Ингар Йонсрюд
Виенското братство (71)

Глава 71

Листа, ноември 1943 година

Той дойде денонощие и половина след като отведоха Колбайн в килията под боядисания в бяло апартамент на полицейския началник.

Колбайн се бе опънал на тясната пейка. Лунната светлина от напукания прозорец над него хвърляше ивици светлина на бетонния под. Чу как някой издърпа металното резе към стълбището на мазето. Глухо скърцане на кожени ботуши по стъпалата. Светлината угасна. Бяха няколко души и той чу как се спряха пред килията му. Колбайн гледаше вцепенен към влажната каменна стена.

— Така…

Беше пискливият глас на началника.

— Тук е.

Настана тишина.

Какъв беше смисълът да се преструва на заспал? Колбайн се изправи в седнало положение. Надигна глава и ги погледна.

Той стоеше до началника. Професорът. Беше обул ботуши за езда и носеше дълъг до коленете кожен фрак, който бе предпочитан от офицерите на СС. Елиас Бринк се усмихна. Черните му очи горяха. Колбайн усети как сърцето бясно бие в гърдите му и захапа бузата си. Устата му се напълни със задушаваща и лепкава слюнка.

Професорът навлажни палеца си с език и прибра настрани един рус кичур от челото си. Голата крушка на тавана караше тънкия му прав нос да хвърля сянка върху тесните му устни.

— Носеше това в джоба си — каза нервно началникът. Южнякът също усещаше мрачното напрежение. В ръката си държеше сгъваемия гребен на Колбайн. Бринк разгледа инициалите за момент, разтвори го, сгъна го отново, а след това го прибра в страничния си джоб.

— Колбайн… — прошепна той със сух глас. Пое си дълбоко въздух няколко пъти, после извади кутия цигари от джоба на фрака си и я удари в дланта си. Когато си изпуши цигарата, я стъпка на пода, облиза левия си палец и отново приглади кичура от челото си настрани.

— Ще дойде с мен.

Елиас Бринк паркира пред главния вход на работническия лагер. На фона на бледата лунна светлина Колбайн вдигна поглед към гората, където бе лежал, наблюдавал, документирал и мръзнал. Сега щеше със собствените си очи да види какво се случваше от вътрешната страна на бодливата тел. Може би последното, което щеше да види.

Над жълтата като горчица сграда в центъра на лагера се издигаше наблюдателният пост. Прожекторите встрани от картечницата леко осветяваха бялата дървена къща на Бринк и чакълестия път, който водеше към нея. Къщата се намираше на един малък хълм зад работническия лагер. Пред нея имаше градина с потъмняла трева. От прозореца на спалнята на втория етаж професорът вероятно имаше гледка към цялото си миниатюрно кралство. Щом излязоха от колата, двама войници им отвориха портата. Бяха млади. На около двайсет години.

— Това е мой гост, доктор Монсен. Ще отседне в работната барака. В стаята до лабораторията. Погрижете се да я подготвите — каза Бринк на немски.

— Да, доктор комендант — отвърна единият и поздрави бързо с ръка на каската.

Бринк погледна часовника на ръката си. Обикновен немски войнишки модел.

— Два без десет. Последвайте ме, доктор Монсен.

Учителят на Колбайн се движеше леко по чакъла. С увиснали рамене. При всяка крачка едвам повдигаше краката си от земята. Като дебнеща котка. От двете им страни се издигаше ограда от телена мрежа със завита бодлива тел на върха. Зад оградата бяха бараките на пленниците. Притихнали в мрака.

Елиас го отведе в малка стаичка без прозорци. Осветяваше се само от една-единствена слаба крушка. Стените бяха голи, с изключение на едно огледало над бяла мивка. Седнаха край една потрошена маса в центъра на стаята.

— Не ми изглеждаш много добре, Колбайн.

Колбайн зяпаше ръцете си. Кожата му бе посивяла през тази есен. Беше покрита с драскотини и малки възпаления. Не се бе сещал досега, но всъщност от Шотландия насам не се бе поглеждал в огледало. От цяла вечност. Докосна с ръка бузата си. В началото се бръснеше в колибата. След това станаха няколко пъти в седмицата. А сега… не се сещаше да е ползвал бръсначка през последните няколко седмици.

— Какво правиш тук?

Елиас поглади с ръка добре поддържаната си коса. Ъгълчетата на устните му се опънаха и показаха най-долната част на предните му зъби. Опит за вежливост.

— Ти наруши уговорката — отвърна тихо Колбайн. Сведе поглед. — Не помниш ли? Проектът на Виенското братство трябваше да бъде замразен, докато ние всички не се срещнем отново. Ти наруши договорката. Ти и Елса. — Колбайн не вдигаше поглед, докато говореше. Масата трепереше леко. Елиас барабанеше с пръсти.

След това, все още с някаква топлина в гласа, той внезапно попита:

— Откъде знаеш?

Колбайн се поколеба. Щеше му се да каже истината. За тайните съобщения и за Джон. Така че Елиас да разбере, че е разобличен. Да разбере, че когато в близко време войната бъде загубена, той самият ще бъде погубен. Но не можеше да го стори. Това щеше да изложи на опасност полковник Хашле и операцията в Гърция, от която той бе част.

— Толкова много хора умират в този лагер. Това не е останало незабелязано. Щом се появило твоето име, се свързаха с мен. Британците поискаха моята преценка. А моята преценка е, че си нарушил договорката.

Продължаваше да седи така, че погледът на Елиас бе забит в темето му. Поседяха мълчаливо известно време и накрая Елиас заключи:

— И ето те тук.

