Ингар Йонсрюд
Виенското братство (6)

Глава 6

Едри дъждовни капки се разбиваха в предното стъкло. Чистачките се плъзгаха по него като размахани весла и изтласкваха водата. Фредрик едва успя да зърне нивите в Маридален, преди да профучат надолу по пътя. Край руините на църквата „Света Маргарета“ откъм северната част на езерото Маридалсване младият служител на реда зад волана изключи синята лампа и намали скоростта. Бяха изминали вече две седмици от деня на Свети Йоан^[1], ала въпреки това цареше непрогледен мрак.

Тази вечер дори колоездачите, свикнали с лошото време, си бяха останали вкъщи.

Отклониха се от главния път. Малко по-надолу по склона нивите свършиха и преминаха в гъста смърчова гора. Чакълест път водеше през гората. Скоро след това дърветата се оцветиха в сини и червени отблясъци от премигващите светлини. Спряха зад дълга колона от полицейски коли и линейки.

— Благодаря, че ме докара — каза Фредрик и си взе дъждобрана от задната седалка.

Студеният въздух и дъждът притъпяваха миризмата на мокра земя и мъх.

Ниска фигура със светла коса, оформена в скована прическа, му помаха да отиде при нея под един гъст смърч. Това беше инспектор Сюне Йоргенсен.

— Добър вечер — каза задъхано Сюне.

Запалката й блесна, тя се поизправи и дръпна дълбоко от цигарата, която припука. Закръгленото лице с малък плосък нос и негримирани очи за момент доби много доволен вид. Затърси в дъждобрана си джоб за кутията цигари.

— Нима това е добра вечер? — попита той.

— Става дума за изключително брутално престъпление, Фредрик. Имаме петима мъртви. Застреляни са от малко разстояние с по няколко куршума. Един е по пижама и, изглежда, е бил убит в собствената си спалня. Няма ранени, няма оцелели.

Сюне откри джоба.

— Анете Ветре сред… — започна той.

Сюне го прекъсна.

— Не. Всички са мъже. Но все още не сме ги идентифицирали.

Той я погледна въпросително.

— И си сигурна, че става дума за Сулру? Къде са останалите от общността?

Тя натисна с език белега на долната си устна, останал й от пиърсинг.

— Пише „Сулру“ с големи букви над входа на къщата, така че съм сигурна. Но тук няма жива душа. Общността просто е изчезнала.

С три дръпвания преполови цигарата. Изгаси я, отвори кутията и върна фаса в нея, а след това отново затърси джоба.

— Можеш да дойдеш с мен — каза тя, вдигна си качулката и излезе под дъжда.

Тръгнаха по тясна кална пътека през гората. Стигнаха до стръмно сечище, където гъмжеше от полицаи в дъждобрани, осветени от синьо-белите лампи на местопрестъплението. Тревната площ беше с размерите на баскетболно игрище. В единия й край се намираше бяла къща. Вляво от нея имаше малка червена плевня. По моста, водещ към нея, стояха няколко нещастни полицаи, които се бяха заели да вдигат палатка над телата.

В средата на тревната площ имаше още два трупа. Единият лежеше по гръб, другият — настрани, със странно преплетени крака. Липсваше голяма част от лицето му.

— Кога се е случило това? Кой е подал сигнала?

Сюне закрачи към къщата и те я последваха. Застанаха в полукръг около телата.

— В телефонната централа за спешни случаи е постъпило обаждане в 12:56. Анонимно. Явно става дума за отмъщение. В името на Аллах.

Тя хвърли поглед назад.

— Отнело е време да се локализира мястото. Сулру не е официално наименование.

— Знам — промърмори Фредрик. — Значи, когато ми се обади…

— … вече си бях изградила представа за случая. Себастиан е на път. Обявихме извънредно положение.

Отвориха дървената врата и влязоха в къщата. Над входа висеше широка табела, на която с големи букви беше изписано „Сулру“. Вътре техническият екип беше подготвил кутия с калцуни, гумени ръкавици и маски за лице. Голяма картина на Исус покриваше едната стена на тясното антре. Беше облечен в туника и излизаше от пламтящо слънце.

