Саманта Веран
Седем писма от Париж (23)

Пътешествието, възпламеняващо любовта ни, продължава

Двете нощи, които прекарахме в Дина, минаха без всякакви перипетии, като оставим настрана рецепционистката в хотела, която се опитваше да сгащи Жан — Люк при всяка възможност, а това на нас ни се струваше много забавно. Вечерно време се разхождахме по стръмните калдъръмени улици, разглеждахме града и зяпахме по витрините. Ядяхме сандвичи, пълнени с chèvre chaud^[1] и придружени от cidre brut^[2]. Спряхме в една местна кръчма и наблюдавахме хората, докато се наслаждавахме на ментовото мохито. Правехме любов всяка вечер. Денят ни започваше по същия начин.

Посетихме укрепения град Сен Мало с многобройните му пиратски знамена, ядохме пресни стриди край морето и се разхождахме по скалистите плажове. Направихме си екскурзия до древния град Мон Сен Мишел — бивше монашеско селище, намиращо се в Нормандия, което отдалеч приличаше на огромен пясъчен замък, носещ се над кехлибарените царевични и житни поля. Когато пристигнахме, Жан — Люк ме предупреди за нестихващия поток от туристи, както и за това, че трябва да си тръгнем, преди да е настъпил приливът, или щяхме да останем там като в капан, защото след няколко часа всичко щеше да е обградено с вода.

Обикаляхме бреговете на Нормандия, отидохме в казиното в Довил — град, известен като северната Френска Ривиера. Ядохме moules frites^[3], изучавахме историята и пиехме френски вина. Бяхме една (недотам) млада влюбена двойка, която си прекарваше страхотно.

Най-смешното беше, че аз, която никога не съм била от сантименталните жени, трептящи от вълнение за всяко нещо, сега бях част от една от онези двойки, на които винаги съм се подигравала, че не могат да откъснат ръце един от друг и непрекъснато се гледат влюбено в очите. При други обстоятелства бих казала, че такива двойки не просъществуват дълго, но всеки ден, прекаран с Жан — Люк, напълно опровергаваше теорията ми.

Докато се регистрирахме в друго шато, превърнато в хотел — шато „Говил“, съвсем близо до град Байо, регион Нормандия, изведнъж установих, че се питам как само след няколко дена ще събера сили, за да се разделя с Жан — Люк. Наблюдавах го как говореше със собственика и се гордеех с него. Направо беше омаял възрастния господин, който в началото се държеше много резервирано, а сега тупаше Жан — Люк по гърба, сякаш бяха стари приятели.

Колко неприятно, че изобщо не разбирах какво си говореха, затова само се оглеждах наоколо, докато Жан — Люк уреждаше регистрацията ни.

Навсякъде — във всяко кътче, във всяка стая, във всяка ниша — бяха изложени френски антикварни предмети: чинии, текстил, порцеланови петли, стъклени фигурки. От атмосферата се долавяше онази елегантност на Стария свят, която само французите могат да създадат. Жан — Люк продължаваше да си приказва със собственика и аз реших, че ще имам време да огледам наоколо. Исках да се потопя в атмосферата, да я попия в себе си. Излязох навън и се озовах в прекрасна френска градина с идеално оформени храсти, рози и една малка беседка в дъното. Отвън шатото имаше западнал вид — зърнестият варовик беше напукан, боята по белите дървени капаци се лющеше, но това само му придаваше още по-голям чар.

Жан — Люк отново се беше справил, открил бе моята представа за съвършенство. Една млада двойка пристигна на мотор по покритата с чакъл пътека и двигателят рязко спря. Наблюдавах ги с любопитство, докато сваляха каските си. Момчето изглеждаше доста добре, имаше твърде замислен вид, а момичето бе типична французойка — устните й непрекъснато бяха нацупени и беше направо страхотна, въпреки че дългата й кафява коса беше разчорлена от вятъра. Мина покрай мен, оставяйки входната врата отворена, и се заизкачва по стълбите, като всяка нейна стъпка отекваше ясно.

Жан — Люк ми направи знак да вляза и скоро ни заведоха до стаята ни.

Стените бяха покрити с брокат с цвят на градински чай. В ъгъла имаше красиво бюро от махагон, а пред прозореца бяха поставени една кръгла маса и два стола, на които сутрин щяхме да закусваме. Обстановката беше прекрасна, странна, еклектична, но прекрасна. Изтегнахме се на леглото с балдахин и до нас достигна далечният шум на двойката, която правеше любов в стаята над нас — леглото скърцаше, момичето пъшкаше. Лампата се разклати. Бях почти сигурна, че знам кой си разменяше тези бурни ласки, но изведнъж всичко приключи толкова бързо, колкото и започна. Вратата се затръшна. Надолу по стълбите се чуха тежки стъпки.

— Мисля, че имаме съперници — каза Жан — Люк и ми намигна палаво.

— Съперници ли? Направо го съжалявам това момиче. Всичко продължи не повече от две минути.

— Няма нищо лошо в това да го направиш набързо.

