Ема Чейс
Опитомени (10)

Глава 10

Следващите няколко нощи прекарвам с Делорес. Ходим да танцуваме в клубове, започваме да гледаме някой филм, но все не стигаме до края. Правим потен секс с часове — онзи секс, който после те кара да се чувстваш мръсен и да чакаш с нетърпение следващия път да го направиш пак.

Също така говорим. В леглото или на масата за хранене.

Върху масата за хранене.

Ди е приказлива. Споделя, обяснява. Тя има… теория по почти всяка тема, за която стане дума. Макар че някои от теориите й са доста забавни, но някои са направо върхът. Ето ти пример:

— Джон Хюс е расистка свиня.

— Как стигна до това заключение?

— Ами вземи например „Клуб Закуска“. Мъжете там са представени чрез пет прототипа. Имаме: секси и арогантен; престъпник; умен; готин даскал; печен чистач. А как са представени жените: само с два прототипа — красавицата и лудата. И какво правят? Казват на поколенията, че тийнейджърките имат два избора — или да са красиви, или да са луди, но не и двете, никога не и двете. Защото, когато накрая лудата стана красива, вече не беше луда. Това е толкова тъпо и болно. Ще започна петиция по въпроса.

Или пък:

— Микровълновите са зло. Никога няма да си купя такова нещо.

— И това е… защото?

— Рязкото покачване на детските болести, алергиите и развитието на най-различни недъзи съвпада с мига, в който микровълновата се слага в домакинствата. Те са издевателство върху правата на консуматора. Но това не го разпространявай. Корпорациите имат очи и уши навсякъде. И няма честота, която не могат да покрият.

Заключвам устата си с ключ и го мятам в морето.

После следва този малък бисер:

— Ти наистина ли вярваш, че египтяните са построили пирамидите?

— Разбира се, има доказателства за това.

— О, горкото наивно заблудено момче. И как са пренасяли камъни, по-големи от една къща? И как са направили подземията толкова здрави и устойчиви? Как са построили тези тунели и изобщо цялата подземна система без никакви строителни съоръжения? И как са успели да отрежат камъните така точно, под прав ъгъл и всеки с различна големина, но да пасва на мястото си?

— Е, ако не са ги построили те, кой тогава?

— Извънземни цивилизации.

— Извънземни?

— Разбира се. Има тонове доказателства, че посещават Земята от векове. Нямаш си и представа.

Не, нямам и не искам да имам. Прекалено е страшно и ми се струва доста реално, за да се замислям повече.

 

 

В събота сутринта се събуждам от звука на душа. И от скърцащия глас на Делорес, която пее някаква песен на Тейлър Суифт. Това е вероятно най-скучната и дразнеща песен в историята на музиката, но докато слушам интерпретацията на Делорес, се улавям, че се смея.

Не съм мъж, който ще позволи една добра и здрава цепеница да отиде по дяволите. Ставам, грабвам презерватив и влизам в банята.

— … тъгаааа… аааа… ааа… — Очите й са затворени, главата из метната назад и изплаква косата си под душа. — Аааа.

Влизам под душа и не губя никакво време — веднага се захващам с прелестното й зърно — гордо щръкнало и готово. Тя не е изненадана. Не вика, не се прави на ощипана селска мома. Високите дразнещи „аааа“ звуци преминават в тих стон и ръцете й се плъзгат по раменете ми и ме придърпва към себе си.

Харесва ми, че познава тялото ми така добре. Не се налага дори да отваря очи.

И в този миг осъзнавам, че вероятността някой друг да се наслаждава така на красивите й гърди на това конкретно място — в собствената й баня, е много малка, почти несъществуваща. Аз съм привилегированият. Но… идеята ми е, че тя разпознава допира ми, звуците ми, движенията ми. Свикнали сме един с друг, синхронизирали сме се по възможно най-красивия начин. Знам, че обича да я дърпам за косата точно преди да свърши. Тя знае, че полудявам, докато гледам как си играе със зърното си или когато прокарва език по мускулите на корема ми.

