Ема Чейс
Опитомени (3)

Глава 3

Пристигам в „Суичис“ по-рано, изпивам една бира на бара и излизам да пуша пред вратата. Да, аз пуша. Вадете чуковете и пироните и започвайте с разпъването на кръста.

Знам, че не е здравословно. Не искам да гледам черните си дробове отвътре, не е нужно да ми показват и болните от рак хора в онези реклами против тютюнопушенето, за да разбера, че е вреден навик. Благодаря, господин Блумберг. Като ме накараш да изляза навън, това няма да ме спре да запаля, когато ми се пуши. Това е само неудобство, а не непреодолима преграда.

Но аз съм съвестен пушач. Никога не изхвърлям фасовете си на земята, не издишвам дима от цигарите в лицата на децата. Нито пък на възрастните непушачи. Александра ще ме убие… буквално, наистина ще ми пререже гърлото, ако запаля някъде в близост до Маккензи.

Планирал съм да ги спра. Все някой ден и това ще стане.

Засега обаче вредата, която причинявам на дробовете си, идва на второ място след желанието ми да пуша. Обичам да пуша. Хубаво ми е. Ти си яж там ядките с бирата, остави ме да се убивам и да си пуша цигарата, защото бирата върви най-добре с цигара. Толкова е просто и елементарно. Хубаво е като онези сандвичи, които мама ми правеше и които сега се считат за много вредни — бял хляб с фъстъчено масло и желе.

Гася фаса на стената и го мятам в кошчето за боклук и лапам едно ментово бонбонче. Защо ли? Защото, както вече споменах, аз съм съобразителен. Не знам дали Ди пуши, но никой не иска да си пъха езика в уста, която смърди на пепелник. А програмата за тази вечер определено включва да вкарам езика й в устата си… ако не и на други места. Това е програмата за тържествата тази вечер.

Влизам обратно в бара и си поръчвам втора бира. Отпивам и забелязвам как входната врата се отваря. И я гледам как влиза.

Когато забелязах Ди днес следобед, наистина ли си помислих, че е секси парче? Определено трябва да си прегледам зрението, защото момичето е много повече от секси парче.

Русата й коса е пусната, начупена по краищата, прибрана от челото й с широка лента. Облечена е в черно сако с изрязана бяла блуза от онези, които покриват само циците и пъпът е гол. Къси, много къси бели панталонки едва се подават под сакото и разкриват дългите й крака с прекрасен загар. Качена е на безобразно високи обувки. Яркото червило подчертава устните й.

Тя е прелестна. Шокираща. Дъхът ти спира. Без никакво усилие може да влезе в рекламната кампания на Келвин Клайн. Визитката й не е златният билет на Чарли за Шоколадовата фабрика. Това е лотариен билет. И аз току-що спечелих джакпота.

Тя оглежда помещението, забелязва ме. Махам й като един много печен секси пич. Тя се усмихва и виждам белите й прави зъби.

— Здрасти — казва още преди да е седнала.

— Здравей. Изглеждаш страхотно в това сако.

Никога няма да сбъркаш, ако започнеш с комплимент. Момичетата си падат по такива неща.

Усмивката й е лукава.

— Нека сама се досетя… Но бих изглеждала по-добре без него?

Смея се.

— Не нямаше да кажа това. Никога не бих казал такава селяндурска реплика. Бих казал: „Но това сако би изглеждало по-добре на пода в спалнята ми“.

От гърлото й се разнася богат, дълбок гърлен смях.

— Да, защото тази не е селяндурска.

Издърпвам един стол и тя сяда на бара до мен.

— Каква ти е отровата? — питам.

— Мартини — казва без секунда колебание.

— Мръсно?

Мартинито ми, както и сексът трябва да са мръсни. Колкото по-мръсни, толкова по-добре.

Да, влюбен съм.

Барманът идва, но преди да отворя уста да й поръчам мартинито, тя започва да дава подробни инструкции как иска да й го направят.

— Две дози джин, повечко вермут, много малко маслинен сок…

Младият барман в карираната ризка, който едва ли има двадесет и една, изглежда напълно объркан. Ди забелязва конфуза му, става и казва:

— Знаеш ли, по-добре да ти покажа. Ще е по-лесно и по-бързо.

