Луиз Пени
Жестокият месец (24)

Глава двайсет и трета

— Мосю Сандон! — извика Бовоар за милионен път.

Вече започваше да се тревожи. Беше навлязъл навътре в гората около Сан Реми. Одил му бе казала къде да намери камиона на Жил и просеката между дърветата, която да използва. Лесно откри машината — изгуби се само два пъти по пътя до задъненото разклонение, където бе оставена. Но да открие човека, се оказа по-трудно. Дърветата тепърва започваха да напъпват, затова нямаше листа, които да пречат на погледа, но Бовоар напредваше трудно заради падналите стволове, тресавищата и скалите. Не беше свикнал с такъв терен. Трябваше да се катери по хлъзгави канари и да гази в кални локви, скрити под гниещи есенни листа. Хубавите му кожени обувки (не бяха много практични, знаеше го, но нямаше да падне толкова ниско, че да обуе гумени) се напълниха с вода, кал и клечки.

По-рано, когато излизаше на свеж въздух от натрапчивата воня на магазина за здравословни продукти, Одил изкрещя след него предупреждение, което и сега кънтеше в ушите му:

— И внимавайте за мечки!

На влизане в гората Бовоар бе взел пръчка. За да бие мечките по муцуните. Или това действаше при акулите? Е, поне беше подготвен. Мечката можеше да използва пръчката му като клечка за зъби, след като го изяде.

Имаше пистолет, но беше толкова старателно обучен от Гамаш да не го вади, освен ако не е сто процента сигурен, че ще го използва, че оръжието винаги стоеше в кобура.

Бовоар бе гледал достатъчно репортажи за нападения на мечки, за да знае, че черните обикновено не са опасни, освен ако не става въпрос за женска с малко. Знаеше също, че нападат, ако ги изненадаш. Затова виковете „Мосю Сандон!“ имаха двойно предназначение.

— Мосю Сандооооон!

— Тук съм — чу се неочакван отговор.

Бовоар спря и се обърна.

— Къде? — изкрещя.

— Тук. Аз ще ви намеря.

Инспекторът чу стъпки в сухата шума и пращене на съчки. И все пак не видя никого. Шумът се усили, но отново никой не се показа. Сякаш към него се приближаваше дух.

„По дяволите, трябваше да помисля за това — каза си Бовоар, усетил, че го обхваща страх. — Аз не вярвам в духове. Не вярвам в духове…“

— Кой сте вие?

Бовоар се обърна и на върха на малко възвишение видя огромен мъжага. Як и висок, с масивен гръден кош. Носеше опърпана плетена шапка, а червената му брада стърчеше във всички посоки. Беше омазан с кал и дървени стърготини.

Йети. Голямата стъпка. Навремето баба му бе разказвала за старо създание. Зеленият човек. Наполовина мъж, наполовина дърво. Това беше той.

Бовоар стисна по-силно пръчката.

— Аз съм инспектор Бовоар от квебекската полиция. — Гласът му никога не бе звучал толкова плачливо.

Зеленият човек се изсмя. Не зловещо или заканително, сякаш се кани да го разкъса, а искрено весело. Слезе от хълмчето, като заобикаляше сръчно стари дънери и фиданки.

— Помислих, че сте дърво, което ме вика.

Мъжагата протегна голямата си мръсна ръка и Бовоар я стисна. Той също се засмя. Нямаше как да не се развесели в компанията на този човек.

— Макар че обикновено не говорят толкова ясно.

— Дърветата ли?

— О, да. Но сигурно не сте дошли, за да си говорим за тях. Или с тях.

Сандон вдигна ръка и я опря на дебел ствол. Не за да се подпре, а сякаш да почерпи енергия от него. Дори без странните коментари на Одил Бовоар виждаше, че този човек има особено отношение към гората. Ако теорията на Дарвин твърдеше, че хората са произлезли от дърветата, Жил Сандон щеше да е липсващото звено.

— Прав сте. Разследвам убийството на Мадлен Фавро. Мисля…

Бовоар замълча. Мъжагата пред него изведнъж отстъпи назад, сякаш детективът го беше ударил.

