Метаданни
Данни
- Серия
- Заплетени (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tamed, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Гергана Дечева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2022)
Издание:
Автор: Ема Чейс
Заглавие: Опитомени
Преводач: Гергана Дечева
Година на превод: 2015 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Уо; „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 23.05.2015 г.
Редактор: Надя Калъчева
Художник: Shutterstock
Коректор: Надя Калъчева
ISBN: 978-954-27-1474-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16799
История
- — Добавяне
Глава 19
Когато един мъж се опитва да излекува разбитото си сърце, той се ангажира с една от трите дейности: пиене, чукане, побой. Или и трите в една нощ.
Минали са шест дни, откакто видях Делорес за последен път и не съм чукал друга жена. Пил съм много малко. Но… определено имам нужда да се сбия с някого. Всеки ден ходя в спортната зала и се опитвам да трансформирам чувството за загуба в нещо позитивно.
В събота следобед влизам през вратата на залата и първата мутра, която виждам, е тази на Шонийз. Помниш го, нали? Онзи задник, който си проси един як пердах.
Май днес ще му излезе късметът.
Усмихва ми се злокобно.
— Искаш ли да направим няколко рунда, или пак ще се скриеш като кифла?
И нещо в мен се къса като разпорена тениска.
— Давай — казвам.
Нямам търпение да се кача на ринга. Да удрям нещо, да блъскам. Да изкарам гнева, вината и всички кошмарни чувства и емоции, които се обръщат в мен от шест дни. Подскачам на пръсти, въртя глава наляво и надясно, шийните ми прешлени пукат. После се мушкам под въжетата, удрям ръкавиците една в друга и заставам в средата на ринга. Шонийз вече ме чака. Изглежда уверен и нетърпелив. Рони застава между нас и рецитира правилата за честен мач и спортсменско отношение. Удряме ръкавиците си, заставаме в ъглите си и чакаме.
И звънчето бие.
Нападам го силно и бързо, но мозъкът ми сякаш не е в играта. И ако държиш да ти кажа истината — точно сега не бива да се бия. Защото фокусът ми не е върху опонента. Фокусът ми е върху горчивината да искаш някой, който не те иска. Не и по същия начин, по който го искаш ти. Не може да се надяваш, че ударите по месо ще излекуват размазаното ти сърце.
С Шонийз танцуваме в кръг един около друг и… концентрацията ми заминава по дяволите, защото някой отваря входната врата. И забравям да си движа краката, забравям да сложа ръце пред лицето си да се пазя, забравям ляво кроше, дясно кроше.
Защото в рамката на вратата е застанала Делорес Уорън.
За една наносекунда съзнанието ми я поглъща като освирепяло от глад животно — косата й е прибрана на опашка, няма грим, лицето й е толкова красиво. Обикновена бяла тениска, тесни джинси, гуменки. Нямам време дори да се запитам какво прави тук.
Защото в мига, в който я виждам, юмрукът на Шонийз се забива в брадичката ми. Като ъперкът с чука на Тор.
Главата ми отскача назад, челюстите ми се удрят една в друга със свирепа сила. Очите ми се затварят и падам назад и се размазвам на пода.
Не знам колко време съм бил в безсъзнание. Може би няколко секунди. Когато отварям очи, брадясалото лице на Рони е над моето. Зрението ми е замъглено. Не виждам добре нито цветове, нито светлини. Всичко се разтяга в различни посоки и образите се сливат един в друг. Ушите ми пищят и бучат.
— Фишър, чуваш ли ме, Фишър? — Гласът на Рони достига до мен като през тръба.
Мигам и се опитвам да отговоря, но думите ми звучат глухо.
— Да, чувам те.
— Добре ли ме виждаш?
— Разбира се, Рони. Виждам ви. Много сте.
Рони се обръща и говори с някой, който е застанал до него. Успявам да разбера само няколко думи: сътресение… болница… После пак кляка до мен и казва:
— Фишър, искам да станеш.
Краката ми намират идеята за абсурдна.
