Ингар Йонсрюд
Виенското братство (32)

Глава 32

Мамка му.

Фредрик се наведе напред. Издърпа черната торбичка и я огъна. Гадната субстанция вътре изглеждаше горе-долу като Андреас след вчерашния разпит.

Замисли се за разговора с техниците в плевнята. В багажника на изгорелия пасат се намираше нещо като туристическа чанта. Според техниците в нея имало няколко пластмасови кани, туби, епруветки и петриеви панички. От онези, дето се използват в лабораториите. Всичко сега бе станало на пихтия. Явно така са били затрити химикалите от Сулру. В пожар в Маридален. След това се замисли за Мохамад Камбрани. Истината беше, че не разполагаха с нищо срещу него. Можеха да заблудят съдията за някоя друга седмица, но след това щяха да го пуснат. Трябваше да намерят Емира. Трябваше да намерят общността. Убиеца. Времето работеше срещу тях.

Беше мрачно и тънкото кафяво кадифено яке не пазеше от вятъра. Най-сетне цивилният форд се зададе по улица „Безгрижна“. Кафа открехна прозореца.

— Какво е това? — Гледаше към кокер шпаньола. Имаше дебела дълга козина, клепнали уши и мокри очи.

— Това? Тя се казва Крьосюс.

— Ще си водиш кучето на работа?

Фредрик изсумтя.

— Кучето на Бетина. На една… приятелка. В момента е на семинар и аз го гледам. Крьосюс не обича да е сама. Получава диария.

Кафа продължаваше да гледа без особен ентусиазъм.

— Не харесваш ли кучета?

— Аз съм мюсюлманка.

— Да, да, знам. Радвай се, че не е прасе.

Кафа затвори прозореца и отвори багажника. Фредрик почука по прозореца.

— Съжалявам. Тя трябва да седи отпред. Става й лошо в колата, нали разбираш.

Звукът от късане на вестници беше рязък, а парченца хартия падаха по масата. Бюрото на кмета Хенинг Скауг беше лепкаво и мръсно от насъбралия се прах, остатъците от препарати за почистване и лепящите се листчета, които бяха седели твърде дълго върху него. В средата обаче имаше едно чисто място с форма на четириъгълник. Там се намираше купчина от документи.

— Струваше ми големи усилия да го намеря. Но пък беше повод да подредя малко — каза Скауг и наля кафе в хартиените чаши.

Бившият собственик на „Строителна фирма Осло“ седна зад бюрото и посочи картонената кутия със сметана.

— За съжаление, вече не ям захар.

Фирмата на Хенинг Скауг беше фалирала няколко години, след като беше построила мазето на Сулру. Сега работеше за една още по-голяма строителна фирма, която се подвизаваше в квартал Фюрюсет. С костеливите си пръсти започна да прелиства документите. Сложи някаква рисунка върху купчината.

— Никога няма да забравя точно тази поръчка.

Това не беше странно. Ставаше дума за голяма задача и Скауг беше поискал предварително плащане. Три часа по-късно в кабинета му бяха нахълтали трима мъже. Носеха куфар, натъпкан с банкноти. Девет милиона двеста четиридесет и четири хиляди крони. В банкноти от хиляда и от петстотин крони. Беше се почувствал като гангстер. Кметът изруга, докато им показваше с пръсти как е броил парите.

— Та, като чух за разстрелите там горе в Маридален, си казах, че може би има общо със Сулру… — Зарови пръсти в тънките кичури над ушите си. Косата му беше като побелял и увехнал венец от маслинови клонки.

— Защо? Имам предвид защо сте направили тази връзка? — попита Кафа.

— Тези хора ми изглеждаха… — Притисна устни, търсейки правилните думи. — Странни.

Скауг кимна, сякаш за да убеди себе си, че има предвид точно това.

— Ако някой друг би се появил в кабинета ми с куфар, пълен с пари, директно бих отишъл в полицията. Но тези хора… Изглеждаха толкова невинни. През цялото време говореха за Бог. Бяха толкова наивни и мили. Поне на пръв поглед. — Леко се усмихна. — Сервираха ни току-що изпечени хлебчета и сок за обяд. Момчетата много ги харесваха. Освен това бяха много сладки, момичетата имам предвид. Боси, с веещи се поли. Беше, все едно си влязъл в някоя приказка. — На лицето му се изписа замислено изражение. — Приказка на Бергман.

— Но… — започна Кафа. — Това не обяснява защо сте се сетили за общността, когато сте чули за убийствата.