Най-сетне Колбайн вдигна глава. Изразът на лицето на Елиас бе по-тежък, отколкото, когато седнаха. Погледите им се срещнаха.

— Броих телата. Видях на какво подлагаш тези хора. Документирал съм злините ти, Елиас.

Дишането му се ускори. Бе подготвен за някаква реакция. Но каква? Дали Елиас щеше да му се нахвърли и да го убие още сега?

Вратата се отвори. Влезе дребна жена, вероятно в края на трийсетте. Беше облечена в затворнически дрехи. Елиас започна бързо и ритмично да удря с пръст по масата. Контролирано и нетърпеливо. Тя наведе глава, безмълвно се приближи към масата и остави две малки чашки. След това забързано отстъпи назад и се върна с една кръгла кана за чай. Личеше си, че някога е била красива. Сега по лицето й имаше фини бръчки, косата й вече бе побеляла край слепоочията, а изражението й бе сковано като на кукла. Сложи каната между чашите, наведе силно глава и затвори вратата. Елиас отпусна пръста си. След това наля в чашите. Първо в своята, после в тази на Колбайн. Вдигна чашата и я помириса.

— Проклетата война — прошепна Елиас. — Във Виена дори изпаренията от чая имаха вкус. Помниш ли? — Загледа се право в него. — Уханието на праскова. Ароматите, които можеха да изпълнят цяла една стая, цяла една аудитория със спокойствие. С размишления. Знаеше ли, че Адолф Хитлер всеки ден се разхожда до чайната „Мусланеркопф“ в баварските Алпи, когато ходи в Бергхоф? Само за да се наслади на чаша чай? — Поклати глава. — Едно мога да ти кажа със сигурност. На Фюрера не му сервират тази зеленикава течност тук.

Елиас прецеди чая между зъбите си и го изплю. След това свали ботушите си за езда.

— Говориш ми за злини — изсумтя той. — Това е толкова лишено от всякаква визия средновековно мислене, Колбайн. Остави свещениците и политиците да говорят така. — Изправи се на крака. — Сам видя. В лабораторията? Славянската раса. Силна и работлива, но, ох, толкова тъпа. Като нерешителна мравка. Или евреина? Паразитът, който иска да се доближи до нашите творения. Залива с киселина нашата култура. Негроидите? Толкова нецивилизовани, че са оставили европейците в продължение на векове да се възползват от земята и народа им, без да могат да се противопоставят? — Изправи се. Застана пред огледалото и погали бузите си с тънките си пръсти.

— А в центъра на цялата тази разклатена наследственост е северната раса. Германите. Арийците. Ние. Цивилизованите. Умните. Интелигентните и мислещите. За да оцелее човечеството, трябва да оцелее арийската раса! — Обърна се и изкрещя. — Плъхове и въшки! Размножават се с безсрамна скорост. По-бързо от антилопите. От тигрите и совите. Накрая ще останат само те. Това е проста математика. — Направи пауза и заглади кичура настрани, а после обобщи студено и формално. — Нещата не опират до някаква идеология. А до хигиена.

Елиас седна тежко обратно на стола. Облегна се назад и скръсти ръце. Колбайн забеляза ненавистта в погледа му.

— Така че не ми идвай тук да ми говориш за злини. В лабораторията не се извършват злини. Тук има само факти. Факти, наблюдения, хипотези и прозрения. — След това направо изплю следващите си думи: — Уговорка? Това не беше моята уговорка. Но беше моето изследване. Моите резултати и успехи. А ти си никой.

Елиас Бринк направи дълга пауза. На лицето му се изписа гримаса и той задиша тежко. Сетне отново се изправи, охкайки. Обърна гръб на Колбайн и отиде до стената. Погали с пръст гредите. Изведнъж гласът му придоби откровен тон.

— Националсоциалистите искат да дадат ново начало, Колбайн. На един нов свят. Нова цивилизация. Британците какво искат? Нищо! Искат да запазят света, какъвто е. Висшата класа евреи да си останат с наследените привилегии, докато светът гние. Отвори си очите. И ще видиш всичко това, Колбайн.

Елиас се обърна. Облегна се на стената и продължи.

— Какво е била Германия преди 1928-а? И каква беше страната десет години по-късно, когато напуснахме Виена? Промяна, Колбайн. Вяра и воля. Сила и твърдост за осъществяване на идеите.

Професорът го погледна и сбърчи чело. След това направи помирителна крачка напред. Вдигна ръце като освободител.

— Отговори ми честно. Има ли значение дали тези мъже ще умрат тук или на бойното поле? Това не са цивилни. Не са жени и деца. Това са войници. Мъже, нарамили оръжията, за да пожертват живота си. Но вместо да го дадат за вредния за човечеството болшевизъм, имат възможност да умрат в името на човечеството. Тяхната жертва е основата по пътя към новото начало. Към един по-добър свят, където да властват онези, на които им е отредено да властват, и да служат онези, на които им е отредено да служат. — Усмихна се меко. — Ще възстановим реда на природата. Има ли нещо по-красиво, за което да си заслужава да умреш? — Бринк поклати глава. — И това ти наричаш злина?

Отведоха Колбайн в малка стаичка без прозорци. На тясното стоманено легло имаше работно облекло и раиран костюм. Тогава го видя, застанал на рамката на вратата. Хел Клепшлан. Той му остави една табла с храна на пода. Някаква водниста супа и малко хляб. Колбайн се опита да срещне погледа му, но войникът от Хирдата направи уверено две крачки назад, затвори вратата и превъртя ключа.