Саманта Веран
Седем писма от Париж (18)

Влакът напуска гарата

— Трейси!

— Саманта!

Чухме виковете им в момента, в който се отправихме към малката трапезария. Толкова бързо извърнахме глави, че е чудно как двете с Трейси не получихме изкривяване на врата. И там, до най-долното стъпало, стояха Жан — Люк и Патрик и се усмихваха смутено. Усмивките, които се изписаха по нашите лица, бяха дори още по-големи. Нашите французи се изкачиха на бегом по стълбите и ни завъртяха в мускулестите си прегръдки.

— Извинявайте, че закъсняхме. Трафикът беше ужасен.

— On у va?^[1]

— Време е да разгледаме Париж.

Замаяни от щастие, ние се отправихме към колата на Патрик, напълно забравили за гнева и унижението. Жан — Люк отвори вратата на колата. Беше облечен в черни панталони и бяла риза, в допълнение на която носеше и черна вратовръзка. А аз стоях до него в бонбоненорозова фланелка, къси дънки с висока талия и бели кецове.

— Къде отиваме?

— В „Монмартър“ — отвърна Жан — Люк.

— Подходящо ли съм облечена?

— Напълно — усмихна се той. — Съвсем подходящо си облечена, аз съм се издокарал повече, отколкото трябва.

Дали не се опитваше да ме впечатли?

По време на пътуването ни в колата отново се опитах да говоря с Жан — Люк на моя развален френски. За съжаление, докато бях в гимназията, ни учеха на цели изрази, а не на умението да разговаряме. Je sais се que cʼest, mais je ne sais pas comment le dire en français. (Знам какво е това, но не знам как да го кажа на френски.) Жан — Люк ме увери, че акцентът ми бил много добър, макар че бях сигурна, че го казва само от любезност. Той все така настояваше да „упражнява“ английския си.

— Гладна ли си?

Не бях яла нищо от снощната вечеря насам.

— Всъщност да.

— Знам къде ще отидем.

Паркирахме колата и поехме по калдъръмените улички на Монмартър, минахме покрай художествени галерии, на чиито витрини бяха изложени маслени пейзажи, както и покрай множество акварели, подредени направо на тротоара, отвсякъде ни заливаха пъстроцветни вълни. Стигнахме до едно малко кафене, където приготвяха палачинки, които, понеже бяха напълнени с различни меса и сирена, не се наричаха точно палачинки, a galette. Те съвсем не бяха така евтини като вчерашния ни обяд — багета с парче пастет за два долара. Всъщност цените в менюто бяха доста високи според нашите критерии.

— Заради нас се държите като туристи — казах аз. — Благодаря ви.

— Не е необходимо да ми благодариш. За мен е удоволствие — отвърна Жан — Люк и сви рамене. — А трябва да знаеш, че френската история и кухня не се изчерпват само с Париж.

— Къде си роден?

— В Ла Сьота, малко южно градче на Средиземно море, близо до Марсилия. — Той се засмя и в очите му проблесна пламъче. — Аз съм едно обикновено момче от бреговете на Прованс. Баща ми работеше по корабостроителниците. Може би някой ден ще мога да те заведа там, за да ти покажа една по-различна страна на Франция.

— Това би било хубаво. — Колкото и да ми се щеше да повярвам, че ще го видя отново някога, един глас дълбоко в мен ми казваше, че това никога няма да се случи. Вече минаваше три следобед; времето ми с Жан — Люк изтичаше. — Аз и Трейси пътуваме за Ница утре. Вълнуващо е, че ще видим други части на страната.

Жан — Люк спря да се усмихва и вместо това се намръщи.

— Не можете ли да останете в Париж още няколко дни?

Хвърлих поглед към Трейси, тя ме гледаше умолително, след това към Жан — Люк и Патрик, чиито погледи бяха изпълнени с надежда. С Трейси не можехме просто ей така да се отклоним от плана си заради двама мъже, нали така? Мъже, с които се бяхме запознали едва снощи. Харесвах Жан — Люк, наистина го харесвах, но не можех да си представя, че ще пожертвам единствената си възможност да видя Европа.

— Сам, може би все пак е възможно. Само още една нощ — обади се плахо Трейси.