— Убийство ли? Какво говорите?

— Съжалявам, мислех, че сте чули. Нали знаете, че е мъртва?

— Бях там. Аз лично я закарах до болницата.

— Съдебният лекар установи, че не е починала от естествена смърт.

— Разбира се, че не е. Нямаше нищо естествено в онази нощ. Изобщо не трябваше да предизвикваме духовете. Всичко стана заради онази медиумка.

— Тя е вещица — каза Бовоар и сам не повярва, че подобни думи излязоха от устата му. Но все пак бяха истина, помисли си.

— Не се учудвам — отвърна Сандон, след като се посъвзе от изненадата. — Не трябваше да ходя там. Никой от нас не трябваше да ходи. На този свят стават странни неща. И в отвъдния също. Но ще ви кажа нещо.

Жил се приближи до Бовоар и се наведе към него. Детективът се подготви за характерната воня на човек, който се труди здраво и се къпе рядко, но Сандон миришеше само на свеж въздух и борова смола.

— Най-странното е онова, което се случва между двата свята. Там живеят духове, хванати в капан. Неестествени.

— А да слушаш дърветата естествено ли е?

Сандон, толкова сериозен и разтревожен допреди миг, отново се усмихна:

— Един ден ще ги чуете. Като въздишка насред тишината, която цял живот сте мислили погрешно, че е от вятъра. А всъщност идва от дърветата. Природата ни говори постоянно, просто трябва да я чуем. Е, аз не чувам водата, цветята или скалите. Или по-точно ги чувам, но само малко. Виж, дърветата обаче — техните гласове долавям съвсем ясно.

— И какво ви казват?

Бовоар не можеше да повярва, че задава такъв въпрос. А още по-странното бе, че искаше да чуе отговора.

Жил го погледна изпитателно за момент, преди да отговори:

— Някой ден може да ви кажа, но не сега. Струва ми се, че няма да ми повярвате и само ще си загубя времето. Но един ден, ако преценя, че няма да се подиграете с чувствата им и да ги нараните, ще ви кажа какво казват дърветата.

За своя изненада Бовоар си даде сметка, че се чувства засегнат. Искаше този човек да му се довери. Искаше да чуе отговора. Но знаеше, че Сандон е прав. Всички тези неща му изглеждаха като пълни глупости. И вероятно бяха.

— Бихте ли ми разказали за Мадлен Фавро?

Сандон се наведе и вдигна пръчка. Бовоар очакваше да я счупи и зачопли с големите си ръце, но мъжагата просто я задържа, сякаш бе детска ръка.

— Беше красива жена. Не ме бива много в думите, инспекторе. Но тя беше като онова.

Жил посочи с пръчката към гората. Инспекторът погледна натам и видя сноп слънчева светлина, огряла светлозелените пъпки и опадалите на земята златни есенни листа. Нямаше нужда от думи.

— Била е нова в района.

— Дойде преди няколко години. Живееше при Хейзъл Смит.

— Мислите ли, че са били двойка?

— Хейзъл и Мадлен ли? — Идеята явно бе нова, макар и неотблъскваща за Сандон. Намръщи се. — Може и да са били. Мадлен беше много обичлива. Такива хора не правят разлика между мъже и жени. Знам, че се обичаха, ако това имате предвид, но май говорите за нещо по-интимно.

— Така е. И казвате, че не би ви изненадало, така ли?

— Не, но само защото мисля, че Мадлен обичаше много хора.

— Включително мосю Беливо?

— Мисля, че ако е изпитвала нещо към този човек, е било само жал. Жена му почина преди около две години. А сега и Мадлен.

Гневът толкова бързо завладя мъжагата, че свари Бовоар неподготвен. На лицето на Сандон се изписа такова изражение, сякаш искаше да удари нещо или някого. Огледа се свирепо, стисна юмруци и очите му се наляха със сълзи. Бовоар видя колебание в погледа му. Дърво или човек, дърво или човек — кое от двете да удари?

„Дърво, дърво, дърво“ — помоли се мислено Бовоар. Но яростта отмина и Сандон се облегна на огромен дъб за опора. Прегърна го, забеляза инспекторът, но нямаше никакво желание да му се подиграва.

