Ема Чейс
Опитомени (18)

Глава 18

В сряда сутринта имаме събрание в заседателната зала. Седя като в кома и почти не слушам за какво става дума. След събранието всички бързат да се разкарат. Освен Кейт, която е все още на масата и си подрежда документите.

Тя е най-добата приятелка на Делорес, и да, това означава, че има правила, стриктен код. Непоклатим закон. Като синята стена на мълчанието. Но на този етап няма какво да губя.

— Здрасти.

Тя се усмихва меко.

— Здрасти, Матю.

Минавам директно на въпроса.

— Тя… говори ли за мен изобщо?

— Нито дума — казва Кейт и забива поглед в масата.

Да, позна. Грандиозна, величествена болка. Право в задника.

Но не се предавам. Останала ми е надежда.

— Мисли ли за мен?

Кейт ме поглежда в очите. Погледът й е съчувствен, тъжен. Не съм сигурен дали тъгува заради мен, или заради Делорес.

— Всеки ден — прошепва. — През цялото време. Не е излизала, не е гледала филм, не е пускала телевизор. Тя просто… страда. Няма да го признае, но знам, че е заради теб.

Е, това поне е нещо. Нещастието се радва на компанията на чуждото нещастие. Изпитвам болно облекчение, че и тя страда като мен. И малко повече увереност. Поне не съм сам в терзанията си.

— Матю, защо просто не й се обадиш? Хората, които имат изградена връзка често се карат. Това не значи, че нещата са приключили или че трябва да приключат.

Не я чакам да свърши и вече клатя глава.

— Не мога да направя такова нещо, Кейт. Делорес обича да я гонят, да й бягат по петите. Да, това разбирам. Но все някога трябваше да спре, за да мога да я хвана. Излях душата си пред нея, предложих й всичко, което имам, прекрачих всякакви свои принципи, за да й покажа колко много означава тя за мен. Че съм за тази връзка, че съм в нея и не за малко, не за ден, два, не за месец, а за дълго. Сега е неин ред. Тя трябва да ми покаже, че и тя го иска.

Гордостта невинаги е грях. Понякога е спасител. Пази те да не падаш в собствените си очи. Да не изглеждаш като глупак и най-вече да не бъдеш глупак.

Бил съм с жена, която е искала… друго. Друг. Не искам да минавам по същия път. Никога повече.

Кейт кима и леко се усмихва.

Добре. Надявам се Ди да помъдрее по-бързо.

— Благодаря.

Правя няколко крачки към вратата, но спирам. Не съм виждал Дрю, но всички инстинкти ми говорят, че го боли, че не може да стане от рани. И колкото и да ги ближе, не минават.

Фатални рани. Смъртоносни.

Имам усещането, че с Кейт се случва същото. Просто умее да го прикрива по-добре.

— Виж Кейт… за това, което се случи между теб и Дрю…

Всички следи на благоразположение буквално изчезват от лицето и. Очите й са стоманени, устните свити и ме прекъсва с остър глас.

— Недей, Матю. Просто… недей.

Явно Дрю не е единственият, който се е обрекъл на мълчание.

— Добре — стискам леко рамото и. — Приятен ден.

Тя се усмихва сковано, а аз тръгвам към офиса си.

 

 

По-късно същата вечер отивам в Александра и Стивън да правя компания на Маккензи, докато са на кино. Лекси отваря вратата, забелязва изражението ми, поглежда зад мен, около мен и лицето й веднага омеква от съчувствие.

Прегръща ме силно и казва:

— Знаеш ли, Матю, има такава дума „различни“. Прекалено различни.

— Знам, Лекс. — Преглъщам тежко.

Няма време за съчувствени слова, защото една руса коса се изстрелва към мен като светкавица. Маккензи е облечена в синя пижама като за принцеса. В ръката си е стиснала оскубано старо мече. Тя се спира чак в краката ми, обгръща ги с ръце и стиска с все сила.

— Ти си тук!

Хващам я под мишниците и я вдигам.

— Здравейте, Принцесо!

— Искаш ли да играем на чаено парти, чичо Матю?

— Това ще е най-голямата забава за тази седмица.

Възнаграден съм с блестяща усмивка, която разкрива всичките й бели млечни зъбки. И за първи път от дни тежестта върху гърдите ми като че олеква.

Стивън помага на жена си да си облече палтото, после целуват детето си за лека нощ.

— Лягане в осем — информира Александра. — Не й позволявай да се опитва да преговаря за по-късен час.

— Не знам дали ще мога да устоя на тези големи сини очи, като на изгубено кученце.

— Бъди силен — усмихва се тя.