Тя мята дупе на бара, вдига високо дългите си крака да се прехвърли от другата страна, а аз се опитвам да погледна под късите й панталонки. Ако изобщо има бельо, вероятно е прашка.

Пенисът ми обработва тази информация и започва да издува джинсите ми. Сякаш иска да подаде глава сам да се убеди.

Ди застава от другата страна на бара и бързо смесва напитките и обяснява на бармана. Стъпка по стъпка. Мята маслинката във въздуха и експертно я хваща с уста, преди да падне в чашката и потапя двете клечки с маслинки в бистрата течност.

Поставя чашата на бара и я сочи с отворена длан.

— Ето ти го перфектното „Мръсно мартини“.

Винаги съм вярвал, че можеш да разбереш много неща за един човек от начина, по който пие. Хората, които пият бира, са спокойни, общителни или нямат много пари (зависи от марката). Хората, които пият вино, са незрели или изпълнени с носталгия. Тези, които пият „Кристал“ или „Дон Периньон“ обичат да демонстрират благополучието си или полагат прекалено много усилия да впечатляват другите. Има далеч по-добри и не чак толкова скъпи марки шампанско, но не са много известни.

Какво ми казва изборът на Ди? Тя е сложна жена с доста конкретни, но изтънчени предпочитания. Тя говори това, което мисли, смела е, но не е кучка. От тези жени, които биха върнали пържолата си, ако не е приготвена както трябва, но Ди би го направила по начин, който няма да накара сервитьора да се изплюе в храната й.

Барманът повдига вежда и ме поглежда дружелюбно.

— Приятелю, това момиче е диво.

Ди се премята през плота на бара, а аз казвам:

— Май така ще се окаже.

След като Делорес се настанява до мен, аз казвам:

— Много съм впечатлен. Предполагам, че си много добра в микроуправлението?

Тя отпива от питието си.

— В колежа работих като барманка. Това изгради вкусовете ми към определен вид напитки и начина, по който да пия своята.

Отпивам от бирата си и минавам към опознавателната част от вечерта:

— Кейт ми каза, че си химик. Какво е да се занимаваш с такова нещо?

— Като да си играеш с онези детските комплектчета за химически експерименти за трети клас, но и да ти плащат за това. Обичам да анализирам — да надробя нещата до най-мъничката съставна част, да се поебавам малко с тях. Да гледам с кои други вещества си играят добре, с кои не могат да си играят. Когато не искат да си играят, тогава става супер интересно. Освен това ме вълнува всичко, което е забранено да се прави с тези частички. Сякаш съм в отряд за обезоръжаване на бомби.

Размърдва маслинката в чашата си.

— А ти си банкер?

— Малко или много.

— Никак не звучи вълнуващо.

Поглеждам наляво, после надясно и обмислям коментара и.

— Зависи от гледната точка. Някой сделки изискват сериозни залози и голяма доза риск. Правенето на пари никога не е скучно.

Ди обръща стола си към мен.

Езикът на тялото е важен. По принцип движенията и жестовете на човека са на подсъзнателно ниво, но ако можеш да разбереш чувствата, които се крият зад всеки жест, можеш да стигнеш до рая. Ако не — ще те изритат в гъза и ще затворят райските врати под носа ти.

Ако момичето скръсти ръце и се облегне, това значи, че настъпваш прекалено силно или че това, което се опитваш да й пробуташ, просто не я интересува. Контактът с очи, отворени ръце, обърнато към теб тяло — това са знаци, че тя те усеща. И че иска повече. Жадува за повече.

Очите на Ди бързо се спускат по тялото ми.

— Не изглеждаш като банкер.

— Как изглеждат банкерите? — Усмихвам се.

Тя се обръща и оглежда клиентите на заведението. Очите и се спират върху плешив мъж на средна възраст в евтин костюм, преведен над двойния си скоч. По изражението му може да се заключи, че току-що е загубил всичките си спестявания на стоковата борса.

Ди го сочи с кървавочервения си нокът и казва:

— Като него.

— Прилича ми на погребален агент. Или на педофил.