Тялото й се огъва под мен. Пускам гърдите й и поглъщам устните й. Потапям език в мократа й топлина. Без да прекъсвам целувката, слагам презерватива с разтреперани ръце. После увивам ръка около кръста й и я вдигам към мен без никакво усилие.

Краката й са на обичайното си място — около кръста ми. Хващам пениса си в ръка и го прокарвам между устните й и въпреки горещата вода около нас усещам колко е нетърпелива, мокра и… нажежена.

Влизам в нея и я заковавам на стената. Тя откъсва устни от моите и стене. Обляга глава на плочките и започвам да тласкам — здраво, ритмично. Изпълвам я до края. Тя хапе рамото ми, стиска ме и иска по-силно. По-дълбоко.

Повече.

Винаги повече.

— Обожавам пениса ти. Разкошен е… чукай ме, Матю. Чукай ме с разкошния си пенис.

Думите й ме разпалват.

Усещам как мускулите й се свиват около пениса ми, как се изопва, очите й буквално се кръстосват от удоволствие.

Чукам я по-бързо. Искам да свършим заедно.

Гърбът й е опрян плътно до стената. Няма и милиметър разстояние между нас. Влизам дълбоко, дълбоко. И тогава тя ме стиска между краката си и свършва с вик. Скимти и стене. И аз съм веднага след нея. Всеки нерв в тялото ми експлодира с името й на устните ми.

Ди ме целува отново, този път по-бавно, почти нежно. Не я пускам веднага. Заравям глава в извивката на шията й и съм просто щастлив да съм тук с нея. Мога да остана така цял ден.

Тя опира устни до ухото ми и прошепва:

— Добро утро.

— Много добро бих казал.

Обръщам се така, че и двамата да застанем под душа и я пускам. Усмихваме се идиотски един на друг и се къпем един друг. Накрая излизаме от запарената баня.

Докато се бърша, поглеждам часовника си:

— Мамка му, ще закъснея.

Ди бърше косата си с памучна кърпа и пита:

— За къде?

— Имам среща — смея се.

Като се има предвид всички приказки, които изговори как не иска да се обвързва и не иска нещата да стават сериозни, намирам за странно, че думите ми буквално я побъркват. Елегантните й рамене се сковават, очите й потъмняват и се свиват. Полага огромни усилия да запази безразличието в тона си.

Но се проваля.

— О, среща. Хубаво. Много се радвам за теб.

Хващам я за таза и я придърпвам към себе си. Няма избор — трябва да погледне в ухиленото ми лице.

— Искаш ли да се присъединиш към нас?

Тя се опитва да се измъкне.

— Малко ни е рано за тройка, не мислиш ли?

Ушите ми се наострят като сателитни локатори.

— Правила си тройка?

НЕ, НЕ, не искам да знам.

— Няма значение. Не ми отговаряй. Колкото и да ми харесва насоката на мисълта ти, не те каня за тройка. Каня те да дойдеш в зоопарка.

— Звучи перверзно.

Стискам таза й.

— С мен и Маккензи.

Ди осмисля думите ми. И се усмихва — с облекчение, с благодарност. После се замисля и казва:

— А онази жена… как и беше името… о, сетих се: Химическото-чистене-никога-няма-да-премахне-тези-петна-имам-специална-паста дали няма да има нещо против, че идвам с вас?

В много семейства всеки си вре носа в работата на другия. Знаеш за какво говоря. Сестри не си проговарят с години, защото едната се оженила за мъж, когото другата не одобрявала. Братя се бият заради някоя кучка. Приятели се скарват и се разделят завинаги, защото някой си не послушал съвет, който по принцип никой не му е искал.