Но не беше прав. Времето бе отминало прекалено бързо. Оставаха ни още само два дни. Два дни, през които да се дразним и закачаме. Два дни, през които да се обичаме.

 

 

Сутринта пътувахме три часа, за да стигнем до едно старинно селище край морето, наречено Етрета и разположено в регион Горна Нормандия, и пристигнахме там точно за обяд. Бяхме седнали под навеса на един ресторант, наслаждавахме се на морския въздух и слушахме крясъците на чайките, когато Жан — Люк ми поръча един деликатес, който не бях опитвала досега — bulots — малки морски охлюви, сервирани със сос „Айоли“ с кора от лимон. Други типични ястия като escargot вече ми бяха познати, затова се доверявах на Жан — Люк и го оставях той да поръчва; сега с удоволствие вадех деликатесите от шарените им кафеникави черупки и ги ядях охотно бързо.

— Къде отиваме след това? — попитах.

— Това е изненада — отвърна Жан — Люк и ме изгледа над слънчевите си очила. — Надявам се, че ще ти хареса.

Плати сметката и ме поведе за ръка. Прекосихме града и след това минахме през един затревен хълм. С всяка измината крачка гледката, която се разкриваше пред нас, ставаше все по-невероятна. Скоро напред се изправиха снежнобелите скали и тъмносините води на Ламанша, който отделя Франция от Великобритания.

— Никога преди не съм идвал тук, но си спомних, че обичаш изкуството и най-вече френските импресионисти — каза Жан — Люк и ми посочи една невероятна арка, образувана в скалите. — Това са скалите, които Моне е обичал да рисува. Спомняш ли си, че видя негови картини в музея „Орсе“, когато за първи път беше в Париж?

— Да — едва успях да промълвя аз.

Също както преди двайсет години, в далечната 1989 г., когато Жан — Люк ме бе завел в „Сакре Кьор“, за да ми покаже къде са рисували любимите ми художници, защото си спомняше разговора ни от предишната вечер, и сега той си бе спомнил за любовта ми към френските художници импресионисти. Жан — Люк ме притисна до себе си и ме целуна, а вятърът развяваше косата ми.

— Хайде — каза той и се отдръпна от мен, — ела да разгледаме.

Стояхме на ръба на скалата, но не изпитвах никакъв страх. Бях се доверила изцяло на Жан — Люк. Страхът да обичам и да бъда обичана наистина се бе превърнал в далечен спомен от миналото. Исках да скоча напред и да продължа нататък.

 

 

Последните две вечери прекарахме в Сен Валери ан Ко, който се намира само на час път от Етрета. Вече започвахме да усещаме умората от непрекъснатото пътешестване. Направихме кратка разходка, след което решихме да вечеряме в хотела, който беше прекрасен и гледаше към каменистия бряг.

Отново се доверих изцяло на Жан — Люк. Досега никога не ме беше подвеждал. Всъщност винаги бе постъпвал както трябва. Затова се съгласих, когато ми предложи да опитам pot-au-feu de la mer. Келнерът постави ястието на подложката пред мен. Очаквах да видя миди, скариди и може би калмари, а не разни риби заедно с главите, очите и кожата, които плуват в купа със зелева супа. Комбинацията от най-различни ярки цветове и острата миризма ми напомниха за открит рибен пазар в горещ летен ден. Въпреки това не можех да обидя Жан — Люк, като заявя, че няма да го ям, затова преглътнах хапка неидентифицирана риба и я прокарах с глътка вино, това бе единственият начин да прочистя устата си от ужасния вкус.

— Харесва ли ти яденето? — попита Жан — Люк.

Натъпках парче хляб в устата си и се опитах да не правя гримаси.

— Ами, скаридите са много вкусни.

В действителност бяха прекалено солени и трудно се ядяха, защото бяха с люспите.

— А другите риби? Те хубави ли са?

— Ммм, много са вкусни. Искаш ли малко?

„Например онази, която е вперила поглед в мен.“ Той си гребна една лъжица от купата ми, но остави сребристата кожа. Направи ми знак да продължа да се храня с вилица. Но аз не можех да го направя. Освен ако нямах нещо, с което да прокарам храната. Имаше един проблем. На масата беше сложена само по една чаша за всеки от нас, пълна с домашно розе. Жан — Люк щеше да реши, че съм алкохоличка, ако започнех да се наливам с вино. Вдигнах каната за вода.

— Мили, би ли помолил келнера да ни донесе две чаши за вода? Ou, jʼai besoin dʼune pipe.

Двойката, която седеше на съседната маса, се опита да прикрие смеха си в салфетките. По лицето на Жан — Люк се разля широка секси усмивка.

— Току-що каза, че искаш да ти направят една свирка.

— Не, не казах това. Казах, че искам сламка.

Сниших се на стола и започнах да мърморя, като се опитвах да се поправя. Да върви по дяволите онзи френски сайт!

— Значи трябваше да кажа une paille вместо une pipe.

