Саманта Веран
Седем писма от Париж (22)

Толкова много замъци, толкова малко време

Влюбвах се все по-дълбоко и все по-безнадеждно в този човек. А това ме плашеше до смърт. Разбира се, преди да тръгна на това пътешествие, знаех, че изпитвам силни чувства към Жан — Люк, но тогава те не бяха така ясно изразени. По онова време той бе просто един мъж, скрит зад думите, докато сега беше съвсем, ама съвсем действителен, умен, секси, забавен и много по-добър, отколкото си бях представяла. Преди да заспим, след цял ден, преминал в откриване на нови неща, Жан — Люк прошепна в ухото ми:

— Je tʼaime, mon coeur. Avec tout mon coeur et mon âme.^[1] Обичам те, съпруго моя.

Думите му ме накараха да седна в леглото.

— Своя съпруга ли ме нарече?

Той сви рамене и нацупи устни.

— Така усещам нещата. Je tʼaime.

— Защо ме обичаш? — попитах, не толкова, защото търсех потвърждение, а защото наистина ми беше любопитно.

Жан — Люк ме изгледа смаяно. Трябваше отново да му задам същия въпрос.

— Защо ме обичаш?

— Нямам друг избор. Просто те обичам.

— Je tʼaime aussi^[2] — казах аз и се гушнах в прегръдката му.

Пасвахме си като две парчета от прословутия пъзел. Нещата между нас изглеждаха прекалено идеални и започвах да се питам кога ще се случи нещо, което да ме убеди в противното. Опитвах се да мисля позитивно, но ми беше трудно, защото залогът беше сърцето ми. Държах се здраво за надеждата, защото само тя можеше да спаси живота ми. Този път не исках да се самоубедя, че не съм влюбена, този път се бях хвърлила в любовта с главата напред.

На сутринта след лека закуска от кроасани и confiture dʼabricot^[3] посетихме шато „Юсе“, за което се твърди, че е вдъхновило както Шарл Перо за приказката му „Спящата красавица“ (La Belle au Bois dormant), така и Уолт Дисни за знаменития дворец. Като излязъл от истинска приказка, замъкът „Юсе“ се намира в края на Шенонската гора, на брега на река Ендър, и гледа към терасовидните градини.

Ако можех да си избера един френски замък, в който да живея, то той щеше да е именно този. Всичко в него беше като магия, особено архитектурата му с покритите със сиво-сини плочи покриви и прави тавански прозорци, да не говорим за многобройните кули и кулички. Беше ми почти невъзможно да си представя, че по някое време това шато е било крепост и е имало подвижни мостове и бойници.

Жан — Люк ме поведе из градините.

— Много се смях на едно от писмата ти.

— Кое от всичките?

Бяхме си разменили почти двеста писма.

— Едно откачено писмо, в което ми бе написала, че страстта е като чифт стари чорапи…

— Знам. Знам. Заедно с дупките — казах аз и закрих очи с ръце. — Моля те, не ми го напомняй.

— Живот без страст е като небе без слънце, като луна без звезди.

Той спря, прегърна ме и ме притисна до една каменна стена.

— Не мога да изживея живота си без страст. А ти?

— Никога не съм вземала съзнателното решение да живея живота си без страст.

Впери поглед в мен.

— Искам да ти дам всичко, Саманта. Всичко, което имам. Аз нямам много, но това, което имам, е твое. Искам да разбереш какво е щастие. Ти си толкова специална и неповторима. Искам да ти дам нещо, което никога не си имала. Искам да ти подаря едно дете.

Никога преди това не бях чувала подобни думи да излизат от устата на човек. Останах без дъх. В ъгъла на окото ми се появи една сълза и бавно започна да се спуска по бузата ми.

Покрай нас мина една двойка, мъжът и жената държаха за ръка дъщеря си, която трябва да беше около тригодишна. Те я залюляха и я вдигнаха във въздуха, така че крачетата й се насочиха към небето. Малката се разсмя. След това се обърна и ме погледна през рамо, надничайки през синята панделка на плитката си. Усмивката й стана още по-широка, като че споделяше някаква тайна с мен, като че ли знаеше за какво разговаряме в момента с Жан — Люк и силно ме съветваше да обмисля добре предложението му. Двойката и дъщеричката им отминаха. Потреперих и бързо взех да обсъждам практическите подробности. Сигурно не говореше сериозно.