Поклатих глава.

— Няма как да стане. Имаме резервирани еднопосочни билети с твърди дати, които не можем да променяме, когато си поискаме.

Тук не ставаше въпрос само за билетите ни за влака, които не бяха никак евтини, най-скъпата част от пътешествието ни беше самолетният билет от Атина до Лондон. Погледнах Трейси и въздъхнах.

— Много бих искала да го направим, но ако нещо се случи и не успеем да стигнем до Гърция, спукана ни е работата.

Лицето на Трейси буквално грееше от щастие, все едно на върха на главата й светеше истинска електрическа крушка.

— Може би те ще успеят да дойдат с нас? До Ница? Ще останем там цели три дни.

Всички се обърнахме към космическия инженер в очакване на отговора му.

Жан — Люк разтри слепоочията си.

— Сега е лято в Париж. Влаковете на юг със сигурност са препълнени. Освен това работя по един важен проект, който трябва да завърша утре. Дисертацията ми.

Всички около масата се умълчаха, потънали дълбоко в мисли. Часовникът продължаваше да тиктака. Беше три и половина. Влакът ни заминаваше след пет часа и половина. Обсъдихме още няколко възможности, но така и не намерихме решение на дилемата ни.

Решихме да забравим за съдбата си на обречени и четиримата отидохме до „Сакре Кьор“. Белият купол на великолепната църква се издигаше високо в яркосиньото безоблачно лятно небе. Огромната бяла сграда ми приличаше на натруфена сватбена торта, покрита не с глазура, а със сложни елементи в романо — византийски стил, като всеки прекрасен следващ детайл бе по-заплетен от предишния. Бях като поразена, огледах се наоколо и видях зашеметяващата панорама на Париж, която се разкриваше пред нас. Явно бе абсолютно задължително да се снимаш на стълбите пред храма. Така и направихме. Спомен от този момент.

— „Сакре Кьор“ е най-високата точка в града. Но това не е причината, поради която те доведох тук. — Жан — Люк посочи издигнатата тераса, пълна с художници, застанали зад триножниците си с подредени около тях картини, които туристите можеха да купят. — Знам, че обичаш изкуството. Исках да видиш това. Всички художници, които харесваш — импресионистите, сюрреалистите, кубистите, — са идвали тук. Може би дори са се хранили в същото кафене, в което бяхме и ние.

През съзнанието ми преминаха имената на любимите ми художници — Моне, Дали, Ван Гог, Пикасо, Писаро и Лотрек бяха само част от тях. Не можех да повярвам, че са стояли на същото място, където бях в момента. Вдъхновяваше ме мисълта, че може би някои от художниците, които рисуваха пред нас, вървяха по стъпките на великите майстори. Фактът, че Жан — Люк помнеше всичко, което си бяхме казали предишната вечер, накара сърцето ми да забие малко по-бързо.

— Този район — продължи Жан — Люк — има много шантава история. В началото на миналия век нито един парижанин от буржоазното съсловие не би посмял да дойде тук нощно време от страх, че може да бъде нападнат от престъпници, които наричали себе си апаши. Обаче художниците, поетите и писателите се заселили тук, като избрали ниските наеми и бохемския начин на живот: рисували през деня и пиели през нощта.

— В кабаретата. Като „Мулен Руж“.

— Exactement^[2], само че „Мулен Руж“ формално се намира в района, наречен „Пигал“. Той е надолу по стълбите. След като разгледаме тук, ще отидем нататък, съгласна ли си?

Кимнах енергично, сетих се за цветните плакати на Тулуз-Лотрек с танцьорките на канкан.

Трейси дръпна ръкава на розовата ми фланелка.

— Патрик иска да ме заведе в района, в който живее, и да ми покаже семейната им къща, към шест и половина ще се срещнем с вас в апартамента на Жан — Люк.

След това прошепна развълнувано:

— Ще се запозная с майка му.

Майка му? Чакай, какво ставаше тук? И кога ходенето в апартамента на Жан — Люк стана част от програмата ни?