Жан — Люк се наведе напред и си хапна нещо розово и хлъзгаво от купата ми. Без да се усетя, свих устни. В очите му грееше дяволито пламъче.

— И освен това ме излъга. Обеща ми никога да не ме лъжеш.

— Не съм те лъгала.

— Напротив, излъга ме — разсмя се той. — Това ядене не ти харесва. Никак не ти харесва. Сякаш гледам някое малко дете, което го карат да яде насила.

— Значи през цялото време си знаел? И защо не каза нищо?

— Беше много забавно човек да те наблюдава как се храниш. Правиш много смешни физиономии, Сам. Много смешни.

— Не исках да те разочаровам — казах аз.

— Никога не можеш да ме разочароваш, Сам. Ти си истинско съкровище, което възнамерявам да запазя за себе си.

 

 

Дните и нощите се сливаха в едно. На каменистия бряг на Сен Валери ан Ко постлахме една кърпа за плаж и се опитахме да се насладим на последните ни моменти заедно в компанията на бутилка вино, парче пастет със зелен пипер и прясно изпечен хляб. В далечината се виждаше едно семейство, което караше яркооранжеви каяци и заобикаляше рибарските лодки, хвърлящи мрежите си. Морето беше спокойно, водата — гладка като стъкло. За разлика от нея, емоциите вътре в мен бушуваха. Щастливите пеперуди, които пърхаха в стомаха ми, бяха изместени от тежко чувство на страх. На следващата сутрин Жан — Люк щеше да ме остави на „Шарл дьо Гол“. А аз още не бях готова да си тръгна.

— Чакат ни доста трудни времена, затова трябва да бъдем търпеливи — каза Жан — Люк, — но можем да се справим. Сега поставяме основите на останалата част от живота си. Сега всичко, което трябва да направим, е да градим.

Освен любовта си и може би няколко добри думи не бях в състояние да предложа на Жан — Люк нищо съществено.

— Върху какво да градя? Нямам работа. Нямам пари. Единственото, което притежавам, са дрехите на гърба ми.

Жан — Люк се засмя. В началото смехът му бе съвсем тих, но постепенно стана гръмогласен. Смръщих вежди.

— Какво толкова смешно казах?

Той ме смушка в ребрата.

— Това е най-тъжната история, която съм чувал някога.

— Говоря съвсем сериозно.

— Аз също — каза той и ме целуна по челото. — Обичам те, Сам. Казвал съм го и преди и ще продължа да го повтарям, докато ми повярваш. Искам да споделя всичко с теб. Макар че това, което имам, не е особено много. Аз съм съвсем обикновен човек, водещ съвсем обикновен живот.

Прозвуча ми чудесно — живот, не така объркан като моя. Бях уморена от бягане, уморена от това да се надпреварвам с хората около себе си. Нямах нужда от скъпа кола, огромна къща или дизайнерски дрехи. Като се замисля, нито едно от тези неща нямаше съществено значение за мен и никога не бе имало. Единственото, от което се нуждаех, беше живот, изпълнен с любов. И страст.

О, да, наистина изпитвах нужда от страст.

Наблюдавахме мълчаливо как залязващото слънце хвърля жълтеникави и оранжеви отблясъци по белите скали, издигащи се над нас. Топлият летен бриз премина през косата ми. Жан — Люк ме прегърна и притисна силно до себе си, като че ли вятърът можеше да ме отвее. Във въздуха се носеше ухание на свежо и солено, на чисто — като обещание за ново начало.

Размърдах се леко и извих глава, така че да мога да виждам лицето на Жан — Люк. Очите му отразяваха цвета на небето и океана, бяха толкова ведри и спокойни. Гледах чайките, които се рееха във въздуха, и вълните, разбиващи се в скалистия бряг, и имах чувството, че сънувам идеалния сън и не искам да се събудя. В този съвършен момент открих тишината и спокойствието, към които се бях стремила цял живот. Усещах как сърцето на Жан — Люк бие, притиснато до гърба ми.

Той ме приемаше и бе готов да се примири с всичките ми недостатъци.

Аз го приемах.

Отпуснах се в обятията му и облегнах гръб на гърдите му. Една-единствена сълза се спусна мълчаливо по бузата ми. На следващата сутрин щях да съм в самолета. Не исках да се сбогувам. Но разбира се, трябваше да го направя.

 

 

От: Жан — Люк

До: Саманта

Относно: Mon Amour

Току-що пристигнах вкъщи, след като шофирах седем часа без компанията на моята прекрасна спътничка. Често поглеждах към празното място до мен с надеждата, че ще те открия там. Не можеш да си представиш колко много ми липсваш, липсва ми всичко твое — тялото, кожата, очите, устата, смехът ти, чувството ти за хумор. Ти си прекрасна жена, толкова нежна, толкова мила, изпълнена с изненади. Никога не съм си представял, че ще открия жена като теб. Думите са безсилни да те опишат. Тези десет дни бяха фантастични, но животът с теб не може да бъде сравнен с нищо, той е като врата към рая. Да, всичко е прекрасно.

Твой,

Жан — Люк