Ема Чейс
Опитомени (11)

Глава 11

Същата нощ казвам на момчетата, че няма да излизам с тях. Поръчваме си китайско и прекарваме фантастична нощ — чукаме се във всяка стая на апартамента ми.

Никога няма да мога да погледна на билярдната си маса със същото око.

Накрая припадаме на леглото ми и спя като пребито куче… докато се събуждам от подозрителен шум от стъпки и шумолене на дрехи. Не знам колко е часът, но е след полунощ. Отварям очи и търся Ди на леглото до мен, но тя бяга из стаята и събира дрехите си, облича се както свари, сякаш има пожар.

— Ди? Добре ли си?

Гласът й е напрегнат. Сякаш изобщо не е заспивала.

— Да, добре съм. Заспивай, Матю.

Обръщам замъглено око към будилника. Три часа?

— Какво правиш?

— Отивам си у дома.

Надигам се с мъка и се опитвам да разкарам мъглата от мозъка си.

— Защо?

— Защото там живея, не помниш ли?

Не знам каква муха й е влязла в задника, докато съм спал, но съм прекалено уморен да споря с нея. Отмятам завивките и ставам.

— Добре, изчакай минутка. Ще те закарам.

Очите й обхождат пода. Забелязва чантата си в ъгъла.

— Не си прави труда. Ще си взема такси.

Усещам, че нямам много време, обувам анцуг, тениската, която е кацнала на нощното ми шкафче, и казвам:

— Тогава ще дойда с теб с таксито.

Делорес застива и ме изглежда с остър недоволен поглед.

— Може и да се изненадаш, може дори да се шокираш, но аз съм напълно в състояние да се прибера до дома си, така че много благодаря, но няма нужда.

— По дяволите, Делорес, три сутринта е.

— Е, и? Не живееш в кофти квартал.

Това е Манхатън. Всеки квартал е опасен.

Не ми отговаря, но и не ме чака. Грабвам гуменките си в ръка и за малко да забравя да си взема ключовете. Бягам след нея. Вече съм напълно буден. Успявам да обуя гуменките си в асансьора.

— Ядосана ли си ми нещо, или просто нещо от сорта „Всички мъже са свине“?

— Не съм ядосана — скръства ръце. — Искаш ли превод? Добре: ти си задник и малоумник, но в случая се налага да се сетиш сам, защото няма да ти кажа нищо повече.

Минаваме през фоайето, махам на охраната и излизам да спра такси.

През цялото време в таксито тя мълчи. Атмосферата е меко казано нажежена. Поглеждам я няколко пъти с крайчето на окото си, защото, както всички знаем, най-сигурният начин да завършиш с раздрано и разръфано гърло е да гледаш в очите раздразнено освирепяло от глад куче.

Делорес седи сковано. Не изглежда ядосана, а по-скоро като завардено в ъгъла диво животно, което чака първата възможност да избяга. Когато приближаваме до сградата и, тя вече е извън таксито, преди шофьорът дори да е спрял.

Когато пъха ключа във входната врата, аз слагам ръка върху нейната.

— Би ли ми дала поне някаква насока. Подскажи ми. Какво става в главата ти? Защото… съм доста объркан, Ди.

Тя се заглежда в ръцете ни и ме поглежда с въздишка:

— Просто… ти… ти се движиш с прекалено голяма скорост. Прекалено е бързо за мен.

Облягам рамо на сградата.

— Ако си искала да намаля темпото, просто трябваше да ми кажеш. Твърдо, бързо, бавно — както искаш. Аз съм тук, за да ти доставям удоволствие.

— Не бъди сладък, Матю.

— Не мога иначе. Такъв съм си.

Тя започва да маха с ръце и да си вее на лицето, сякаш всеки миг ще получи паническа атака.

— Събудих се в леглото ти. И… не, това е прекалено много. Имам чувството, че се задушавам. Имам нужда от… пространство.

Пространство.

— Аха.

Това е типично женска концепция. За мъжа, пространството, или да го кажем направо разстоянието не го кара да се привърже повече към жената. Напротив — това е перфектната възможност да го топне някъде другаде. Когато един мъж истински харесва една жена, тя е… като футбола по телевизията през уикенда — колкото повече, толкова по-добре.

Все пак, знам какво се опитва да ми каже Ди.

Преди една седмица й предложих най-обикновена връзка — приятелство с бонус секс. От време на време. Но последните дни бяха всичко друго, но не и обикновени. Беше интензивно. Често. Постоянно заедно. И това й е изкарало акъла и започва да се побърква.

Когато прекараното заедно време започне да се превръща в рутина, започваш да забравяш как изглежда нормалното ти ежедневие, какво е било преди. И се питаш какво ще бъде в бъдеще.

Въпреки че ми харесва да сме заедно и нямам нищо против да прекарвам времето си с нея, не искам да я притискам и не искам да изглеждам като изпаднал в крайна нужда просяк. Ако една жена надуши отчаянието ти, каквото и да правиш после, все ще гледа на теб като на свой роб.