— Мога да си остана и тук, ако не ти преча.
— Искам да станеш, Фишър.
— Матю, трябва да станеш.
Не. Краката ми все още казват „Да ви го начукам на всичките!“
Не мисля, че това е възможно.
И тогава я виждам. Кляка до Рони. До мен. Топлата й ръка е върху бицепса ми, точно под тениската ми. И прошепва:
— Ставай копеле… защото Мики те обича.
Започвам да се давя в дъха си. Не заради вълнуващия цитат от филма, а заради това, което тези думи… може би… означават…
За мен.
За нас.
— Гледала си „Роки 3“?
— Това беше най-тъжното нещо, което съм гледала в живота си, копеле такова.
И лицето й се сгърчва. Плаче.
Не се опитва да скрие сълзите си. Ръката й не покрива лицето й, не се опитва да заглуши задаваните стонове. Защото тя никога не се прави на нещо, което не е. Остави я или я вземи такава, каквато е. Получаваш точно това, което виждаш.
Ето това обичам в нея. Едно от многото неща, които обичам в нея.
Ръката ми е ужасно тежка, но успявам да я вдигна. Боксьорската ми ръкавица бърше мокрото й от сълзи лице.
— Не плачи, Ди.
— Съжалявам. Толкова съжалявам. Държах се отвратително. През цялото време се отнасях с теб грозно, ужасно.
— Не… аз се издъних. Обещах ти, че ще бъда търпелив, но… не бях.
— Не, ти беше прав. За всичко.
Тогава се сещам, че не сме сами.
— Хайде, момчета — подканва Рони. — Всички при шкафчетата. Да оставим двете влюбени птички да си поплачат насаме.
Когато всички излизат, Рони поглежда Ди и клати неодобрително глава:
— Ето защо не искам жени в залата.
Рони излиза и сме сами. Опитвам се да седна. Не искам да водя такъв разговор проснат по гръб. Е… освен ако не съм гол в леглото.
Ди ми помага да си сваля ръкавиците и успявам да се надигна и да се облегна седнал в ъгъла на ринга.
— Добре ли си? — пита тя.
— Да. Имам чувството, че през лицето ми е минал тир, но иначе съм добре.
Очите й се пълнят със закана и решителност за мъст и поглежда към вратата към съблекалнята.
— Ще му нарежа гумите на колата на тоя. Нали ще се почувстваш по-добре?
— Все същата си — смея се.
Тя поглежда в ръцете си.
— Мисълта, че имам чувства към теб… искам да кажа… истински чувства… като… чувства завинаги. Това ме изплаши.
Думите й не ме притесняват. Не ми казва нищо ново. Тези неща ги знаех отдавна. Но фактът, че е тук… това вече означава… всичко за мен.
— Знам.
— Не исках да свиквам да живея с теб, защото знаех, че когато свикна, и когато си тръгнеш… ще бъда нещастна. Но сега вече е прекалено късно. Бях нещастна цялата седмица. Тези шест дни… никога не съм била толкова тъжна. И самотна. Празна.
— За мен беше същото.
Тя се усмихва, макар че в очите и в гласа й все още има сълзи.
— Но когато съм с теб, когато си до мен, всичко е съвършено. Ти ме правиш толкова щастлива. Както никой в живота ми досега.
— Е, това може лесно да се уреди. Трябва само да си до мен. Няма да е никак трудно, защото аз съм… безнадеждно влюбен в теб.
— Ти си изключителен мъж, Матю. Ти си забавен и сърдечен. И винаги се съобразяваш и си дяволски секси. Ти си най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ми. Обичам те.
Въпреки че челюстта ми ще се откърти всяка минута, успявам да се усмихна. Не е възможно да не се усмихна.
Ръката ми се мушка зад врата й и я навеждам към мен. Устните ми минават като четка по нейните. Съвсем лекичко. И после дълбоко. Придърпвам я в ръцете си.
Езиците ни се докосват бавно, без усилие, с обещание за още и още. Ди въздъхва и опира чело в моето.