— Отмъщение. В името на Аллах — каза Фредрик бавно, докато си сваляше дъждобрана. — Значи, това трябва да е религиозно възмездие?

— Ти не каза ли, че тази общност е много критично настроена спрямо исляма? Че са демонстрирали против джамии и прочее? — попита тя.

— Да, така е. Но масовите убийства надхвърлят границите.

— Не е само това — каза Сюне.

Що за лудост би накарала някого да потърси религиозна общност насред гората? И да избие членовете й като животни? Фредрик се чудеше какво си е мислил убиецът (или убийците) в същия този коридор. Когато са видели неравната редица от закачалки. Табелките с имена, изписани с криви печатни букви от недодялани детски пръсти. Дали са спрели тук, за да ги прочетат? Дървената закачалка с табелка „Анете“, на която не висеше нищо. Или тази точно до нея, на която беше окачена шапка от зоопарка. Едва на метър от пода. „Вилям“.

Със сигурност е царяла абсолютна тишина, когато са се промъкнали вътре. Вероятно са надникнали в детската стая и са видели всички играчки, прилежно прибрани в кутиите. Усетили са миризмата на дезинфектант от кухнята. Преминали са скришом през стаята за шиене, където преждата беше сложена в кошници, а върху шевните машини бяха поставени пластмасови капаци, така че да не пострадат ръчичките на някое момченце или момиченце, решило да стане от леглото преди възрастните. Най-късно около стълбището убийците са разбрали, че всички спят.

Общността е била беззащитна. Те обаче са продължили. Промъкнали са се на втория етаж. Там, където бяха хората.

На стълбището имаше още една картина на Исус с приблизителен размер метър и петдесет на метър и петдесет. Христос с трънения венец, открита рана на челото и кръв, стичаща се по бузите му. Прекомерно голямото лице събуди крайно неприятни чувства у него. Беше нарисувано в такива детайли, че всяка капка пот и всяка малка нечистотия сякаш крещеше срещу хората.

Не беше просто усещането, че се доближаваш твърде много до някого.

Беше повече от това. Жестоко деяние от страна на онзи, който е решил картината да виси там. Това е било последното, което обитателите на къщата са правели всяка вечер. Минавали са покрай страданията на Исус, преди да си легнат. И всяка проклета сутрин. Не са можели дори да си измият зъбите и да се изсерат, без да им бъде напомнено за всички злини на света.

По широкия коридор в края на стълбата си личаха следите от хаотично бягство. Всички врати бяха отворени. Дрехи и играчки, нахвърляни край стените, снимка на имението, направена от птичи поглед, беше паднала, а стъклото на рамката се беше счупило.

— Някой от медиите обади ли се вече? — попита той.

— Не. И ще се опитаме да задържим положението така. Искам да установим контрол над местопрестъплението, преди да закръжат журналистите.

— Добре. Трябва да предупредя Кари Лисе Ветре, преди да й се обадят от вестниците.

Насочиха се към стаята в края на коридора. Тя беше малка и старомодно обзаведена. На прозореца висяха дантелени завеси, на перваза имаше цъфтяща бегония. Завивката беше хвърлена на пода. Обитателят на стаята беше на колене пред леглото. Нисък блед мъж в синьо-бяла пижама на райета. Брадичката му беше опряна в чаршафа. Големите му оцъклени очи се взираха безизразно в пространството.

— Това е пастор Алфсен — каза Фредрик.

— Кой?

— Бьорн Алфсен-младши. Той е водачът на общността.

Фредрик се наведе да разгледа трупа. Мъжът беше полуплешив, със сива и късо подстригана коса. Позна го по брадата, оформена като катинарче, от снимките, които му беше пратила Ветре. Точно над дясното ухо на пастора зееше тъмночервена дупка. Матракът беше потъмнял от кръв.

— Екзекутиран е, докато се е молел пред леглото си — установи сухо Сюне. — Погледни и това тук.

Тя извади една химикалка от страничния си джоб и повдигна смачкания чаршаф.

Късите пръсти на пастора се бяха подули. Причината беше зелен копринен шал, стегнат здраво около китките му. Сюне го отмести леко с химикалката. Фредрик присви очи срещу елегантно изписания бял надпис.

— Арабски.