Тръгват и аз заключвам вратата след тях. През следващия час и половина играем на чаено парти. И на кукли Барби. После строим стена на блок и я събаряме с някакво специално дистанционно. Точно преди да стане време за сън, вкарваме по някоя топка в баскетболния кош, който й купих за рождения ден.

Когато я слагам в леглото и завивам, тя ме моли да й прочета приказка и вади изпод възглавницата си дебела книга на Уолт Дисни.

Пепеляшка.

Маккензи прегръща мечето си и ме гледа с натежалите от сън очи. Стигаме до онази част, когато принцът издава заповед, че ще тръгва да мери обувката и тя ме прекъсва:

— Чичо Матю?

— Ммм?

— Защо Пепеляшка не отиде направо при принца и не му каже, че обувката е нейна, че тя е била момичето на бала? Как така е седяла и е чакала?

Мисля върху въпроса й и не мога да не направя сравнение между мен и Делорес.

— Може би… може би Пепеляшка не е била сигурна дали принцът наистина я обича. Може би е искала той пръв да отиде при нея, за да е сигурна, че я обича.

Страшно е, знам. Докъде изпаднах, че да говоря за любовния си живот с четиригодишно дете.

Маккензи кима с разбиране и продължавам да чета. Докато…

— Чичо Матю?

— Да?

— Как така принцът не е разпознал Пепеляшка в мига, в който я е видял, а е трябвало да й слага обувката на крака, за да се увери? Не си ли е спомнял как изглежда? Нали я е обичал?

Мисля за дяволитата усмивка на Ди, за красивите й устни, за меката нежност в очите й след оргазъм, за усещането да я галя по бузата с връхчетата на пръстите си. Сякаш докосвам листенца на роза.

— Да, Маккензи, права си. — Гласът ми е плътен и натежал. — Ако я е обичал, не би забравил как изглежда. Никога, за нищо на света.

Тя се прозява, обръща се настрани и се намества на възглавницата като малко птиче в гнездо. Усмихва се сънливо и казва:

— Мисля, че чичо Дрю е прав. Принцовете са глупаци.

И това са последните й думи, преди да отплува в страната на сънищата.

 

 

В четвъртък баща ми минава през офиса ми и ми казва, че майка ми ме очаква за вечеря след работа. Едно от най-големите престъпления е да разочаровам майка ми, а точно сега не искам да съм в черния списък на баща ми за подобно провинение.

Пристигам точно в пет и половина. Родителите ми живеят в стара къща от кафяв камък, строена през 1920 година. На няколко етажа, с четири спални, три камини с орнаменти, всекидневна, кабинет за баща ми, моята бърлога от времето, когато живеех тук, музикална стая, голям килер за провизии и огромна столова.

Дали им трябва толкова много място? Не. Но никога няма да се преместят. Особено след като се изнесох от нас и майка ми каза, че можели пак да си купуват „красиви неща“, които да не чупя.

След някоя и друга година може да си инсталират един от онези подвижни столове да се качват на горните етажи.

Сара, домакинката, която работи за родителите ми от много години, отваря вратата. Влизам и намирам майка ми пред камината във всекидневната с чаша шери.

Усмихва се, става и ме прегръща. После се заглежда в лицето ми.

— Изглеждаш изморен. Сигурно работиш много.

— Не, мамо, не се преработвам — усмихвам се.

Сядаме и тя ми разказва какво се случва в клуба, после за хризантемите, които е посадила. Когато баща ми излиза от кабинета си, по закон вечерята веднага се сервира.

Масата за хранене е много голяма. Баща ми е седнал в единия край и чете нещо във вестника. Майка ми седи на другия край. А аз съм някъде по средата.

Майка ми реже пилето „Кордон Бльо“ и пита:

— Все още ли излизаш с онази млада дама, с която се запознахме на партито в офиса? Много ми хареса това момиче. Толкова е енергична и пълна с живот, нали Франк?

— Какво?

— Момичето, с което Матю дойде на партито в офиса. Много я харесахме, нали? Как се казваше? Дийна?

— Делорес — промърморва баща ми, с което се издава, че всъщност разговорът го интересува.

Понякога си мисля, че само се прави, че не чува и не разбира за какво става дума, защото… примерно внезапно е оглушал. Това е неговият трик да не участва в разговори, които не го интересуват.

Майка ми ли? Майка ми никога не се преструва.

Опитвам се да прекарам хапката през гърлото си, което внезапно се е свило като ухо на игла.

— Не, мамо. Ди и аз… нищо не се получи.