Жил се обърна отново към полицая, като прокара ръкава на карираната си риза през лицето, за да избърше сълзите и други неща.

— Извинявайте. Мислех, че съм изкарал всичко, но явно не съм. — Мъжагата се усмихна глуповато, докато гледаше Бовоар над огромния ръкав, който закриваше лицето му. После свали ръка и обясни: — Дойдох вчера. Тук се чувствам най-много у дома си. Отидох на реката и просто закрещях. Цял ден. Горките дървета. Но явно не им пречеше. Понякога и те крещят, когато се извършва гола сеч. Усещат ужаса на другите дървета. През корените. Крещят и после плачат. Вчера крещях. Днес плаках. Мислех, че е свършило. Съжалявам.

— Вие обичахте ли Мадлен?

— Да. Предизвиквам ви да намерите човек, който не я е обичал.

— Имало е такъв. Някой я е убил.

— Все още не мога да го проумея. Сигурен ли сте?

Бовоар не отговори. Мъжагата кимна, но изглежда, все още се съмняваше.

— Има вещество, наречено „ефедрин“. Чували ли сте за него?

— Ефедрин? Не бих казал, че ми звучи познато, но не съм много по химиите. Имам магазин за здравословни храни в Сан Реми.

— „Мезон биоложик“. Знам. Бях там и говорих с Одил. Тя наясно ли е?

— С какво?

— Че сте обичали Мадлен.

— Вероятно, но сигурно знае, че не е същият вид любов. Мадлен беше човек, когото обожаваш от разстояние. Не съм си и представял да я ухажвам. Вижте ме на какво приличам.

Разбра какво има предвид Сандон. Огромен, мръсен, вечно в гората. Малко жени биха харесали такъв мъж. Одил обаче си беше паднала по него, а Бовоар познаваше жените и разбираше от убийства достатъчно, за да види мотив.

* * *

Рут Зардо вървеше много бавно по алеята от дървената си къщичка към отвора в сухата каменна стена, който водеше към главната улица. Гамаш и Жана я гледаха с интерес. От другата страна на площада Лемио, Мирна и Беливо също я бяха зяпнали. Още няколко души се бяха спрели да гледат.

Всички се бяха втренчили в куцукащата бабка, която крякаше като патица.

С леко развята от ветреца бяла коса Рут погледна към земята зад себе си и спря. И тогава стори нещо, което Гамаш никога не и бе виждал да прави. Усмихна се. Безгрижна, спокойна усмивка. И продължи да върви.

Излезе на открито. И зад нея се чу крякане. Следваха я две мънички пухкави патета.

— Коя е тая изкуфелница? — попита Жана.

— Рут Зардо — отговори през смях Гамаш и си помисли, че малцина в селото ще възразят на определението й.

Жана го погледна смаяно:

— Рут Зардо? Поетесата? Онази Рут Зардо, която е написала:

Не усетих как думата изстреляна улучва

и как като куршум ме поразява.

И не усетих как плътта ми наранена

събира се като вода над хвърлен камък.

— Същата Рут Зардо?

Гамаш се усмихна и кимна. Жана току-що бе цитирала едно от любимите му стихотворения от Рут: „Полуобесената Мери“.

— Леле — възкликна жената, като почти трепереше. — Мислех, че е умряла.

— Само части от нея. Изглежда, го прави на етапи.

— Тя е легенда в моите среди.

— Вещерските среди ли?

— Рут Зардо. Стихотворението „Полуобесената Мери“. Разказва за реално съществувала жена: Мери Уебстър. Обявили я за вещица и я обесили на дърво. Било е по време на вещерските гонения. Краят на седемнайсети век.

— Тук ли?

Гамаш познаваше добре историята на Квебек и въпреки че бе чел за много странни и жестоки събития, никое не можеше да се сравнява с лова на вещици.

— Не, в Масачузетс.

Жана все още гледаше Рут, както и всички останали. Старицата бавно тръгна по главната улица, следвана от патетата, които размахваха мъничките си недоразвити крилца и се поклащаха с ципестите си крачка.