Колко подло! Момчетата се опитваха да ни разделят — може би такъв е бил планът им още от самото начало. Това, разбира се, ме накара отново да се усъмня в истинските намерения на Жан — Люк. Главата ми се замайваше не от мисълта, че можем да отидем в апартамента му, а от заплахата за онова, което можеше да се случи там. Гледах след Патрик и Трейси, които вече се отдалечаваха, хванати ръка за ръка, а сърцето ми биеше лудо.

— Искаш ли да минем покрай „Мулен Руж“? — попита Жан — Люк. — След това има едно прекрасно гробище, което бих искал да ти покажа. Много известни писатели, художници и поети са погребани там.

Едва успях да кимна.

Минахме покрай един магазин, в който реших, че се продават домашни любимци, тъй като на витрината бяха изложени зайци и гъски в кафези. Приближих към тях и погалих едно зайче с клепнали уши.

— Виж колко е сладко.

— Майка ти никога ли не ти е казвала да не си играеш с храната?

Извърнах се рязко и застанах лице в лице с Жан — Люк.

— Какво?

— Lapin à la moutarde^[3] е, хмм, une specialité в Париж.

Сигурна съм, че можете да си представите ужаса по лицето ми, когато видях думата boucherie, изписана с яркочервени завъртени букви на витрината на магазина. Тук не се продаваха домашни любимци. Това беше месарница.

— Заек със сос от горчица?

Жан — Люк ме хвана през кръста и ме притегли към себе си.

— Наистина е много вкусен.

Целунахме се. Дълга, дълга френска целувка. Заек? Какъв заек?

След пътуването в едно много горещо такси, в което през цялото време се държахме за ръка и не спряхме да се целуваме, минахме покрай Cimetière de Montmartre. Научих, че в красивите гробници почиват останките на поети, музиканти, художници, писатели, учени, танцьори и композитори. Някои от имената ми бяха познати — Офенбах, Фуко, Дега, Дюма. Не се разходихме из самото гробище, а само спряхме до входа и хвърлихме бърз поглед на огромните каменни мавзолеи, след това бързо се отправихме към апартамента на Жан — Люк. Стоях, вперила поглед в кооперацията от времето на барон Осман, разтърсвана едновременно от ужас и очакване.

— Много е красиво — казах аз, имайки предвид богатата архитектура и майсторството на една отминала епоха.

Жан — Люк се засмя:

— Е, апартаментите на първите пет етажа са много хубави, много буржоазни. И самата сграда е наистина красива, но…

— Ти на кой етаж си?

— На шестия. Живея в това, което наричат chambre de bonne, или слугинските стаи — каза той и сви рамене. — Но за разлика от някои от другите апартаменти на моя етаж, аз поне имам своя собствена тоалетна и душ.

Тази идея ми се стори толкова чужда, че успях само да повторя:

— Имаш своя тоалетна и душ?

— След като отбих военната си служба, това беше единственият апартамент, който открих в Париж, чийто наем можех да си позволя.

Влязохме в мраморното фоайе.

— Къде е асансьорът? — попитах аз.

— Няма такъв.

Хвана ме за ръка и ме поведе нагоре по мраморните стъпала. След преживяното в таксито исках отново да почувствам устните на Жан — Люк върху своите. Едва успяхме да изкачим стълбите до апартамента му. Младите ни тела горяха, започнахме взаимно да дърпаме дрехите си, да се притискаме един друг до стената. Безумни целувки. Сексът се носеше навсякъде във въздуха. Той отключи вратата на апартамента си, единственото обзавеждане там беше един матрак, поставен направо на пода. Скоро и двамата се бяхме излегнали на леглото. Атмосферата се нажежаваше, и то много бързо. Химията между нас, между телата ни, бе определено гореща.

— Не мога — казах аз и го избутах, преди нещата да стигнат твърде далеч, въпреки че ми се искаше да продължим.

Жан — Люк се отдръпна от мен и се изтърколи по гръб, въздишайки отчаяно.

— Mais, pourquoi?

— Защо ли? Защото те харесвам.

Наистина само една жена би могла да разбере логиката ми. И съвсем не исках да прозвуча като някое капризно дете. Никой, освен Трейси нямаше да разбере за тази еднодневна свалка. Но аз не бях глупава. Знаех, че ако тогава му се бях отдала, повече никога няма да се видим. Една частица от мен искаше да вярва, че някак си все ще успеем да се срещнем някой ден.