Тя цъка с език, отпива от виното си и казва:

— О, колко жалко. Просто искам да те видя задомен, сине. Никой от нас не става по-млад.

Почва се.

Майка ми е страхотна. Може да се каже, че е доста деликатна и крехка жена. Но все пак е майка. Което означава, че всеки момент ще започне да ми обяснява как имам нужда от жена, която да се грижи за мен и как иска да види внуците си, преди да умре.

Това е дискусия, която се провежда за не знам кой път.

Тя се навежда към мен и пита с конспираторски тон:

— Да не би да е… проблем в секса?

Хапката ми засяда в хранопровода и започвам да удрям гърдите си, за да я накарам да слезе надолу.

— Моля? — питам със скърцащ глас.

Тя се обляга назад и продължава:

— Не бива да се срамуваш от такива неща, Матю. Навремето ти бършех дупето, така че не виждам причина да не обсъдим сексуалния ти живот като зрели хора.

Навремето ти бършех дупето и сексуален живот са два израза, които никога, по никакъв повод не бива да се употребяват в едно изречение. Освен ако не си Уди Алън.

Прочиствам гърло. Кашлям. Трахеята ми гори.

— Не, мамо, нещата бяха наред в… тази област.

— Е, това може и да е бил проблемът тогава. Очевидно „наред“ не е достатъчно, ако ме разбираш правилно.

Не, това просто не се случва!

— Издръжливостта е много важно нещо. Баща ти винаги е бил крайно издръжлив. Нали така, Франк?

— Какво казваш, Естел?

Тя почти вика, за да я чуе, сякаш не знае, че се прави на глух.

— За издръжливостта ти става дума! — После се обръща към мен. — Винаги чака аз първа да мина финалната линия.

Баща ми мърмори нещо за маратона на Ню Йорк.

— Макар че трябва да призная, че от известно време понякога се налага да използваме онези малки сини хапченца. Прекрасни са! Един път се наложи да бягаме до спешното, но преди това преживях четирите най-приказни часа в живота си.

Намери усмивка, намери усмивка веднага. Изглеждай щастлив!

Оказва се трудно, защото майка ми започва да го играе д-р Рут.

— Моя ли е вината? Може би, защото те научих да бъдеш предимно джентълмен. Но понякога една дама няма нужда само от галантен мъж до себе си. Малко опъване на косата…

Ставам толкова бързо, че столът ми пада.

— Тръгвам си, не ми е добре.

Майка ми присвива очи към мен и казва:

— Изглеждаш напрегнат. — Потупва ме по ръката и добавя: — Радвам се, че си поприказвахме за тези неща.

— Да. И нека никога да не се повтаря.

— Добре, слънце.

Целувам я по бузата.

— Лека нощ, мамо. И благодаря за… опита да помогнеш.

Баща ми си избърсва устата и казва:

— Ще те изпратя. Искам да пуша.

Баща ми пуши откакто го помня. Но той не знае, че аз пуша. Няма значение дали съм на тринадесет или тридесет — ще ми счупи пръстите един по един.

Слизаме долу и заставаме пред отворената врата. Той пали цигара. Ароматът на парфюма на баща ми и на свежо запалена цигара ми е познат и ме успокоява. Странно…

— Какво става? Какво ти е? — казва с дълбок глас. Като за мъжки разговор. — Последните няколко дни ходиш с такава мутра като в деня, в който погребахме Кинг.

Видя ли? Може и да не коментира много, но това е, защото е прекалено зает да слуша и да наблюдава.

Изритвам едно камъче от стъпалото.

— Добре съм, татко.

Очите му ме гледат внимателно, изпитателно.

— Не, не си. — Гаси цигарата и добавя: — Но ще бъдеш добре.

И после ме прегръща.

Силно. Като мечка. И в същото време нежно. Точно така ме прегърна, когато заминах на първата си служебна командировка, точно така както ме прегръщаше, когато бях дете.

— Ти си добро момче, Матю. Винаги си бил добро момче. А ако тя не може да го види, това означава само едно — че не те заслужава.

Прегръщам го, защото… защото имам нужда.

— Благодаря, татко.

После бърша носа си, а той ме тупа по гърба.

— Ще се видим в офиса.

— Лека нощ, сине — казва и затваря вратата след мен.

Не се прибирам направо в нас. Вървя няколко пресечки и се опитвам да не си представям лицето на Ди. Поне да не го правя на всяка крачка. После тръгвам към апартамента на Дрю.

Портиерът ми маха. Качвам се, сядам на изтривалката пред вратата му и се облягам на вратата.

Не съм съвсем сигурен, че ме слуша, но имам усещането, че е буквално зад вратата. И започвам да се смея с пълно гърло.