— Не си представях, че ще ти кажа, че те обичам точно тук и при такава ситуация.
— И аз. Но… така ще го запомним, нали? Всичко е само в наша полза.
— Няма нищо по-сигурно от това.
После скача на крака и ми подава ръка:
— Защо сме все още тук? — пита.
Не мога да стана без помощта й, но когато най-накрая успявам, се сещам за причината да се окажем в това положение.
— Ди, за Дрю и Кейт.
Тя слага ръка на устните ми.
— Не. Никога няма да говорим за това. Никога. Ти не си като онова копеле приятеля ти. Знам това със сигурност. И не искам да застава между нас.
И знаеш ли какво? Тя е права. Тук не става дума за Дрю, или Кейт, или за Розалин, или за някой от идиотите, с които Ди е имала връзки в миналото си. Тези хора не могат да ни повлияят. Не могат да ни засегнат.
Защото това е за мен и нея.
Слизаме от ринга.
— С такси ли дойде? — питам.
— Да, защо?
— Аз съм с мотора — усмихвам се, а тя е толкова щастлива.
— Липсваше ми да усещам силата между краката си.
Мятам ръка през рамото и:
— О, ще почувстваш силата, но след като се приберем у дома.
Делорес ме прегръща през кръста, за да ми помогне да вървя.
— Нагло. Но все пак… се надявах да го кажеш.
В мига, в който вратата на апартамента се затваря, вече късаме дрехите си, целуваме се, ръцете ни искат да наваксат за шестте дена желание един за друг. Моите дрехи са по-лесни за сваляне от нейните, така че докато минем през вратата на спалнята, аз съм вече напълно гол.
Надървен, разгорещен и пулсиращ. Потребността ми да съм в нея е по-голяма от нуждата ми за кислород.
Тениската на Ди? Няма я.
Сутиенът? На билярдната маса.
Докосвам я и се давя в сензационното усещане — голите и гърди до моите, кадифено меката и кожа. Пръстите ми се захващат с копчето на джинсите и, но… тя ме спира. Ръката и е върху моята и прави крачка назад. Гърдите и се повдигат бързо, диша накъсано.
— Матю… трябва да ти кажа нещо. Направих нещо. Снощи.
Мамка му. Е сега вече ме измуши яко!
Снощи беше събота. Първата ми мисъл: Делорес е чукала друг. И веднага усещам как тялото ми се свива от кошмарна болка, истинска агония. И бяс.
Знам, че не бива да се ядосвам, защото на практика не бяхме заедно, бяхме разделени.
Заеби тези приказки. Сега вече ще ми причернее.
Ще й простя. Ще ми мине… все някога. След като натроша нещо на милион парчета и избия стените като горила на крек.
Сядам.
— Какво си направила, Ди? Каквото й да е… мамка му, просто ми кажи.
И тогава тя прави нещо много странно. Усмихва се. И разкопчава джинсите си. Плъзга ги по краката и говори.
— Цяла седмица мислих за това, което каза… как само ти се стараеш и полагаш усилия. Как само ти искаш да рискуваш и да дадеш шанс на връзката ни.
— Бях ядосан, когато го казах, Делорес.
— Но беше прав. И аз исках да направя нещо, за да ти покажа, да ти докажа, че вярвам. В теб и в нас. Завинаги.
Тя сваля бикините си и аз веднага изпадам в транс при вида на гладката кожа между краката й. Докато… забелязвам марля точно под кокала на таза й. Тя я маха леко и виждам синя татуировка.
Татуировка с моето име.
Matthew.
Нямам думи. Мога само да гледам, но не мога да говоря. После падам на колене и целувам все още разранената зачервена кожа около името ми.
— Мамка му, харесва ми. Обичам те. — Прокарвам нежно пръст по буквите. — Сега вече си с мен завинаги. Няма къде да бягаш.
Тя вдига главата ми нагоре, прокарва ръце през косата ми:
— Не искам да бягам.
Ставам, въртя я като малко момиченце и я мятам на леглото.
После скачам след нея.