Въпреки че Александра дълбоко и силно намрази Ди, от уважение към мен никога не би го показала. Месеци наред Дрю се опитваше да ми каже, че Розалин не е момичето за мен, че не е такава, каквато я виждам в умопомраченото си съзнание. И макар че не му повярвах, той се оказа прав. Въпреки това, никога не ми го навря в лицето с клишето „Аз нали ти казах“.

Най-добрите семейства ще се опитат да предотвратят влаковата катастрофа, но ако не могат, ще са първите, които ще дотърчат до теб с аптечка и с носилка — да изнесат ранените.

— Ти си с мен. И тя няма да има нищо против това.

 

 

Апартаментът на Александра и Стивън в Ийст Сайд е разкошен. Мисля, че бяха сложили снимки в някакво списание за дизайн. Макар че е огромен, Лекси се е постарала да го подреди така, че човек да се чувства като в дом, а не в музей. Тя отваря вратата и забелязва Ди. Кани ни и влизаме в мраморното антре.

Ди се държи много прилично.

— Здравей, Александра. Радвам се да се видим отново.

— Делорес! Каква изненада. Ще придружиш Матю и Маккензи в зоопарка днес, така ли?

— Да.

Лекси се усмихва, но в очите й грейва шеговито пламъче.

— Много хубаво. Само да кажа нещо, преди да тръгнете. Опитвам се да науча Маккензи никога да не изхвърля храната си, затова се надявам да бъдеш пример за подражание в това отношение.

Слагам ръка около рамото на Ди и казвам:

— Ще положим необходимите усилия, но не мога да обещая нищо.

В този момент Маккензи изскача отнякъде качена на триколка. Червена и със звънче. Обикаля около махагоновата маса в средата на стаята. Лилиите и орхидеите във вазата се клатят. Напомня ми на Дани Торънс от „Сиянието“, само без страшната щръкнала коса на Джак Никълсън.

Маккензи паркира триколката.

— Здрасти, чичо Матю!

Получавам прегръдка.

— Здравей, принцесо. — Поглеждам към Делорес. — Това е приятелката ми Ди. Ще дойде с нас в зоопарка. Става ли?

Маккензи никога не е била срамежливо дете. Тя е уверена, жива, запалена по всичко, нетърпелива, весела независимо къде е и с кого е. Това са неща, дълбоко заложени в семейството й и във възпитанието и.

— Здравей, госпожице Ди.

Това „госпожице“ е набито в главата й от Александра. От мига, в който това дете се научи да говори, майка й започна да й промива мозъка с различни видове обръщения към хората.

Делорес й помахва леко с ръка. И тогава Маккензи забелязва черния космат елек, който е облякла Ди. Протяга ръка и го гали, сякаш е зайче. И пита:

— Това костюмът ти за Хелоуин ли е?

Ди е облечена в тесни бели джинси, бяла блуза, черни гуменки, които изглеждат сякаш някой е налепил разноцветните камъчета по тях няколко мига преди да издъхне. Всичко това в съчетание с елека… сега разбирам защо Маккензи мисли, че е костюм — на далматинец или зебра?

— Маккензи, това е много грубо — кара й се Лекси.

Но Ди маха с ръка и я прекъсва. После се навежда така, че да погледне малката право в очите и казва:

— Обичам да се обличам сякаш всеки ден е Хелоуин.

Лицето на Маккензи грейва:

— Това е супер! Може ли и аз, мамо?

Александра клати глава.

— Не, полага ти се само едно пътешествие в годината до страната на Франкенбери.

След това ми се подава една мъжка чанта, в която са сложени всички онези неща, без които нито един мъж не може да изведе дете от къщата.

Тръгваме към зоопарка.

