Ингар Йонсрюд
Виенското братство (64)

Глава 64

Беше полунощ и в офиса гъмжеше от хора. Хора от стратегическия екип на криминалната полиция се съвещаваха, седнали в малка групичка с компютрите си.

Самир Бикфая стоеше между раменете на няколко яки типове от ПСС. Край пултовете се виждаха тъмни лица пред светли монитори, а в центъра край кръглата маса седеше Себастиан Кос. Фредрик и Кафа бяха в дъното на помещението, където един притворен прозорец пропускаше топлия нощен въздух вътре. Много хора ненавиждат есента. Потискат се от зимния мрак и отчаяно чакат първите признаци на идващата късно скандинавска пролет. За Фредрик обаче най-ужасни бяха богатите на ухания летни нощи. От една подобна нощ бе първият му ясен спомен, след като бе погребал сина си. Сега гледката на тъмнозелените дървета на фона на вечерното небе, натежали от собствените си листа, миризмата на люляци и цвърченето на малки птиченца само му напомняха, че най-хубавите му години вече са отминали. Оттук нататък го очакваше гниенето. За него летните нощи бяха просто предварително предупреждение за това, което го очакваше.

Тъкмо бе информирал Кафа за срещата с Бьоре Дранге, когато Андреас седна при тях. Бе говорил с бюрото за адресна регистрация. Въпреки че Дранге се изнесъл от къщи на шестнайсет години, той никога не бил регистриран на друг адрес. Потвърдили, че те са издали смъртния акт. Явно било грешка в системата.

— Грешка в системата ли? — Фредрик го изгледа учудено.

Бюрото за адресна регистрация записва и издава смъртните актове. Лекарите потвърждават настъпването на смъртта. В случаи като този, в които тялото не е открито, трябва да има постановление или обяснение под някаква форма, че въпросният човек е мъртъв. Чак тогава бюрото за адресна регистрация издава смъртния акт.

— Но в този случай не е така?

Андреас поклати глава.

— Не. Нямат нито един документ. Само смъртния акт, който самите те са издали. — Оправи реверите на сакото си. — Референтката, една много приятна дама, реагира на още две обстоятелства. Според смъртния акт Бьоре Дранге е починал на неизвестна дата през юни. Според нея било почти невъзможно който и да е норвежки бюрократ да подмине нещо подобно. Беше убедена, че трябвало да има дата.

— Всяко друго нещо би могло да се пропусне, но не и това — добави сухо Фредрик.

— Дамата от бюрото беше пределно ясна. Тук някой измамил системата. А това било възможно само с ясно нареждане отгоре.

Андреас вдигна очилата си за четене и ги постави в рошавата си коса, а след това продължи. Фредрик видя, че е уморен. Въпреки това знаеше, че партньорът му обича тази част от работата. Ровенето, анализите и оценките. Най-сетне отново разрешаваха загадки.

— Подобен смъртен акт няма как да бъде издаден само месец след смъртта. Нещо подобно изисква подробно разследване на случая. Трябва да бъде издадено постановление. Да е налична документация. Всичко това липсва в този случай.

Фредрик се облегна назад в канапето. Дишаше дълбоко и това отново му напомни за лятото отвън.

— Бащата на Дранге разказа, че Бьоре Дранге работил към Въоръжените сили. Ще се свържа с тях — каза Андреас. — Ще проверя какво имат в архивите си за него. Пръстови отпечатъци, кръвна група, болничен лист…

Кафа гледаше двамата следователи.

— Добре, какво е правил Дранге от дипломирането си в Техническия университет, докато го обявят за мъртъв четиринайсет години по-късно? И защо е обявен за мъртъв, след като имаме свидетели и снимки, които доказват, че мъжът е жив? Защо е сменил самоличността си?

— И не на последно място — добави Фредрик. — Защо е преследван от масов убиец. — Загледа се в тавана и затвори очи. — Бьоре Дранге е ключът към загадката — прошепна тихо той. — Всичко е тръгнало от него.

Много му се искаше да се прибере вкъщи. Ръцете и краката му бяха отмалели, очните му ябълки пулсираха. Последно предупреждение преди главоболието.

Кафа се изправи и тръгна към мястото си. Фредрик понечи да направи същото, ала Андреас го спря.

— Има и още нещо — каза той. — Нещо, което трябва да видиш, Фредрик.

— Какво?

Андреас включи компютъра и отвори папка със снимки. Вътре имаше четири. Беше някаква серия от снимки, правени през няколко секунди.

Фредрик потрепери, когато разпозна себе си и Йорген Мустю. Йорген пушеше и двамата се намираха от външната страна на бара на улица Майорстюен. Снимките бяха правени вечерта, когато той бе разказал на Йорген за разследването. Последната снимка показваше само Фредрик. Гледащ право в обектива. Спомни си този момент. Чувството, че го наблюдават.

— Откъде си ги взел?

— Помниш ли последния файл на флашката? Файлът, който се мъчехме да отворим?

Фредрик кимна.

— Това съдържа. Тази вечер разбихме кода. — Андреас хвърли един бърз поглед през рамо и продължи. — Исках да го видиш, преди да информираме Кос. Тъй като те касае лично.

Фредрик гледаше снимките. Лицето на Йорген. Усмихнато и отпуснато. Чудеше се как ли е приятелят му в този момент.

— Благодаря — каза замислено той. — Каква беше паролата?

— Кита — отвърна Андреас. — И след това дълга редица от несвързани цифри, знаци и букви.

— Кита?

Андреас повдигна рамене.

Бяха прекъснати от внезапно пляскане с ръце. Себастиан Кос искаше да привлече вниманието на всички. Фредрик срещна погледа му, а Кос му махна да се приближи по начин, който Фредрик би описал като почти приятелски. Инспекторът беше превъзбуден. На масата пред него имаше четири снимки на операта в Бьорвик, правени от въздуха.

— Бяхме прави — каза той.

Под „бяхме“ имаше предвид себе си, Бикфая и главния секретар Неме.

— Похитителят се е съгласил да се срещне с Кари Лисе Ветре. От външната страна на операта утре сутринта в десет часа.