Тя се смее и изпива мартинито си.

Навеждам се към нея и питам:

— Щом не приличам на банкер, на какъв ти приличам?

Тя бавно се усмихва и забива зъби в клечицата от мартинито си.

— Изглеждаш като танцьор от Чипъндейл.

Превъзходен отговор. Не се налага да ти обяснявам защо, нали?

Наистина имам някои добри стъпки. Ако тези в банкерството не вършат работа, минаваме на план Б — танцувални стъпки с щипка съблазън.

Правя жест към бармана да поръчам по още едно. Делорес внимателно го гледа как работи и очевидно момчето се е справило добре, защото когато поставя чашата пред нея, тя се усмихва доволно.

После се обръща към мен и казва:

— Твоят приятел Дрю създава големи грижи на момичето ми. Не е никак умно от негова страна.

Дрю винаги е имал доста странна връзка с конкуренцията си. Обикновено такова напрежение го кара да цъфти, но също го вбесява. Не мога да кажа, че Кейт облекчава положението, защото му погажда същите номера. Но тя няма нужда от защита, може да отстои позицията си.

— Е, можеш да му кажеш да внимава какво прави, защото съм като майка орлица над това дете. Така сме всички от Охайо — поддържаме се.

— Но сега си в Ню Йорк. Тук е „Всеки за себе си“. Това е второто мото на града, веднага след „Градът, който никога не спи“.

Очите й блестят, смее се. Мисля, че първото питие я удари доста силно.

— Толкова си сладък — казва.

— Страхотно. Сладък… е думата, която всеки мъж иска да чуе за себе си.

Тя пак се смее, а аз се изумявам колко ми харесва компанията й. Ди Уорън е печено момиче — не е консервативна, остроумна е, забавна е и дори и да не успея да я закова, вечерта няма да е загуба на време.

Това изобщо не означава, че не умирам от желание да видя какво има или по-точно няма под тези бели къси гащички. Но каквото и да има или няма там, ще бъде като божествена глазура върху превъзходна торта.

Решавам да направя завой към общите приказки.

— Значи си от Охайо?

Тя отпива от второто си питие и казва:

— Да, най-скучният и изостанал град в Америка.

— Хм, не си много привързана към родния си град?

— Не. Грийнвил е бил голям град за времето си, но е нещо като хотел „Калифорния“. Идват хора, но никой не може да се измъкне оттам. Ако целта в живота ти е да се ожениш и да народиш бебета, Грийнвил те зове. Но… аз нямам точно такива цели в живота.

— Какво искаш от живота, Ди?

Тя се замисля и след малко отговаря:

— Искам… да живея. Искам да изживявам нови неща. Да откривам. Търся промяната и различното. Ето защо харесвам този град толкова много. Той е жив и никога не е скучно. Мени се постоянно. Вървиш по една улица, разглеждаш, след седмица минаваш пак и е различна, има нещо ново. Нови хора, нови аромати, дори нови сгради и заведения. Е, миризмите невинаги са приятни, но това е прекалено ниска цена за привилегията да живееш тук.

Смея се, а тя продължава:

— Майка ми казваше, че съм като куче на каишка, което така и не иска да се научи да върви в крачка със стопанина си и да следва правилната посока. Винаги се дърпам, винаги опъвам каишката в друга посока. Винаги готова да избягам.

— Има една кънтри песен, в която се пее „Не искам да е лесно, искам да е лудо“. Причините да харесвам този град са същите. Затова останах тук, затова не искам на друго място. Животът е дяволски кратък, за да градиш спокоен и сигурен живот, да останеш същия.

Телефонът ми вибрира, но не му обръщам внимание. Да гледаш телефона си и да го проверяваш за съобщения по време на разговор с жена е толкова грозно и некултурно, дори и когато си излязъл с момичето само за една вечер. Такова поведение показва липса на стил.

Ди ме пита каква зодия съм, но аз настоявам тя първа да ми каже нейната. Някои хора наистина вярват в зодии. Зарязвала ме е жена Лъв, жена Водолей и още няколко зодии, които не помня, просто защото съм Козирог. След тези случаи, считам за съвсем нормално да излъжа за датата си на раждане, ако се налага и ако потребността е голяма.