— Сега? Искаш да имаме дете сега?

— Не, не сега. Но скоро. Догодина по това време вече ще сме женени. Ще започнем тогава.

Това не беше официално предложение, а обещание, което вярвах, че наистина ще изпълни. Нищо друго не можеше да ни се случи. Бяхме предопределени един за друг. Засмях се, опитвайки се да оставя чувствата си настрана.

— Ти, какво, да не си някой пророк?

— Не, реалист съм. И както ти казах и преди, като се има предвид ситуацията, в която се намираме, и двамата трябва да бъдем изключително търпеливи.

— Но ние току-що се срещнахме.

— И след като вече се срещнахме, не искам никога да те изгубя — заяви той и спря изведнъж. — Сам, ти си най-уникалната и прекрасна жена, която някога съм срещал. — След това добави съвсем сериозно: — Искаш ли да продължим по пътя, по който вече поехме?

Отговори на въпросите ми, още преди да успея да му ги задам. Не можех да си представя живота без Жан — Люк. Бях така привлечена от интелекта му, от страстта му, от всичко в него. Нямаше никакво значение какво ще стане в бъдеще, важното бе, че в момента бяхме заедно. И дума не можеше да става да чакаме още двайсет години. Погледнах към шато „Юсе“.

— Можем ли да се оженим в някой замък?

Жан — Люк отметна един кичур от лицето ми.

— Ако във Франция има изобилие от нещо, то това са замъците, принцесо.

О, коледни видения и приказни желания, изглежда, всичките ми мечти щяха да се сбъднат. Носех се върху магически облак и се опитвах да попия всичко около себе си.

След като по-късно сутринта посетихме още един замък, шато „Азе ле Ридо“, пристигнахме в Дина — уникален за областта Бретан средновековен град, напълно обграден от крепостни валове, или по-простичко казано, ограден с каменни стени. Жан — Люк бе силно привлечен от историята. Очите му блестяха, а моят поглед започваше да се замъглява.

— Мили — прекъснах го аз, докато той ми разказваше, че почти напълно запазените крепостни стени били дълги три километра, — не искам да харчиш много пари, за да ме поддържаш…

— Какво значи да те поддържам? Да не си самолет?

— Какво? Не, не съм самолет. Аз по принцип не съм момиче, което изисква скъпа поддръжка, искам да кажа, че не изисквам…

— Този израз с поддръжката е много смешен — намръщи се той. — Какво ти е, принцесо? Добре ли си?

Коремът ми закъркори силно и ме накара да се почувствам неудобно.

— Мила, обичам те заедно с всички звуци, които издаваш. Ще спрем в следващото село, за да хапнем нещо. Не усетих кога е станало толкова късно. — Жан — Люк избухна в смях. — Нощта с теб беше много шумна.

През ума ми минаха всички смущаващи начини, по които е възможно да съм издавала шумове. Смъкнах се надолу на седалката и стиснах зъби, като се опитвах да се прикрия с една ръка от изпълнения му с любов поглед. Надявам се, че е искал да каже само, че съм скърцала със зъби, а не, пази боже, че съм отделяла газове. Въпреки любовта, която се зараждаше между нас, аз все още исках да впечатля Жан — Люк. Той само се усмихна и подкара колата по криволичещите улички, взел присърце мисията да намери нещо за хапване, преди неговата принцеса да изпадне в хипогликемична криза.

Моят човек се справи с положението — открихме една сладкарница и купихме няколко много вкусни ягодови сладкиша с многопластово тесто. Кризата беше предотвратена.