— Удивителна жена — изрече като насън Жана.

— Рут или Мери?

— И двете. Чели ли сте стиховете й?

Гамаш кимна:

Аз бях обесена, защото сама живеех,

защото имам сини очи и загоряла кожа,

защото нося дрипави поли със копчета откъснати,

във ферма буренясала живея

и безотказен лек срещу брадавици забърквам.

— Точно това е — промълви Жана. Следеше с поглед Рут, както фунийките на грамофончетата следват слънцето.

Нагоре тръгвам като обрулен плод обратно,

загнила ябълка, политаща обратно на дървото.

— Невероятно. — Жана най-сетне откъсна очи от Рут и се завъртя бавно в почти пълен кръг. — И все пак съм склонна да го повярвам за това село. Къде иначе ще намери безопасно място човек? Къде ще се спаси от изгарящото време?

— Вие затова ли дойдохте?

— Дойдох, защото бях уморена, прегоряла. Каква игра на думи, а? Прегоряла вещица.

Жана се засмя. Двамата се обърнаха и тръгнаха към малкия дървен параклис отстрани на хълма.

— И все пак се съгласихте да проведете сеанс.

— Заради обучението ми. Трудно ми е да отказвам.

— Заради обучението или характера? Не е необходимо човек да е лечител, за да не може да отказва.

— Така е, винаги ми е било трудно да отказвам.

Стигнаха до „Свети Тома“ и изкачиха няколкото дървени стъпала до верандата. Гамаш отвори голямата дървена врата, но Жана се обърна с гръб към него. Премести поглед от Рут към трите големи бора насред затревения селски площад.

— Това съвпадение ли е? Село, което се казва Трите бора, с три големи бора в центъра?

— Не. Селото е основано от лоялисти, избягали през границата по време на войната с Великобритания. Тогава в района е имало само гора. Май все още е така до голяма степен.

Гамаш застана до нея и двамата рамо до рамо загледаха селото и гъстите гори отзад.

— Лоялистите нямало как да знаят кога са в безопасност. Затова си измислили код. Три бора на широка поляна означавало да спрат да бягат.

— Тук били в безопасност — добави Жана и изведнъж като че ли я обхвана униние. — О, господи, благодаря ти.

Под нежното златно слънце Гамаш чакаше жената да се почувства готова да влезе в параклиса.

* * *

— Бяхме в кръга и онази вещица хвърли сол — разказваше Жил.

Двамата с Бовоар седяха на камъните до пълноводната река. Инспекторът слушаше и хвърляше камъчета във водата. Сандон гледаше речната повърхност, покрита с танцуващи сребърни искрици от отражението на слънцето.

— Още тогава трябваше да си тръгна — продължи, — но знам ли, всички бяхме омаяни. Мисля, че бяхме в истерия. Чувах разни неща в тъмното. Беше плашещо.

Бовоар погледна крадешком Сандон, но той не изглеждаше засрамен от признанието си.

— После тя започна да вика духовете, каза, че ги чувала. Аз също ги чух. Беше ужасно. Запали свещи, но те като че ли правеха мрака още по-тъмен. Изведнъж се чу тътрене. Там имаше нещо, сигурен съм. Онази вещица го извика от света на мъртвите. Дори аз знам, че беше грешка.

— Какво се случи после?

Сандон дишаше тежко. Представяше си се отново в онази стая на злото, заобиколен от мрак, ужас и още нещо.

— Тя чу, че нещо идва. И изведнъж плесна с ръце. Помислих, че ще умра. Чуха се два писъка, може би повече. Ужасни звуци. После — думкане. Бях почти ослепял от страх, но видях как Мадлен пада. Отначало бях твърде уплашен, за да помръдна, но Клара и Мирна веднага отидоха при нея. Докато се опомня, се бяха скупчили няколко души.

— Включително мосю Беливо?

— Не, той не беше там. Стигнах преди него. Мислех си, че Мадлен е припаднала. Радвах се, че е тя, а не аз, честно казано. Но после я обърнах.