В този случай обаче не се налага да лъжа, защото Ди е Скорпион, а те имат много силно сексуално привличане с Козирог. Аз лично считам, че това са пълни глупости и шарлатанство, но ако искаш да играеш, трябва да знаеш правилата на играта, както и възможностите да избегнеш фал.

Ди пие второто си питие по-бавно и разговорът се върти около семейство и приятели. Без да се задълбочава особено, тя ми казва за братовчед си, който й бил като брат, и за майка си, която отгледала и двамата съвсем сама. Споменава за дългогодишното си приятелство с Кейт и разказва няколко дивотии от тийн годините им, които са прекалено конфузни, за да не ги спомена утре на Кейт.

Аз й разказвам за Дрю, Стивън и Александра и как ме спасиха от неприятното усещане да си единствено дете в семейството. Разказвам й и за най-печеното четиригодишно дете, което познавам — Маккензи и че бих прекарвал с нея всеки ден от седмицата, ако не се налагаше да ходя на работа.

Когато изпивам петата си бира, вече са минали два часа и половина. Ди се запътва към тоалетната, а аз веднага изваждам телефона.

Шест съобщения.

От Стивън.

Мамка му. Забравих!

С всяко следващо съобщение, паниката на Стивън се покачва. Искаш ли да видиш?

Копеле, закъсняваш. Започвам без теб.

Хайде бе, човече. Много са, затъвам в лайната. Къде си по дяволите?

Къде е проклетото подкрепление? Загивам.

Оттеглям се, но ще взема, колкото мога със себе си. Ааааааааа!

Много ти благодаря, задник тъп. Умрях. Ако се осмелиш да минеш край прозореца ми, аз ще бъда дух. И ще те преследвам, докато си жив.

Последното гласи:

Ебльо.

Смея се с глас и му пращам съобщение, в което се извинявам и казвам, че е изникнало нещо непредвидено. Стивън го бива да чете между редовете.

Искаш да кажеш, че пенисът ти е изникнал отнякъде? Какво стана с клетвата „Приятелите преди курвите?“ Дължиш ми го. Очаквам да ми се отплатиш — ще го играеш детегледачка часове наред, докато аз и жена ми сме навън или… си останем в нас.

Лично аз считам, че Стивън прекарва прекалено много време с жена си, както става ясно от многозначителното намигане в съобщението.

Ди излиза от банята и застава до стола ми.

— Искаш ли да се махаме оттук?

— О, да, моля.

Пускам ослепителна усмивка и казвам:

— Абсолютно. Искаш ли да отидем у нас? Много ми се иска да ти покажа гледката от апартамента ми.

— И каква е гледката? — пита и ме гледа директно между краката.

— От тези гледки, които никога няма да се умориш да попиваш с очи.

Тя се смее.

— Мислех си да отидем да потанцуваме?

— Мислим еднакво. Любимият ми танц е Хоризонталният.

Тя прокарва ръка по ръкава на черното си сако и казва:

— Вертикалният е приятна прелюдия. Така ми идва настроението. Има един клуб на ъгъла до апартамента ми. Диджеят в сряда си заслужава. Искаш ли да дойдеш с мен, Момче Клитор?

Слагам ръка върху нейната и я потърквам леко с палец.

— Не съм убеден, че този прякор ми харесва.

— Много кофти. Защото по правило ти се дава само един шанс да направиш първо впечатление. Така че за мен си Момчето Клитор, докато не ми дадеш повод да мисля за теб по различен начин.

Навеждам се към нея. Виждам как кожата й настръхва. Точно над гърдите. Прошепвам в ухото й:

— До края на тази нощ ще ме наричаш Бог.

Дишането й се учестява едва забележимо и виждам как вената на врата й започва да пулсира. Искам да сложа устата си там и да изживея удоволствието от вкуса на кожата й.

Но така и не ми се отваря възможност.

Делорес прави една крачка назад. Кехлибарените й очи буквално греят с очакване. После издава кратка заповед:

— Ти плати сметката, а аз ще извикам такси.

