мосю Беливо също бяха там и сякаш се колебаеха дали да се хванат за ръце. Бакалинът плахо докосваше с ръка нейната, а Мад явно нямаше намерение да се дръпне. Клара отново си помисли колко красива е Мадлен. Беше от онези жени, които другите представителки на нежния пол искат за най-добри приятелки, а мъжете — за съпруги.

Клара се усмихна на мосю Беливо и той се изчерви. Дали защото ги бе уловила в интимен момент и бе видяла чувства, които е по-добре да останат скрити? Замисли се, но реши, че изчервяването е повече свързано с нея, отколкото с него. След като бе подслушала Жил и Одил днес следобед, вече гледаше с други очи на бакалина. Допреди няколко часа той беше просто едно добронамерено и невинно присъствие в живота им, а сега бе мистерия. На Клара трансформацията не й хареса. Не й допадна също, че самата тя се поддава на слухове.

Жил Сандон бе застанал пред камината и енергично търкаше дънките си отзад, за да се сгрее. Беше толкова едър, че закриваше почти цялото огнище. Одил Монман му подаде чаша вино и той я взе разсеяно, като гледаше втренчено мосю Беливо. Бакалинът, изглежда, не подозираше за това внимание.

Клара винаги бе харесвала Одил. Бяха почти връстнички и се занимаваха с изкуство: Клара — с рисуване, Одил — с поезия. Твърдеше, че работи върху епична поема, ода за англичаните в Квебек, което изглеждаше подозрително, защото самата тя бе франкофонка.

Художничката никога нямаше да забрави един рецитал в Дома на Канадския кралски легион в Сан Реми. Бяха поканени всякакви местни автори, включително Рут и Одил. Рут първа прочете свои стихове от завладяващата си творба „До общността“:

Завиждам за негаснещия блясък,

подхранван от Книгата свещена.

Завиждам ви, о, да, завиждам,

че заедно на себе си сте верни.

И знам, че може би не виждате,

че трябва аз сама да бъда себе си.

След нея дойде ред на Одил. Поетесата скочи от стола си и без встъпление издекламира:

Пролет идва отведнъж,

с лек ветрец, уханен пъж,

с птича песен на бекас

ще прогони студ и мраз

и тогава стар и млад

ще изпита благодат.

— Прекрасно стихотворение — излъга Клара, след като всички се събраха в бара, за да утолят жаждата си за алкохол. — Само от любопитство… никога не съм чувала думата „пъж“.

— Аз си я измислих — безгрижно заяви Одил. — Трябваше ми нещо, което се римува с „отведнъж“.

— Може би „дъжд“ — предложи Рут и Клара я предупреди с поглед да внимава.

Одил се позамисли, но отсече:

— Не е достатъчно въздействаща.

— За разлика от безсмислицата „пъж“ — каза Рут на Клара, след което се обърна отново към Одил: — Е, определено се почувствах обогатена, дори наторена. Единственият творец, с когото се сещам да те сравня, е великата Сара Бинкс^[2].

Въпреки че не бе чувала за Сара Бинкс, Одил съзнаваше, че знанията й са осакатени от образователна система, която признава само франкофонските гении. Предположи, че Сара Бинкс трябва да е много велика англоезична поетеса. Този комплимент от Рут Зардо стимулира творческия устрем на Одил Монман и в спокойни моменти в магазина си „Мезон биоложик“ в Сан Реми тя изваждаше изтърканата си ученическа тетрадка и пишеше стихотворение след стихотворение, без да чака особено вдъхновение.

Клара, която също познаваше творческото безсилие, й съчувстваше и я подкрепяше. Питър, разбира се, смяташе Одил за откачена. Но тя знаеше, че не е прав; че много често онова, което отличава великите хора на изкуството, не е талантът, а упоритостта. Одил бе много упорита.

* * *

Сега осем души се бяха събрали в уютния заден салон на бистрото, за да призоват духовете на мъртвите на Разпети петък. Единственият въпрос беше кой ще го направи.

— Няма да съм аз — заяви Жана. — Мислех, че някой от вас е екстрасенс.

— Габри? — обърна се Жил Сандон към домакина.

— Ама нали казахте, че отгатвате бъдещето! — с умолителен глас каза Габри на Жана.

— Така е. Карти таро, руни, такива неща. Но не контактувам с мъртвите. Поне не често.

„Странно — замисли се Клара — как, ако си достатъчно търпелив, можеш да чуеш какви ли не смахнати неща от всекиго.“

— Не често? — попита я.

— Е, понякога го правя — призна Жана, като направи стъпки назад, сякаш Клара се канеше да я нападне.

Художничката се усмихна и се опита да си придаде не толкова настъпателен вид, макар че на тази жена навярно дори шоколадово зайче щеше да й се стори прекалено настъпателно.

— Бихте ли го направили тази вечер? Моля ви? — изхленчи Габри, който вече виждаше как партито се проваля пред очите му.

Дребната, невзрачна, безлична Жана стоеше по средата на кръга от гости. И тогава Клара видя нещо да преминава по лицето на тази незабележителна женица. Усмивка? Не. Злобна усмивка.