Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Seven Letters From Paris, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Радева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Саманта Веран
Заглавие: Седем писма от Париж
Преводач: Милена Радева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СофтПрес ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: не е указана
Печатница: ФолиАрт ООД
Излязла от печат: 29.01.2015
Редактор: Боряна Стоянова
Коректор: Правда Василева
ISBN: 978-619-151-203-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13067
История
- — Добавяне
Писмо седмо
Париж, 23 ноември 1989 г.
Саманта,
Така и не получих никакви новини от теб, дори и едно кратко писмо, в което да ме попиташ: „Как си, човече?“. Сега вече съм сигурен, че писмата ми са те изненадали неприятно. Вероятно си си мислела, че съм пълен глупак и единственият начин да спреш тази глупост е да не ми отговаряш. Разбира се, че се познавахме за съвсем кратко време, но ние сме човешки същества и не действаме като предварително програмирани машини. Не съжалявам за нищо от това, което съм казал или написал.
Искрено се надявам, че ще отговориш на това писмо. Много бих искал да получа някакви новини от теб. Само защото ни делят пет хиляди километра, не означава, че трябва да изтрием приятелството си. Бих искал да разбера каква е причината за мълчанието ти.
Може би си права. Няма значение. Такъв е животът. Няма да ти пиша повече, щом не желаеш. Пожелавам ти всичко да е наред с теб в Сиракуза.
С приятелски поздрав,
* * *
Стиснах силно очи, благодарна, че най-накрая събрах смелост да отговоря на писмата на Жан — Люк. Бях открила всичко, от което се нуждаех. Мушнах обратно писмото в джобчето, което отделяше седемте писма на Жан — Люк от останалата купчина писма, дебела поне пет сантиметра.
От кого бяха всички тези писма? И защо, за бога, ги пазех? Вече не беше необходимо да се държа здраво за миналото си и да търся в него емоционална подкрепа и стимули, които да величаят егото ми. Не и в настоящия момент, когато имах всичко, което някога бях искала. Осени ме вдъхновение.
Взех една запалка и се отправих към задния двор, готова за прочистване. Останала без дъх от вълнение, поставих купчина писма върху барбекюто и запалих единия край. Страниците започнаха да пращят, да се сгърчват и първо да посивяват, а след това и да почерняват, докато най-накрая се превърнаха в купчина димяща пепел. Облаци дим се надигаха и стигаха до носа ми. Погълнати от оранжевите пламъци, спомените от минали връзки пращяха и съскаха, отдавна забравените имена изчезваха в дима. Дробовете ми се напълниха с миризми и прах. Потиснах кашлицата си и хвърлих още писма върху купчината; казах au revoir на някакъв таен обожател и последно adieu на гаджетата от гимназията и колежа. Очите ми сълзяха и горяха, но прочистването не спираше. Задържах дъх и с удоволствие хвърлих още една старо писмо в пламъците. Беше картичката на Чък „Изсвири го отново, Сам“.
Обзе ме странно чувство на удоволствие. Гледах как картичката на Чък гореше, докато се превърна в купчинка пепел. После хвърлих още едно писмо в огъня — много ми се искаше да затанцувам около него, сякаш изпълнявах някакъв странен племенен обичай, и да си повтарям „Най-после свободна“.
Когато Жан — Люк си дойде вкъщи, ме завари в градината, заобиколена от кълбо дим, ръгаща пламъците с арматурна тръба. Погледът му се насочи към високите борове над грила.
— Сам, какво, за бога, готвиш?
— Горя всичките си стари писма — заявих аз и се обърнах към него с ръжен в ръка. — С изключение на твоите, разбира се. И някои от Трейси.
Първоначално се засмя силно, след това смехът му огласи двора.
— Но можехме да ги прочетем заедно. И да се посмеем.
Вече знаеше основните събития от живота ми, не бе необходимо да съединява тези точки. Намръщих вежди.
— Но аз си помислих, че е романтичен символичен жест…
— Такъв е.
Жан — Люк нацупи устни, сложи ръце на кръста ми и ме придърпа към себе си, за да ме целуне. Soupe de langues! Меденият месец съвсем не бе свършил. Отдръпнах се от него, преди да се увлечем.
— Мислиш ли, че това ще продължи дълго? Имам предвид, страстта ни?
Жан — Люк потисна смеха си.
— Сам, както ти написах в едно от писмата си, живот без страст е като небе без луна и звезди, като море без риби.
— Но ти вече не ми пишеш любовни писма — подкачих го.
— Не е необходимо. Ти си тук, при мен, точно в този момент, точно тук, където трябва да бъдеш.
Да, наистина бях точно тук, точно в този момент, живеех в Южна Франция и бях омъжена за мъжа, когото бях срещнала преди повече от две десетилетия. Както ми бяха казали родителите ми малко след като бях осиновена, любовта не идваше с ДНК, тя идваше тогава, когато човек истински отвореше сърцето си за някого, както беше направил за мен истинският ми татко Тони. Точно както в момента аз бях отворила изцяло сърцето си. Останалото, както се казва, е история.
Преди двайсет години аз бях ужасена от любовта, от това да позволя да бъда обичана и оставих Жан — Люк сам на перона на Лионската гара. Но влакът най-после спря на моята гара. Когато се освободих от гнева, вината и страха, най-накрая допуснах до себе си любовта. За първи път животът ми попадна в правилния коловоз и продължаваше да се движи напред на пълни обороти.
Lʼamour! Encore lʼamour! Toujours lʼamour![1]