Когато бях малък си мислех, че зоологическите градини са супер болно начинание, че има нещо гнило и извратено в това да вземеш мечка или лъв — цар на джунглата, и да го затвориш в клетка. Слагаш им малко зеленина и очакваш да са щастливи? Дивите животни трябва да са… диви. Когато пораснах, разбрах, че повечето животни са били спасени от болест или рана и са нямали шанс да оцелеят в дивия свят сами. Макар че по темата могат да се кажат много неща за естествения подбор, сега гледам на зоологическите градини като на дом за болни и пенсионирани животни, където да изживеят последните си години под добра грижа и да се порадват на заслужена почивка.

Може и да не е толкова вълнуващо като в истинската дива природа, но със сигурност е по-добре от смъртта.

С Маккензи и Ди прекарваме целия следобед в зоологическата градина в Сентръл парк. Разглеждаме и влечугите. За разлика от всички жени, които съм срещал досега в живота си, Ди харесва змии. Когато била дете, искала майка й да й купи боа за рождения ден, но разбира се, това не се случило. За утеха, братовчед й купил гумена.

Ядем пица. Дори не поглеждам към хотдога. Дните на хотдога за мен са вече минало.

Ди купува на Маккензи балон с форма на полярна мечка и започват дълга дискусия колко балона ще са й необходими, за да полети. Ди, която знае доста за газовете и в случая за хелия, успява да изчисли точната бройка. Маккензи е силно впечатлена.

Само се надявам да не започне да прави експерименти.

После купуваме пуканки и сядаме да ги ядем при пингвините. Маккензи казва ей така между другото:

— Знаете ли, че момичето пингвин хваща момчето пингвин за топките?

Ди започва да се дави. Маккензи не забелязва и продължава да ни обяснява:

— Чичо Дрю казва, че момичето пингвин избира, което си иска момче. Но момчетата трябва да танцуват за нея. И после момчето пингвин трябва да носи едно яйце на крака си доста дълго време.

— Тези момиченца пингвинчета са доста умни същества — коментира Ди, а Маккензи кима оживено.

Преместваме се при маймуните. Не знам каква порода са, но са малки и бели с малки пухкави топки, които спират да се клатят само когато се опитват да се качат една върху друга. Делорес се смее саркастично, а Маккензи казва:

— Тези доста се боричкат.

Смея се и казвам тихо в ухото на Ди:

— Тези разгонени гадове ми навяват доста неприлични идеи. Трябва да се махнем, преди да се изложа на публично място.

Маккензи обаче очевидно има ужасно добре развит слух.

— Чичо Матю, какво значи „разгонен“?

Отговарям много бързо с безопасното: — Развълнуван.

Тя кима и почти виждам как прибира думата в блестящия си напълно непредсказуем мозък, картотекира я и я подрежда.

 

 

Тримата излизаме от таксито пред апартамента на Александра и Стивън. Маккензи е качена на раменете ми и е почти заспала. Ди носи балона и, чантата и около дузина играчки, които не можех да не и купя. Александра ни отваря, влизаме и Маккензи започва да се разбужда и търка уморено очи. Слагам я да стъпи на пода, и без някой да й каже или подсети тя ни прегръща нежно и ни благодари.

Александра й казва:

На леглото ти има пакет. Мисля, че е куклата Елизабет, която баба ти поръча за рождения ти ден.

Устните на Маккензи оформят прелестно „О“ и започва буквално да вибрира от вълнение.

— Откога я чакам! Толкова съм разгонена!

И хуква към стаята си.

Буреносните очи на Александра се обръщат към нас.

— Някой ще ми обясни ли?

Потърквам врата си и решавам да хвърля Стивън под гумите на автобуса.

— Редно е да поговориш със съпруга си. Наистина трябва да внимава какви думи използва пред Маккензи.

Кълна се, ще му се реванширам.

Ди веднага ме подкрепя:

— Да, децата са като гъби — попиват всичко.

Погледът на Лекси ми подсказва, че изобщо не ни вярва.

— Трябва да тръгваме — казва Делорес.

— Да — прозявам се. — Земноводните наистина ме умориха. Чао, Лекси.

— Чао, Александра — казва Ди.

И побягваме.