Независимостта прави жената много секси. Само някой смотаняк ще го надърви пред някоя, която се е увесила на врата му сякаш той е кислородът, без който ще умре. Макар че Делорес е здраво стъпило на краката си момиче, фактът, че ми позволи да платя сметката, продължава да изостря любопитството ми. Така или иначе щях да настоявам да платя. Да отвориш врата, да платиш сметка — с тези жестове не намекваш на жената, че не може да го направи сама. Понякога мъжът трябва да прави нещата така, както са били преди години. По старомодния, но чаровен начин.

Момичета, позволявайте ни да ви поглезим.

Приемете го като предварително отплащане за няколкото задължителни гафа, които ще направим съвсем скоро. Няма нищо по-сигурно от това с гафовете.

Погрижвам се за сметката и излизам при Ди. Таксито вече ни чака и тя стои до него. И сега внимавай — Делорес се протяга и ми отваря вратата. Нали си спомняш какво ти казах за гафовете? В очите й играе закачливо пламъче, което ме навежда на мисълта, че е прочела мислите ми и цялата тази тирада по-горе. Усмихвам се, благодаря и влизам.

 

 

Клубът, който Делорес предложи, се казва „Грийнхаус“. Чувал съм за него, но никога не съм идвал.

Когато влизаме, забелязвам, че стените и таваните са покрити с мъх и между мъха светят червени, сини и зелени светлинки. Дансингът е като пещера с висящи от тавана кристали, които светят в синьо, пурпурно и розово. Осветлението като цяло е слабо — перфектно за малко танци с гръб в стената. Както тя каза: добра прелюдия.

Музиката е оглушителна и не може да се води никакъв разговор, но няма проблем. Предпочитам да се хвърлим в малко действия. Вземаме си напитките от бара и сядаме на маса, близо до дансинга. Ди отпива, оставя чашата си на масата и ми мята поглед гледай сега какво става, след което става и се втурва към дансинга.

Аз седя на масата, облягам се удобно, разтварям крака и съм щастлив, че засега мога поне да я галя с поглед.

Тя затваря очи и започва да движи главата си в ритъма на музиката. Бедрата й се полюшват, ръцете й се вдигат над главата. Сините и розовите светлини танцуват над главата й, огряват я като разноцветни слънца. Правят я магическа. Музиката става по-бърза, по-силна и Ди се движи с ритъма. Разтърсва рамене, дупе, свива колене и потъва надолу към пода и пак се изправя нагоре.

Момичето е много подвижно и определено знае кое и как да движи, а аз я искам все по-силно. Оглеждам се и забелязвам, че няколко… какво ти няколко… всички мъже в клуба я гледат. Оглеждат я с очакване, с мазни усмивки и с онзи „ще те скъсам“ поглед в очите.

По принцип не съм от онези мъже, които считат, че жената е собственост. Не е като да ходя сефте с момиче на клуб. И в повечето случаи съм си тръгвал с друга, а момичето — с друг.

Но в момента юмруците ми са свити и съм готов да смажа първия нещастник, който се осмели да я доближи. Ще го закова на стената, ще я пробия с тялото му и ще го метна на улицата. Яд ме е, че дори се осмеляват да я гледат. Сякаш са озверели от глад коне, а тя — зоб.

Може би се чувствам така, защото все още не съм я чукал. Може би не искам да деля десерта си с никого. Още повече че дори не съм го опитал.

Или може би, защото Делорес Уорън е различна… по начин, който не мога да обясня. Харесва ми и малкото, което знам за нея. Много ми харесва. И има едно гласче в главата ми, което засега се опитвам да удуша, защото това гласче изпитва копнеж да узнае повече за нея.

Песента свършва. От високоговорителите се изливат първите акорди на „Събуди ме“ на Авичи. Хората запяват. Тръгвам към дансинга. Вървя право към нея.

Началото на песента е бавно, акустична китара. Тялото й леко се полюшва. Дългата й коса се развява, оголва врата й. Заставам зад нея, увивам ръце около кръста й и слагам ръка върху корема й. Притеглям я нежно назад към себе си.

Тялото й се сковава за секунда, отваря очи и обръща глава настрани. И тогава вижда, че съм аз. И се усмихва.