След час пристигнахме в Дина и се регистрирахме в хотела. Начинът, по който жената на рецепцията се усмихваше и флиртуваше с Жан — Люк, недвусмислено ми показа, че веднага си го беше харесала. Когато лицето й се покри с руменина, вече бях напълно сигурна в това. Достатъчно е само да кажа, че до този момент бяхме така всецяло погълнати един от друг, че изобщо не обръщах внимание как появата на Жан — Люк въздействаше на другите жени.

— Тя те харесва — прошепнах аз, когато жената се обърна, за да ни даде ключа.

— Не ставай глупава.

— През цялото време говори с теб, а на мен не ми обръща почти никакво внимание.

Жан — Люк ме изгледа така, все едно бях полудяла. Но аз съвсем не бях луда. Когато влязохме в стаята, го бутнах на леглото, възседнах го и започнах да го дразня.

— Сигурен ли си, че не искаш да ме замениш за новата си приятелка?

Той ме изтърколи по гръб и ме притисна на матрака.

— Jalouse?

— Не, не ревнувам.

Може би все пак зеленоокото чудовище^[4] ме бе споходило, но причината за това не бе фактът, че жената беше млада или привлекателна. Причината беше, че тя можеше да контактува с Жан — Люк на родния му език. А аз? Като че ли езикът ми беше вързан, и то по отношение не на един, а на два езика. Но като оставим настрана езиковите и културните различия, все още не бях получила отговори на някои въпроси. Във всяка нова връзка неизбежно има моменти, в които човек изпитва несигурност. През изминалите няколко месеца бяхме разговаряли ежедневно в продължение на два до три часа, като не бяхме избягвали нито една тема, така че миналото и на двама ни беше отворена книга. И тъй като бяхме зачекнали въпроса за другите жени, сега беше моментът да задам въпроса, който ме измъчваше, или да замълча завинаги.

— Защо не се ожени за майката на децата си?

— Тя не искаше. Разговаряхме за това, но тя беше против брака. След известно време чувствата ни започнаха да изстиват, като вината за това бе предимно моя.

Французите наричаха този начин на съжителство concubinage. Знам, че много двойки във Франция живеят заедно, без да са сключили брак, и може би това е една от причините процентът на разводите да е толкова нисък. Като чужденка на мен ми трябваше виза или зелена карта, за да мога да живея тук, и много по-лесно щях да получа този документ, ако станех съпруга на Жан — Люк. За нас просто не съществуваше възможността да живеем заедно, без да сме сключили брак. Ако искахме това, трябваше да сме сто процента обвързани един с друг.

— Значи си изоставил Фредерик заради виетнамката…

— За една година. Когато се събрахме отново, реших, че всичко ще се промени. Мислех, че нещата между нас могат да се оправят. След това се родиха децата. В началото всичко беше прекрасно, а и ние наистина много се стараехме. А след това…

— Ти я напусна заради Аня, рускиня номер едно.

Жан — Люк се загледа в тавана, като че ли си припомняше.

— Аня беше млада, много, много по-млада. Красива…

Очаквах да чуя отговори, а не подробности.

— Позволи ми да ти напомня, че и аз съм доста по-млада от теб. Цели седем години.

— Мила, нямах нищо предвид, като казах това.

— О, стига, Жан — Люк, аз съм жена със самочувствие, но не е необходимо да ми казваш колко красива или млада е била някоя от бившите ти. Освен това открих фейсбук страниците и на двете.

Той вдигна учудено вежди.

— Какво?

— Не се ли запита защо поисках от теб фамилните им имена? Потърсих ги в гугъл.

— Моята малка шпионка, значи с това си се занимавала.

— Беше ми любопитно да видя какво представляват. Дразни ли те това, че съм се ровила в миналото ти?

— Не. Нямам какво да крия от теб. И исках само да ти го кажа — отвърна той и въздъхна тежко. — Преживявах някаква криза. Мислех си, че ако съм с по-млада жена, ще получа от живота това, което очаквах. Но случаят не беше такъв и както знаеш, животът ми се превърна в истински ад.

— Тогава какво би ти попречило да напуснеш и мен? Особено заради много, много по-млада жена.

