Ингар Йонсрюд
Виенското братство (28)

Глава 28

Чак в полунощ Фредрик паркира в полицейския гараж до черния „Мерцедес SLS AMG“ на Себастиан Кос. Не можеше да не се възхити за кратко на това бронирано хищно животно. На грамадните добре ухаещи гуми. На вратите, приличащи на криле на чайка. На кабината, разположена толкова близо до задния мост, че животното сякаш се беше привело, готово да нападне плячката. Това беше произведение на инженерното изкуство. Със задоволство забеляза пръските кал по алуминиевата каросерия.

Фредрик предаде ключовете на служебния форд и забърза в ситния дъжд към метростанция „Грьонланд“. Погледна си телефона. Няколко пропуснати повиквания. От един и същ номер. Върна обаждането.

— Здравей, Фредрик — отговори му дружелюбен мъжки глас.

— Търсил си ме?

— Да, така е. Разбираш защо. Имаш ли време да поговорим?

— Ами, да. Сега ли? — попита Фредрик.

— Да… Трябва да е сега. Исках да си лягам, но… Двайсет минути? На обичайното място?

— Ще се видим там. Поздрави на Тюрид.

Обичайното място. Най-малката кръчма в западната част на улица „Бугстадвайен“, където човек все още можеше да изпие две половинлитрови бири за сто крони. За последно бе боядисана доста преди въвеждането на закона против тютюнопушенето. Смрадливите лилаво-червени стени, намръщеният тип зад бара и останалите клиенти на заведението се грижеха броят на случайните посетители да е изненадващо нисък.

Барът беше само на един хвърлей от къщи и от апартамента на Йорген Мустю и жена му Тюрид. Затова можеха да се срещат по средата. Нещо, което Фредрик често смяташе за полезно, щом ставаше дума за срещи с журналисти.

Отдавна не се бяха виждали. Бяха приятели от следването. Най-добри приятели, другари, познати, а след това отново приятели. Фредрик го помнеше такъв, какъвто беше при първата им среща. Силен и пъргав от селскостопанската работа по родното му място. Сега беше прекарал вече осемнайсет години зад пулта си в TV2. Коремът му беше по-широк от раменете, а кожата беше станала бледа и нежна. Червеникавите къдрици и усмивката му обаче оставаха непроменени. Следователят тъкмо изпиваше последната глътка от първата си бира, когато приятелят му влезе. Йорген свали очилата от носа си и ги избърса от дъждовните капки във фланелената си риза.

— Радвам се да те видя — каза Йорген.

Прегърнаха се мъжки. Сервираха му бира и той свали шушляковото си яке.

— Дявол да го вземе, отвратително лято!

Фредрик се отпусна на стола си и попита:

— Е, как е животът на шеф на политическия отдел?

— Ами… Във всеки случай, по-различен от този на репортера. По-сериозно е, има повече срещи. Но пък и заплащането, и работното време са по-добри. Тюрид смята, че това е най-умното решение, което съм вземал, откакто се оженихме… А оттогава вече минаха няколко годинки. — Засмяха се, а след това Йорген отново стана сериозен. — След като Тюрид се разболя, нямаше как да… Хубаво си е с точно определено работно време. Но днес ще говорим за твоята работа, Фредрик.

Йорген Мустю се наведе над масата.

— Много откачена история. — Разтърси глава и от нея се разхвърчаха капки вода, а след това продължи. — Избити членове на някаква общност, изчезнала секта, ислямски терористи, секси дъщери на политици… Мамка му, видя ли снимките й в „Дагбладе“^[1]? Тая Анете Ветре е доста яка.

Йорген смекчи тона, когато разбра, че Фредрик не се трогва от подобни пикантни за медиите детайли.

— Въпросът е какво можеш да ми разкажеш?

Фредрик гледаше замислено стария си приятел. Знаеше, че може да разчита на него. Като за въведение той свали очилата си и ги сложи на масата пред тях.

— Какво ще кажеш да ти разкажа първо за случая, а след това да задаваш въпроси?

— Звучи добре — каза Йорген и забарабани с пръсти по масата.

Фредрик започна. Обясни на пръв поглед маловажния случай с изчезването на Анете Ветре и как всичко се беше взривило с обаждането на Сюне Йоргенсен. Разказа за хаоса на местопрестъплението, следите от изчезналата общност, спалнята на Алфсен и разстреляните жертви.

След това понижи глас.

— Не си го чул от мен, ок?

Йорген му намигна в знак на съгласие. Спря да барабани по масата.

— Има нещо ужасно странно в репортажите по медиите по този случай и това са детайлите. Всичко, което ти казах до момента, вече е известно. Явно имате източник на информация, добре запознат със случая. Но… — Фредрик се почеса по врата и усети кичурите коса между пръстите си — … освен това вашият източник си подбира информацията.

