Саманта Веран
Седем писма от Париж (19)

Писмо четвърто

Париж, 6 август 1989 г.

Господарке моя,

В момента изпитвам удоволствието да ти пиша още веднъж, отново да създам връзка между нас. Всички тези писма са часовете, с които не разполагахме, за да се опознаем по-добре. И тъй като не мога да разговарям с теб, записвам думите си на хартия като някой луд писател от света на Буковски. Не съм пиян, може би съм само леко замаян от образа ти в главата ми.

Когато съм с някое момиче, кръвта ми започва да ври, а обичам ли го, цялата ми кръв се изпарява и аз се покатервам по пердето (това е френски израз). Може би това е най-добрият начин да опиша израза „любовта дава крила“ — дали да се опитам да полетя? Мога да ти пиша часове наред, за да наваксам времето, което не можахме да прекараме заедно. Надявам се, че чрез тези писма ще успееш да си създадеш представа за мен. Положителна представа.

Саманта, на един човек в Париж му липсваш така, както слънчевата светлина липсва на тъмнината. Всяка звезда, която виждаш на небето, отразява блясъка в очите ми, породен от срещата с теб. Ако ти си Жулиета, то аз бих искал да бъда твоят Ромео, но не забравяй да ми спуснеш стълбата.

Твоят латински любим,

Жан — Люк