— Не. Ще стигна и до това. Интересувате ли се от кино?

Погледна Кафа.

— Не. Малко може би? Защо?

— Историите на Бергман винаги са двойствени. Винаги се случва някаква трагедия. Насред идилията.

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

Не беше толкова просто, помисли си Скауг. Бяха някакви малки неща, като например архаичният език на пастор Алфсен, склонността му да се кара на членовете на общността и внезапната тишина, която настъпваше, ако работниците се приближаваха твърде много до тях. Най-добре обаче си спомняше погледите им. Странните погледи, които им хвърляха обитателите на Сулру. Отначало си помисли, че е вид флирт. Че в името на Бога в имението се извършват непристойни неща. След време обаче започна да се чуди… Сякаш можеше да види тези млади хора пред очите си в този момент. Пазеха някаква тайна. Дълбока важна тайна, по-значима от тях, от общността, от… собствения им живот? Божествена тайна. После осъзна, че в очите им се чете надежда. Неизказана надежда, че Скауг ще падне на колене, ще помоли за Божията прошка и ще се присъедини към тях. Преди да е станало твърде късно. Погледът им показваше, че знаеха какъв ще е краят. А краят не беше щастлив.

Кметът премести поглед от следователите към документите на масата.

— Другото, което ме притесни, беше самата работа. Направих тази рисунка въз основа на скиците, които ми дадоха от общността.

Фредрик вече я бе разгледал. Изглеждаше точно така, както си спомняше помещенията в подземието.

Говорили за склад. Трябвал им склад. Спецификациите обаче били изготвени за нещо съвсем различно. Стените трябвало да бъдат дебели. На някои места близо метър и половина. Освен това много държали на вентилацията. И на въздушните филтри. Накрая построили две цели вентилационни системи, независими една от друга. От общността бяха поискали масивни двойни електрически вериги, тръби, които се ползват за тоалетни и бани, врати… Да, вратите били отделна глава. Били доставени от Швейцария. Сигурно стрували цяло състояние. Да. Нали полицаите ги бяха видели. Модерна работа.

Фредрик се наведе напред. Отпи голяма глътка от кафето.

— Така и не ги ли попитахте за тези неща? За стените? Или вратите?

— Напротив. Казаха, че щели да складират материали, които се нуждаели от точно регулиране на температурата.

Скауг повдигна вежди, за да покаже, че впоследствие не приел обяснението за особено достоверно.

— Освен това те все пак си платиха. С ДДС и прочее. Нищо в тази конструкция не беше незаконно. Така че просто свършихме работата, за която ни плащаха. Без да мрънкаме много. — Положи ръце една върху друга. — Но знаете ли какво си мисля?

Поклатиха глава.

— Мисля, че построихме някакво скривалище. Там долу те можеха да живеят в продължение на месеци. Напълно откъснати от околния свят.

Кафа го погледна с присвити очи.

— И защо да строят нещо подобно?

Скауг сведе поглед към масата. Появи се дълбока бръчка на челото му.

— Страшният съд. Тяхната тайна? Тя беше Страшният съд.

Фредрик и Кафа отказаха още кафе. Кметът сви рамене и си наля. По време на строителната работа в Сулру живеели двайсет и пет души. Най-вече млади хора. Няколко деца. И няколко по-възрастни.

— Като Бьорн Алфсен?

— Не. По-възрастни бяха от него. Но отговаряхме пред Бьорн Алфсен, пастор Алфсен. И пред още двама. Другите двама пастори.

Фредрик застина. Вдигна поглед от тефтера.

— Другите двама пастори ли? Кои бяха те?

Хенинг Скауг извади един договор за строителство от купчината документи.

— Да, точно така. Забравил съм им имената. Но и тримата подписаха договора. Това беше напълно ненужно, достатъчен беше един, но те настояваха и тримата да подпишат. Наричаха се пасторат. Тази дума използваха.

Плъзна договора по масата.

Подписът на Бьорн Алфсен-син беше дребен и завъртян, но се четеше лесно. Пер Улсен изписваше името си с голямо П и точно толкова голямо У, които се сливаха с останалите драскулки. Отне им известно време да разчетат третия подпис. Буквите бяха сбити и изписани с твърд писец. Сякаш авторът на подписа беше свикнал да има по-малко място, отколкото му се искаше. Пишеше „Сьорен Плантенстед“.

Сьорен Плантенстед. Кой пък беше този, дявол да го вземе?