В очите му сякаш избухна пламък. Отдръпна се от мен и легна по гръб. В продължение на една-две минути и двамата мълчахме. Не исках да разруша връзката ни с Жан — Люк, но много добре знаех, че не трябва да позволявам да остане нещо неизяснено под повърхността. Научила бях този труден урок в отношенията си с Крис.

Жан — Люк седна на леглото.

— Сам, казах ти и преди, с теб нещата са различни. Искам да бъда най-добрият мъж за теб, най-добрият човек до теб. Знам какво означава да не бъдеш верен. Всички тези лъжи и болката, която причиняват. Искам да мога сутрин да се погледна в огледалото и да съм доволен от това, което виждам. Допуснал съм твърде много грешки в живота си и, повярвай ми, платил съм си за тях. Наистина съм си платил. — Замълча за миг, дишаше тежко. — Никоя друга жена в живота ми не съм искал да нарека своя съпруга. Само теб. И имам чувството, че вече си моя съпруга, и искам да го изкрещя от върха на планината. Всичко, което споделих с теб, всичко, което ти сподели с мен, е споделено в името на доверието, за да можем двамата с теб да изградим нещо стабилно, което ще устои на изпитанията на времето. Сам, обичам те с цялото си сърце и душа — каза той и ме стисна за раменете. — Трябва да ми обещаеш, че ще ми се довериш. За да се изгради една връзка, трябва да се положат много усилия — както физически, така и психически, и вярвам, че двамата с теб можем да се справим.

Прехапах долната си устна и поклатих глава.

— Жан — Люк, просто трябва да изтрия от съзнанието си всички съмнения и резерви, които имам. Понеже си ми разказвал толкова много за миналото си, се случва да мисля за него, не през цялото време, но понякога; мислите за него човъркат подсъзнанието ми и не ми дават мира. Сега, след като изяснихме всичко, мога да продължа напред и повече няма да се обръщам назад. Обещахме си, че ще разговаряме за абсолютно всичко. Никакви тайни, нали така?

— Никога. Между нас никога няма да има никакви тайни. — Дръпна ме до гърдите си и ме притисна толкова силно, че едва успявах да си поема дъх. — Мила, трябва да ти кажа нещо.

Поех дълбоко въздух.

— Кажи. Каквото и да е то.

— Най-трудният момент в живота ми бе денят, когато трябваше да съобщя на децата, че майка им е починала. Те от години виждаха, че тя страда, но в дните преди смъртта си тя отказваше да ги види. Беше прекалено болна и вече не приличаше на себе си. Понякога си мисля, че на децата все още им е трудно да разберат защо, защо тя не искаше да ги види и защо умря. — Гласът му потрепери. — Само да беше видяла лицата им, когато им казах…

Стиснах ръката му и го оставих да продължи.

— Две малки деца не би трябвало никога да видят как майка им умира, Сам. — Той сякаш се задави с думите си. — Опитвам се да бъда възможно най-добрият баща. След като майка им си отиде, всичко в техния свят и всичко в моя свят се преобърна. Мислех си, че с Наташа нещата ще потръгнат, наистина си го мислех, но само времето ще покаже дали надеждите ми не са били прекалено големи. И тогава ти се появи в живота ми и осъзнах, че бих могъл да имам нещо по-различно. Видях един по-добър живот.

— Същото е и при мен, Жан — Люк. Почти се бях предала, мислех, че не заслужавам нищо по-добро. Бях се примирила. Но тогава намерих писмата ти и всичко се промени.

— Всичко. — Жан — Люк стисна силно ръката ми. — В твое лице виждам една добра жена, една прекрасна жена със сърце на дете, жена, която ще бъде добра към децата ми: тези, които имам, и онези, които, да се надяваме, ще имаме заедно. Затова, Сам, мисля, че ще съм най-глупавият човек на тази земя, ако допусна връзката между нас да се провали. Обещай ми само едно нещо — помоли той.

— Всичко, което поискаш.

— Че никога няма да ме накараш да се чувствам като половин човек. Това е причината, поради която напуснах майката на децата си. С теб искам да се чувствам цял.

Аз също. Прегърнахме се и правихме луда, безумна, страстна любов.