Саманта Веран
Седем писма от Париж (26)

Писмо пето

Париж, 18 август 1989 г.

„Писалката се движи по-бързо от езика.“

Сърце мое,

Това е петото ми писмо. На Господ са му били нужни седем дни, за да сътвори света, така че може би на мен ще са ми необходими повече от седем писма, за да създам нещо също толкова велико с теб. Дните отминават, а аз все още мисля за теб толкова силно, колкото и в началото. Нямам никакви новини от теб, откакто напусна Париж. Не знам, но тази вечер съм доста разтревожен.

Саманта, ако ти си само една падаща звезда, която премина през живота ми по такъв прекрасен начин, все пак ще си спомням за часовете, прекарани заедно, като за истински скъпоценни камъни. Разбира се, надявам се, че тази падаща звезда няма да изчезне.

Искам скоро отново да дойдеш в Париж. Липсваш ми.

След малко ще пусна това писмо в пощенската кутия и ще започна да се питам дали съм написал най-доброто. Може би говорих прекалено много и ти се притесняваш от начина, по който изложих чувствата си. Може би ще си помислиш, че съм луд като всички останали „франсета“.

Но много неща вътре в мен ме карат да ти изпратя писмата си, защото човек трябва да разкрие чувствата си, когато изпитва нещо толкова велико като това, което изпитвам аз към теб. Когато видиш своя влак на гарата, не можеш да го пропуснеш. Може да е последният. Аз правя същото с живота си. Ти принадлежиш на тази история и се надявам, че чувстваше и все още чувстваш същото.

Иска ми се тази вечер да беше тук, до мен, и заедно да изживяваме моменти на нежност. Пиши ми скоро. Нуждая се от новини за теб.

Все така твой,

Жан — Люк