Ингар Йонсрюд
Виенското братство (5)

Глава 5

Миризмата на гниеща земя се смесваше с уханието на добре изпържен бекон.

Фредрик открехна прозореца на зимната тераса. С присвити очи се загледа надолу към тесния двор. Студеният въздух го обгърна. Зърната му се втвърдиха. Облегна се на парапета, вдигна с две ръце саксиите с полюляващи се на вятъра цветя и ги остави на бетонния под. Миризлива кафява течност потече между пръстите на краката му. Цветята, които трябваше да цъфтят в лилаво-синьо и червено на лятното слънце, бяха увиснали от саксиите, покрити със слузеста мръсотия. Беше началото на юли.

Той видя отражението си във вратата на балкона. Носеше само чифт светли дънки. Коляното го заболя от вдигането и го накара да забележи, че куца. Лицето му беше тясно и издължено, скулите — ясно подчертани. Рехавият му мустак, извит надолу към ъгълчетата на устните, беше спомен от младежките му години. На няколко пъти я беше махал, но така и не свикна да се гледа без брада. Веждите над тесните му очи бяха гъсти. „Имаш погледа на стар лабрадор“, каза му веднъж тя, когато той отново легна върху нея. „Няма как да ти откажа.“ Той знаеше, че тя обича кучета. Но не му беше приятно да му се напомня, че се държи като такова.

Спря се на прага на кухнята. Отдавна не беше заставал така. Като гост. Живееше сам, но домът му не беше ергенска бърлога. Плотът беше чист, чиниите бяха наредени в миялната, а повечето празни бутилки бяха в найлонови торби. Стените бяха боядисани в бяло, с изключение на плочките над готварската печка. Редуваха се червени и оранжеви плочки. Крещящо. Това беше нейна идея. Когато си тръгна, той махна плакатите с Айфеловата кула и пушещата котка с лорнет. Искаше да окачи своите. Черно-белият фалшифициран плакат на Ролинг Стоунс пред Алтамонт от 69-та. Фестивалът на остров Калвьоя през 1977-а, с група „Смоуки“ като хедлайнер и един немски биплан, който се спуска от небето. Засега обаче стените бяха голи. Вместо това тя беше тук. Отново.

Големият й гол задник беше точно пред котлона. Погледът му се отпусна върху широките му бели бузи. Едната още беше зачервена. От тази солидна и заоблена като котва плът се издигаше най-красивата част от тялото й. Анатомично перфектната извивка на кръста й, която поставяше талията в центъра и й придаваше форма на виолончело. Годините и бременностите бяха оставили следи върху нея и я бяха закръглили. Като вълни на подострен кремък. Зрял плод, помисли си той и я погледна с присвити очи.

— Какво гледаш? — Тя отметна разрошената си конска опашка и му хвърли подозрителен поглед. — За какво си мислите, господин Байер?

Алис се обърна и той се ухили. В ръката си тя държеше шпатула за тиган. И не беше съвсем гола. Около врата и талията си беше завързала единствената му кухненска престилка. Беше бяла, а на нивото на средно големите й гърди имаше щампа на жълт танк. Под него — сива глава на риба треска. Дали това носеше символика? Дори да беше така, той не я разбираше.

След това се нахраниха мълчаливо. Трохи, мазнина и следи от жълтъци и домати останаха по чиниите след ометената закуска. Фредрик сръбна от полуизстиналото кафе и прелисти вестника с икономическите новини, без да го чете всъщност. От уредбата в хола от предната вечер жужеше плейлистът на Даяна Крол. Времето, което беше отделил, за да го състави, явно си беше струвало.

— Животът трябва да се състои от съботи като тази — каза Алис.

Приведе се напред, написа съобщение на телефона си и продължи:

— Самолетът ми излита след няколко часа. Ще трябва да тръгвам.

Вдигна глава и му се усмихна закачливо. Той я гледаше. Бившата му жена носеше плътна червена рокля, която прикриваше деколтето й. Сега щеше да се прибере вкъщи при Ерик. При новия си мъж. Фини мимически бръчки образуваха пътечки към зелените й очи. Все още различаваше бегло луничките по носа й.

— И той не подозира, че си тук?

— Че спя с теб? Не мисля, че си го е представял и в най-болните си фантазии.

— И няма други?

Алис запърха с мигли.

— Разбира се, че не, Фредрик. — Направи пауза. — Всичко си има граници.

За момент го изгледа предизвикателно.

— Как е… с нея…

— Бетина. Всичко е наред с Бетина.

— Още ли се виждате?

— Да, виждаме се.

— Спите ли заедно?

— Аха.

— Колко хубаво! Може ли да излезе нещо по-сериозно? — Гласът й звучеше с полутон по-високо.

— Може би.

— С какво, казваш, се занимава тя? Някакви полицейски работи, нали?

Усмихна й се. Беше наясно, че тя знае много добре.

— Работи за главния секретар.

— А, да! Точно така беше.

Той избута стола си назад. Изправи се и взе чиниите. Искаше да сменят темата.

— Между другото, знаеше ли, че тази сграда се казва Хайнеке? Носи името на архитекта, който я е проектирал. Георг Хайнеке.

Алис го погледна въпросително.

— Откога пък започна да се интересуваш от архитектура?

— Винаги съм харесвал хубавите неща — отвърна той и кимна към горната част на тялото й. Тя подмина жеста. — Служебният психолог ми го каза.

На челото на Алис се появи онази бръчка от притеснение, която той толкова мразеше. Защо не й е казал по-рано? По дяволите. Нали сега й казваше.

— Не е сериозно. Пак имах няколко пристъпа. От тревожност, според онзи тип.

Усмихна се глуповато.

— Смята, че „се дължи на стрес“. Каза ми да работя по-малко. Така че почивката ще ми дойде добре. С нетърпение очаквам да видя децата.

Алис му хвърли онзи обезоръжаващ поглед. Той означаваше: „Познавам те. Познавам те по-добре от повечето хора. По-добре от всички. Познавам същността ти.“

— Какъв е психологът?

— Не знам. Само минах през кабинета му, за да ми удари един печат.

Тя поклати глава. Не разбираше.

— Един от шефовете докладвал, че се притеснява за мен. Трябваше ми един печат, за да мога да работя на терен.

Алис си облече скъпото пончо от прозрачна синтетична материя. Той я последва в коридора.

— Разбираш защо няма да дойда на погребението, нали? Ще е твърде дълго пътуване за мен и децата. Якоб и София почти не я познаваха.

— Не съм и очаквал да дойдете. Ще мога и сам да погреба мама.

Тя докосна брадичката му.

— Бетина ще дойде ли?

Той кимна.

— Добре. Може би все пак не е толкова лоша.

Алис се усмихна насила и двамата бързо се прегърнаха.

— Пази се, Фредрик. Децата очакват с нетърпение да те видят. Да знаеш, че им липсва баща им. Погрижи се да си прекарат добре.

— Разбира се — отвърна той и я шляпна по дупето.

Тъкмо си беше отворил кутия „Карлсберг“, когато телефонът иззвъня. Остави секретаря да се включи. Спокойно допи бирата си, но се наложи да се втурне към нощното шкафче и да грабне телефона.

Беше Сюне Йоргенсен. Негова висшестояща, шеф на Отдела за насилствени и сексуални престъпления в полицията в Осло.

— Фредрик. Обади ми се. Извършено е масово убийство. В общността в Сулру. Изпращам кола да те вземе.