Ингар Йонсрюд
Виенското братство (3)

Глава 3

Юнското небе тежеше сиво над площад „Йернбанеторге“. През прозореца на колата той виждаше гражданите на Осло да се разхождат със затворени чадъри и четирисезонни якета. Фредрик пусна слънцезащитната козирка, погледна се в огледалото и прокара ръце през късата си коса. След това измъкна новите очила от джоба си. Рамката беше метална. Стъклата — големи, почти квадратни. Помисли си, че изглежда като източногермански полицай. Това му харесваше. Главният комисар стисна устни, поглади мустака си с пръст и хвърли един поглед към човека на седалката до себе си.

— Кари Лисе Ветре — повтори комисар Андреас Фигуерас, този път по-силно, докато барабанеше с палци по волана. — По едно време не я ли охраняваха наши хора?

Фредрик отпусна глава на облегалката от дървени топчета.

— Нищо не излезе от това.

Партньорът му цъкна с език, за да покаже, че се сеща за какво става дума, когато свиха по улица „Конгенс гате“. Към безлюдния център с офиси и административни сгради, където ходят само заблудени туристи, незначителни чиновници и волни градски птици. Унинието на квартала, който носи името „Квадратурен“^[1].

— За какво беше този случай? — попита Андреас. — Някакви педалски истории?

— Да. Станала свидетел как хомосексуална двойка била пребита пред кино „Колизеум“. Няколко дни преди делото й се обадил един мъж и й казал, че ще й разпори гениталиите, ако даде показания. И други били заплашени, но заради биографията й на полицията й светнала червената лампа.

— Да, разбира се, че е получила специално отношение. Проклети политици! — изръмжа Андреас, смъкна очилата си от сребристосивите си къдрици и ги постави на носа си. Андреас беше няколко години по-възрастен от него, въпреки това Фредрик му беше началник.

— Има ли връзка с този случай? — продължи той, след като Фредрик не пое подканата му да изсипе огън и жупел над народните представители.

— Нищо не го подсказва.

— А сега дъщеря й е изчезнала?

— Дъщеря й и внукът й. Принадлежали към някаква специална общност.

— Поредната гадост, значи — изпъшка Андреас и повдигна масивната си брадичка още по-високо. В редките случаи, в които не беше ядосан, Андреас, със своите дълбоки очи, светлокафява кожа и ръбести очертания на лицето вероятно беше най-хубавият полицай в града.

Фредрик затвори очи и се замисли за жената, с която след малко щяха да се срещнат. Беше стилна — до такава степен, че почти не приличаше на норвежка. Беше станала заместник-председател на Християнската народна партия, след като беше загубила надпреварата за председателското място, описана от медиите като открита битка. На екрана тя беше сред малкото политици, които владееха умението да изглеждат искрени, без да са лицемерни.

Паркираха на чакълестата площадка пред Военното сдружение в Осло, постройка с елегантна фасада, стена до стена с крепостта Акешхюс. Фредрик поглади рипсеното си яке и натъпка фланелката си в джинсите. Погледна към придружителя си. Андреас имаше три кремави ризи, три сиви панталона и две вталени сака. Дрехите му отиваха и Фредрик рядко го виждаше да носи нещо друго.

— Има тържество за ветерани от войната — обясни Фредрик, докато минаваха покрай двете къси оръдия на входа. Вътре миришеше на лимони и скариди. В голямата зала за тържества седяха стотина грубовати мъже и няколко жени. Ловци на нацисти, ловци на ислямисти и борци за опазване на мира. На началника на отбраната и на няколко профилирани ветерани бяха отредени почетните места под портретите на кралското семейство. Кари Лисе Ветре се намираше в другия край на стаята, където кралският девиз „Всичко за Норвегия“ беше изписан със златни букви точно под тавана. Тя оживено разговаряше с двамата кавалери на нейната маса. Единият беше едър червенокос мъж на около петдесет с мустак, който приличаше на космата ларва. Другият беше грохнал старец. Преди много време явно е бил сериозно обезобразен. Изглежда, имаше белези от изгаряния. На много места кожата на черепа му беше опъната и избледняла като хартия, която е била намокрена и след това изсушена. Ръцете му, бели като тебешир, бяха отпуснати върху извитата дръжка на един бастун.

Фредрик си проправи път между масите и погледна Ветре в очите.

— Аз съм главен комисар Байер. Разговаряхме по телефона…

Представителката на Християнската народна партия се усмихна за кратко.

— Господа, за съжаление, ще трябва да Ви оставя. Байер, това е Стайн Брьонер, военен историк — каза тя и се усмихна на ларвата. — А това е Колбайн Име Монсен. Господин Монсен е един от нашите герои от Втората световна война.

Ветеранът се взираше в него с ясните си тъмни очи.

— Байер — промърмори той.

Ръкуваха се. После старецът извади от джоба на гърдите си гравиран предмет от кост. На него със завъртян шрифт пишеше „КИМ“. Беше сгъваем гребен. С трепереща ръка той приглади стърчащите кичури на врата си.

Андреас ги изчака в съседния салон. На стените имаше ръчно рисувани карти и картини на офицери с мрачни изражения.

Жената политик прескочи любезностите.

— Разочарована съм, че отне толкова време. Мина месец, откакто се свързах с вас.

Коментарът й запали обезпокоително пламъче в очите на Андреас.

— Дъщеря ви все пак е голям човек — започна той. — Тъй като не можем да знаем със сигурност дали става дума за криминален случай, възможно е тя да не желае контакт…

Андреас я погледна над очилата си.

— С родителите си?

Ветре си пое дъх. Фредрик я изпревари.

— Колегата ми се опитва да каже, че трябваше да спазим дълга си за мълчание и да спазим няколко процедури. — Бързо продължи: — Както ние, така и Службата за защита на детето, сме обезпокоени относно ситуацията с вашия внук. Вилям?

— Вилям Давид Ветре Андершен — потвърди тя. — Скоро ще стане на четири.

— Ясно. Та, Службата за защита на детето и преди е имала проблеми с общността, към която принадлежи дъщеря ви. Затова и започнахме следствие, като имаме предвид, че е възможно това да е случай на отвличане.

— Хубаво — каза Ветре и хвърли проницателен поглед на Андреас.

Седнаха.