Отпуска се в ръцете ми. Гърбът й се притиска в гърдите ми, навеждам се напред и буквално притискам тялото й към моето. Задникът й се настанява точно пред пениса ми, който е надървен от мига, в който Ди започна да танцува.

Мисля, че го усеща. Няма начин. Трябва да го усети.

Тя се навежда напред, счупва леко кръстчето, и започва да движи бедрата си в бързи стегнати кръгове и да се трие точно там, където онзи малкият… големият вече пищи за още.

Усещането е превъзходно.

Свивам колене и се движа в ритъма на музиката, макар че съм изцяло концентриран върху Ди.

Не искам да се хваля… е, добре де, хваля се… но истината е, че танцувам добре. Танцът е като чукането — въпросът е да се намери правилния ритъм, да не излизаш от ритъма на партньора си и да отговаряш и синхронизираш действията си с него според ситуацията.

Ще откъсна езика на всеки, който позволи това да се разчуе, но когато бях малък, майка ми ме накара да ходя на уроци по танци. Аз, Дрю и Стивън — всички бяхме там. Балетисти. Е, не точно. Учихме класически танци. Това беше една-две години преди бала на Александра. Да, в нашите кръгове момичетата имат балове и е задължително да умееш да танцуваш. Всички ненавиждахме танците. С Дрю имахме много добре разработен план как да избягаме далеч от дома и да живеем в Националния исторически музей, докато опасността отмине, но планът не проработи.

Колкото и да бях нещастен тогава, сега съм благодарен за тези уроци. Защото момче, което ходи на танци, може да отнесе някой етикет „женчо“, но мъж, който умее да танцува? Това вече е съвсем друго — класа и стил.

Съвсем естествено, за хип-хоп клубовете трябва да усетиш ритъма и да се оставиш на него. В това отношение Стивън е жалка гледка за окото. Но за мъж като мен с наследствен афинитет към музиката и след толкова тренировки? Направо ги размазвам на дансинга.

Започва по-бързата и сурова част от песента. Силна бас китара. Ди се изправя и увива ръце около врата ми. Все още съм зад нея. Едната ми ръка е на бедрото й, държа я здраво и тласкам таза си към нея. Другата ми ръка се мушка под сакото и към опънатата топла кожа на корема и.

Когато ръката ми започва да се катери нагоре, усещам вибрациите на стона и.

Темпото пак намалява и тя се обръща с лице към мен. Понеже е качена на тези убийствени токове, носовете ни почти се докосват. Погледът й е потъмнял. Улавя моя и не го пуска. Вокалът пее за пътешествия по света, как да останеш вечно млад и как любовта винаги печели.

Ритъмът пак забързва, но не откъсваме поглед един от друг. Телата ни се движат в синхрон. Разгорещени, жадни, търсещи. Пръстите ми се забиват в задника й и я притискам към мен.

Когато онзи започва да пее как бил изгубен, докато не разбрал какво иска, дланта и вече е на бузата ми. Допирът и е нежен, смущаващ.

Натежал от неизказани неща.

Навеждам глава и притискам устни към нейните. Тя веднага реагира. Отваря се за мен, топла и влажна. Взима всичко, което мога да й дам, и отговаря на целувката ми със същата разпаленост. Двете ми ръце я обвиват. Забравяме за танца. Едната ми ръка остава малко под кръста й, а другата се заравя в мекотата на косите й. Устните ни не се откъсват. Ръцете и са впити в раменете ми, мачка мускулите ми, придърпва ме към себе си.

Случвало ли ти се е да преживееш онзи момент, когато напълно съзнаваш, че това, което се случва сега, в този миг, ще промени всичко? Че от тук натам нищо няма да е същото? Че точно този момент ще раздели минало и бъдеще на две?

Повечето хора не преживяват такива мигове, защото са прекалено заети да следят какво се случва, за да разберат значимостта на събитието.

И аз бях един от тези хора.

Но сега, когато се обръщам назад, знам. Това беше. Тази първа изгаряща съвършена целувка. Това беше мигът, който щеше да предопредели цялото ми бъдеще, живота ми.

И нищо никога нямаше да е същото.