Лежах върху матрака, останала без дъх, и разсъждавах над решението си. Въпреки това, което подсказваше тялото ми, като никога разумът ми надделя и взех правилното решение.

— Нямам намерение да те принуждавам да правиш нещо, което не искаш — заяви той. — Няма защо да бързаме. Лондон не е далеч от Париж.

Седна до мен и ме придърпа към себе си.

— Трябва да се видим отново. Не искам да те загубя, Сам. Никога не съм срещал момиче като теб.

Въздъхнах дълбоко, чувствах се прекрасно в прегръдките му. Чух откъм коридора смеха на Трейси, силен и звънлив. Започна да чука по вратата на апартамента и да крещи:

— Саманта, побързай, влакът няма да ни чака!

Погледнах часовника си. Беше осем вечерта. Имахме по-малко от час да се върнем обратно до хостела, да вземем багажа си и да стигнем до Лионската гара. Момчетата все още се опитваха да ни убедят да останем, но как? Нямахме време да измислим решение. Единственото, което можехме да направим, бе да тръгнем.

* * *

Патрик паркира колата на едно съвсем тясно място, като качи едното й колело върху бордюра. Боговете на паркирането може и да бяха на наша страна, но имахме само пет, най-много десет минути до тръгването на влака. Бяхме на две преки от гарата. Жан — Люк и Патрик сграбчиха куфарите ни, носеха ги на ръце, вместо да ги търкалят на колелца, и всички се затичахме.

Стигнахме задъхани до перона, оставаха ни още шейсет секунди. С Жан — Люк се целунахме за последен път.

— Остани в Париж, Саманта — помоли ме той. — Нуждаем се от повече време заедно. Има толкова много неща, които искам да ти покажа, толкова неща можем да направим заедно.

Единствените думи, които се отрониха от устните ми, бяха същите, които му бях казала и преди час:

— Наистина те харесвам, но не мога.

— Трябва да направим всичко по силите си, за да запазим страстта между нас. — Стисна ръцете ми и ме придърпа към себе си. — Бях съвсем сериозен, когато ти казах, че след като веднъж те открих, не искам да те загубя.

Влакът изсвири. Качих се в купето.

— Това не е сбогом — казах.

Влакът се заклати и потегли. Гледах Жан — Люк, докато той се превърна в малка точица, която продължаваше да ми изпраща въздушни целувки. С Трейси се спогледахме и казахме едновременно:

— Може би трябваше да останем.

Но не го направихме. Продължихме според плана.

Докато влакът се движеше, постепенно започна да ме обзема чувство за несигурност. Жан — Люк бе прекалено идеален, прекалено умен. Беше седем години по-голям от мен, готов за сериозна връзка. Аз бях твърде млада. Моментът не беше никак подходящ. Като умел хирург Жан — Люк бе разтворил сърцето ми много внимателно. Решението беше мое — ако не исках да бъда наранена, трябваше да го затворя обратно. Още преди да стигнем там, закъдето бяхме тръгнали, осъзнах, че сбогуването се бе превърнало в раздяла.

Европейското ни пътешествие продължи. Двете с Трейси отидохме в Южна Франция, посетихме плажовете на Ница, Монако и Кан. След това се отправихме към Женева, Флоренция и Гърция, където прекалих с узото и твърде много чинии бяха строшени в главата ми (буквално). Но колкото и да се опитвах да се самоубедя, че Жан — Люк бе неподходящ за мен, все не успявах да го направя. Когато се върнах в университета в Сиракуза, там ме очакваха шест писма, написани от Жан — Люк. Опитах се да му отговоря, но думите ми не успяваха да изразят желаното, звучаха глупаво и им липсваше страстта, която имаше в неговите.

Когато пристигна седмото писмо, вече се чувствах скована от чувство за вина. Вместо да се вслушам в сърцето си и да отговоря на писмата на Жан — Люк, аз ги прибрах в морскосинята пластмасова папка и се върнах обратно към колежанския живот.

В продължение на много години изобщо не си помислих за Жан — Люк.

И сега, след две десетилетия мълчание, щях отново да се срещна с него.