* * *

— Не можах да повярвам — каза Жана. Спомняше си онова лице, от което вече два дни се опитваше да избяга. — Опитахме се да напипаме пулс, да й направим изкуствено дишане, но беше толкова вцепенена, че бе невъзможно. Сякаш беше замръзнала на място, а животът бе изтръгнат от тялото й. Някакъв медикамент, казвате…

Явно не можеше да си спомни името. Гамаш се запита дали не играе театър.

— Забравих името, но причината е било някакво вещество, нали?

— Ефедрин. Всъщност е природно вещество, извлек от растение. Използва се от хора, които искат да отслабнат, но е забранен. Прекалено опасен е. Какво беше впечатлението ви от групата?

— Това всъщност беше вторият ни сеанс. Първият беше в петък в бистрото.

— На Разпети петък.

— Усещах напрежение у двама от мъжете. Не Габри. Другите двама. Високият мрачен мъж и онзи якия, с брадата. Но мъжете често се държат така на сеанси. Или не вярват и са пълни с отрицателна енергия, или вярват и се срамуват от страха си. Отново отрицателна енергия. Но останах с впечатление, че се чувстват неловко, защото са там. Мисля, че не се харесваха. Якият мъжага го показваше по-ясно, но и бакалинът…

— Мосю Беливо.

— В него има нещо мрачно.

Гамаш я погледна изненадано. От малкото, което знаеше за Беливо, човекът му беше симпатичен. Изглеждаше любезен, даже срамежлив.

— Той крие нещо — заяви Жана.

— Всички крием по нещо — отбеляза детективът.

* * *

— Всеки ден ли идвате тук? — попита Бовоар, след като Сандон завърши разказа си. Прозвуча като заучена реплика и инспекторът почти се изчерви.

— Да. За да търся дърво за мебелите, които правя.

— Видях някои от нещата ви в магазина. Прекрасни са.

— Дърветата ми помагат да ги правя такива.

— И ви позволяват да ги отсечете? — изненада се Бовоар.

— Разбира се, че не. За какъв ме мислите…?

„За убиец ли?“ — довърши наум мисълта му Бовоар. Дали Жил наистина си го бе помислил?

— Идвам в гората за вдъхновение. Използвам само мъртви дървета. Мисля, че двамата с вас имаме много общо.

Незнайно защо това допадна на Бовоар, макар че инспекторът не успя да се сети по какво може да си прилича с този човек.

— И двамата се занимаваме със смъртта, извличаме изгода от нея, ако мога така да се изразя. Без мъртви дървета аз няма да мога да правя мебели. Без мъртви хора вие няма как да си вършите работата. Разбира се, вашите колеги понякога се опитват да ускорят нещата.

— В какъв смисъл?

— Стига, не четохте ли днешния вестник?

Сандон се пресегна зад гърба си и извади сгънат намачкан вестник от задния си джоб. Подаде го на Бовоар и посочи с мръсен пръст.

— Четете. Мислех, че са вкарали всички корумпирани ченгета в пандиза, но май се оказва, че има още едно. Вие ми изглеждате порядъчен полицай. Сигурно е трудно да имаш продажен шеф.

Бовоар едва чу последния коментар. Имаше чувството, че е паднал във вестника и е попаднал в капана на думите. На едно име.

Арно.

* * *

Жана замълча за миг и огледа малкия дървен храм. Скромни момини сълзи изпълваха помещението с аромат и допълваха уханието на стара дървесина, лимонов ароматизатор и книги. Параклисчето приличаше на скъпоценност. Слънчевите лъчи се оцветяваха в зелено, синьо и червено, когато минеха през стъклописите, най-впечатляващ от които не беше този на възкръсналия Исус зад олтара, а страничният. Трима младежи с униформи. Обагрени от цветовете на войничетата, слънчевите лъчи попадаха върху Жана и Гамаш и те се оказаха обгърнати от самата есенция на момчетата.

— Внимавайте — предупреди жената, дръпна се от Гамаш и погледна червената светлина в краката му.

— Какво искате да кажете?

— Около вас е, виждам го. Внимавайте. Идва.