Копеле, ако си прав, те съветвам да седнеш. Нямаш представа какъв разговор проведох с майка си…

 

 

Четвъртък е труден ден. Просто… Ди ми липсва. Болката е силна и безмилостна. Спомените, лицето й, разговорите ни — всичко е пред очите ми. Всяка секунда. И няма край. Не мога да се концентрирам, не мога да ям, тялото ми е тежко и отпуснато. Боли ме. Гърдите ме болят като при остър бронхит. Липсва ми. Всичко ми липсва — смехът и, странните и теории, и да, няма да лъжа, липсват ми изключителните и гърди. Свикнах да спя до Ди. Върху нея, кожа до кожа, с ръка през тялото й и с глава върху мекото удобство на гърдите и.

Шибаната ми възглавница е просто… неудобна и неприветлива.

Това, което ми трябва, е едно здраво чукане. Не ти се нрави да чуеш такова нещо от устата ми? Кофти за теб, защото това е истината.

Когато колата ти се строши безвъзвратно, сядаш ли в нея да си спомняш колко пъти си я подкарвал, когато си ходил на гости, на работа, спомняш ли си прекрасните времена, които сте прекарали заедно? Разбира се, не. Това е тъпо. Няма да направиш нищо подобно. По всяка логика правиш това — отиваш да си купиш нова кола. Това е единственият начин да продължиш да се движиш, нали?

За мъжете и за жените здравият секс след раздяла е точно като да отидеш да си купиш нова кола, когато старата е заминала. Хубаво е. Макар и за няколко секунди се сещаш, че животът не е спрял. Че с края на връзката ти не е дошъл краят на света. Сексът ти вдъхва увереност за по-ярко и спокойно бъдеще, за бъдеще, където няма да се давиш в мъка и самосъжаление.

И когато идеята ми хрумва и докато си казвам, че това е разумното нещо, че трябва да го направя… изведнъж не искам да чукам жена, която не е Делорес Уорън. И честно казано, една малка част от мен се страхува. Може би Ди ми е взела страха и сега се ужасявам само от перспективата да пробвам.

Това е онази част от мен, която потъва в разочарование всяка вечер, когато се прибирам сам в празния апартамент. Онази част, която все още се надява, че Ди ще разбере, че сме страхотна двойка, ще осъзнае, че е влюбена в мен, че ще сложи обувките и ще хукне към мен. И ако това някога се случи, не искам да я загубя, ако разбере, че докато сме били разделени, съм бил с друга жена. Независимо дали е правилно или не, не искам да разруша доверието, което толкова упорито градих в нея. Така че, в крайна сметка не искам да рискувам. Не и заради задника на някоя случайно срещната, която дори не желая.

 

 

В петък нещата не стават по-добре. Джак ме моли да изляза с него, оплаква се, че се чувствал изоставен, че му липсват основните нападатели в отбора.

Но просто не мога да се насиля.

Вместо да изляза с Джак, купувам шест бири и пица и си правя голям пикник пред вратата на Дрю. Разбира се, говоря само аз, а той от време на време ми показва, че слуша с вече установената рутина — Бам. Струва ми се, че е минал към фаза „Остриетата на славата“. Какво му е на Уил Ферил? Странно.

Както и да е. Към края на пицата съм и вече допивам последната бира. Облягам глава на вратата. Чувствам се леко пийнал. И ставам истински философ. Говоря за уикенда, после за времето, когато бяхме деца и моят чичо ме заведе с Дрю и Стивън на къмпинг.

Стивън има силна алергия към отровния дъб. Наду се като балон.

Но дори това не го спря да дойде с нас да търсим заровеното съкровище. Чичо ми ни беше дал карта, която направили с баща ми като деца. Картата е на мястото, където заровили една кутия с монети. По онова време решили, че е прекрасна идея да ги закопаят.

През първите три дни ги търсихме. По цял ден. Но после… както често се случва при децата… се отказахме. Започнахме да се катерим по дърветата, да се бием с пръчки и да гледаме как момичетата от местния колеж се събличат, преди да се гмурнат да плуват в реката.

Мисля за онова време. И за Делорес. И се питам с тъга:

— Мислиш ли, че ако не се бяхме отказали толкова бързо, ако бяхме задържали топката поне още ден-два, ако се бяхме постарали повече, щяхме да намерим съкровището, Дрю?

Той не отговаря, а аз съм повече от подпийнал. Направо съм си пиян. Решавам да не спя пред вратата му — обирам боклука и си вземам такси. Към леглото ми.

И както всяка вечер досега, сънувам Ди.