Йорген направи типичната си „разкажи ми“ физиономия. Фредрик предполагаше, че в университета по журналистика ги карат да я упражняват пред огледалото, защото и преди я беше виждал.

— Под Сулру има мазе. Тайно мазе с лаборатория и наблюдателна централа. Оттам „Светлината Божия“ са контролирали многобройни камери, разположени в имението. Отвън и отвътре.

— Лаборатория ли? Ама какво…?

Фредрик го прекъсна.

— Не знаем. Но нещо се е случвало там. Нещо, което явно не бива да излиза наяве. Мазето беше излъскано и дезинфекцирано, когато пристигнахме. — Той погледна откровено приятеля си. — Защо източникът ви не ви е разказал за лабораторията? — Йорген Мустю го гледаше скептично.

— Странно защо. Той е много достоверен източник — отвърна той. Изражението му показваше, че не знае какво да мисли.

Фредрик се облегна толкова силно назад, че имаше опасност да се преобърне.

— Мисля, че ви използват — каза той.

Бръчката на челото на журналиста сякаш стана по-дълбока.

— Добре. Защо?

— Защото някой е решил, че тази трагедия трябва да бъде представена като един вид религиозно отмъщение. Някой иска да си мислим, че зад убийствата стоят ислямски фундаменталисти. Възможно е да е така. Но този случай е много по-дълбок. Сигурен съм.

Фредрик се поколеба за миг, а след това продължи.

— Нещо се е случвало в това мазе.

Йорген повдигна поглед.

— Пресата е позволила да бъде използвана? Като отзивчиви идиоти? По добрия стар начин.

— Ти го каза. Извършителите имат много професионално и дълбоко разбиране за обществото. Знаят много добре по коя струна да играят — каза той дипломатично.

Погледна към почти празната чаша на Йорген.

— Още една?

— Да, да го вземат мътните — избоботи недоволно журналистът.

Когато Фредрик се върна, Йорген изглеждаше дълбоко замислен.

— Ами Емира? Мохамед Халед Омар, когото издирвате? И неговия бодигард? Камбрани? Единствените заподозрени в този случай все пак са си ислямски фундаменталисти.

Фредрик не се опита до го излъже.

— Не трябваше никой да знае за тях.

— Добри източници, нали знаеш — отвърна важно Йорген.

— Нищо не искам да казвам за Емира. Издирваме го, защото искаме да го разпитаме. А Камбрани лежи в болница „Юлевол“. С подути тестиси, доколкото ми е известно. — Наклони глава. — Ако сте знаели за Емира и Камбрани, защо не сте го съобщили?

— Не мога да ти кажа.

— Аха — отговори Фредрик. — Обзалагам се на две бири, че точно в този момент има снимачен екип пред участъка в Грьонланд. Обещали сте да не изнасяте информация за Емира, докато не е арестуван. Така ли е?

Йорген се ухили и завъртя очи.

— Ще видим.

Излезе навън да пуши. Фредрик го гледаше през мръсния прозорец как се е скрил от ситния дъжд под червения навес. Взе си коженото яке и отиде при него. Седяха отвън един до друг. Изглеждаха като Лаурел и Харди.

— Трябва да знам кой е източникът ви — каза Фредрик.

Йорген си дръпна силно от цигарата. Отговори, докато издишаше.

— Мамка му, не, Фредрик. — Гласът му стана мрачен. — Тази тайна е свята. Знаеш го.

— Разбираш, че този източник ви използва?

Йорген премлясна тихо, а след това го погледна накриво.

— Мамка му, не — повтори той. — Не можеш да ме жегнеш с това. Открехна ми няколко врати и ще имаме предвид какво ми каза. Но, по дяволите, няма да ти изпея кой е източникът ни. За момента всичко, което имаме, са твоите думи.

— Не те притеснява, че си бил използван? — опита отново Фредрик.

Йорген изсумтя.

— Всеки източник си има някаква цел. Информацията дойде от неочаквано място. Толкова мога да кажа. Няма да получиш повече.

Хвърли си фаса на улицата.

— Но сигналът е дошъл от някой политик. От високите етажи?

Приятелят му се засмя бързо.

— Трябва да се откажеш вече, няма да ти кажа нищо повече. Защо мислиш така?

— Не го мисля. Знам го — отвърна Фредрик напълно уверено и се обърна към него. — Твърде добре познаваш случая, за да си мисля, че просто си присъствал на някаква ориентировъчна среща. Работиш по него. Това означава, че ти или някой от твоя отдел имате директен контакт с източника. А ако не се лъжа, работиш в политическия отдел. Не в криминалния.

Тръгнаха да влизат обратно вътре, когато Фредрик рязко спря. Загледа се замислено в редицата паркирали коли на тъмната улица. Някакво движение бе привлякло вниманието му. Или си въобразяваше? Фарове на кола? Последва приятеля си вътре на топло.