— Имаш нужда от пространство. Добре, разбирам.

Тя отваря вратата, влиза. Обръща се, усмихва ми се фалшиво и казва:

— Аз… ще се обадя.

Кимам.

И тя тръшва вратата под носа ми.

 

 

Не се обажда.

Не се обажда на следващия ден. Не се обажда и в понеделник. Не се обажда и на така значимия Трети ден. Не си проверявам телефона всеки пет минути, но… признавам, че винаги е зареден. До последната чертичка.

Делорес ме разкара. Няма какво да кажа. Всъщност… да. Ебаси. И уау!

Да, зарязвал съм момичета в миналото. Хубави момичета, които за съжаление не успяха за повече време да задържат вниманието ми. И да, сега за първи път съм на страната на изритания в задника.

И не, не ми е хубаво.

Трябва да забравя за нея. Има толкова много риба в морето. Трябва да продължа напред и нагоре. Но какво толкова — и надолу е забавно.

Да, трябва, но не искам. Не само защото е красива и дива, и че циците й са основният компонент на всеки един мъжки мокър сън. По-важното е, че Ди е интересна. Различна, забавна. По нищо не прилича на момичетата, с които съм излизал. Възбужда интереса и мисленето ми… мога да прекарам дни наред да говоря с нея и никога няма да се отегча.

Тя ме кара да се смея, да се замислям. Тя ме прави… прав и корав.

Знам, че с Ди можем да бъдем страхотна двойка. Легендарна. Усещам потенциала в тази връзка всеки път, когато съм с нея. Ето точно затова мислите и фантазиите ми се връщат постоянно към нея. Защото ако посветим малко повече време и положим малко повече усилия, реколтата би била изобилна. И за двама ни.

Във вторник вечерта решавам да хвана бика за рогата. Или по-точно кучката за ушите.

Пропускам тренировката си. Тръгвам направо към апартамента на Делорес с надежда да я хвана, докато се прибира от работа.

Виждам я да върви по тротоара. Крачи забързано. Отворени отпред обувки, широка бяла блуза, която лети зад нея с всяко движение на ръката й. Зелена пола като от змийска кожа. Тръгвам към нея. Забелязва ме, повдига брадичка с инат и решителност и дори не забавя крачка.

— Здравей, непозната красавице.

— Здравей, Матю.

Тръгвам с нея.

— Как си?

— Заета.

— Прекалено заета да вдигнеш телефона?

— Мисля, че майка ми се е вселила в тялото ти.

Хващам я за лакътя и я принуждавам да спре. Усещам колко е раздразнена, но когато очите й срещат моите… Електричество. Вълнение. Очите й танцуват по лицето ми, попиват всеки детайл. И моето облекчение да я видя истинска, а не да храня съзнанието си с някакви сухи спомени… Същото облекчение виждам и в нейните очи.

— Аз не съм той, Ди.

— Не си кой?

— Не съм онзи кретен, който те е изплашил, който те е накарал да бягаш през глава от всяка връзка и да се криеш, да не си позволяваш да се отпуснеш и истински да се насладиш… да почувстваш, да изпиташ нещо, мамка му. Да желаеш някого истински. По начина, по който знам, че желаеш мен.

Тя скръства ръце и сгъва коляно така, че тазът и се повдига само от едната страна.

— Предполагам не летиш често, защото лимитът за тегло на аеролиниите е двадесет и пет килограма, а само огромната ти глава е над петдесет.

— Зависи за коя глава говори.

— Много смешно — усмихвам се.

Тя отвръща поглед и се заглежда в минаващите покрай нас коли. И когато проговаря, гласът й е сериозен. Смес от тъга и страх.

— Не беше той, Матю… бяха ТЕ. Не ми е за първи път. Няма никакъв смисъл да седиш да гледаш драмата, когато знаеш края. Загуба на време.

Хващам брадичката и в дланта си, прокарвам леко палец по меката топлина на бузата й.

— Но аз не съм като тях.

— Така казват всички, а аз се подлъгвам и вярвам. Но рано или късно истината излиза. И тогава момчето, към което съм имала чувства, се оказва загубеняк, или комарджия, или женен, или най-обикновено гадно копеле.

Гърдите ме свиват от болка, докато гледам тъжното й лице. Усещам цялата тази насъбрала се болка. Искам да издиря всеки един от тези копелдаци и да им размажа мутрите заради глупостта и грубостта им.

Навеждам се към нея. Устните ми не докосват шията й, само дъхът ми я опарва. Защото искам да я вълнувам, да я залея с емоция, искам да я накарам да забрави за съмненията и колебанията си, за страховете, насадени от тези мъже. И искам аз да съм единственият, когото да може да почувства истински.

Единственият, за когото да мисли. Единственият, когото няма да забрави.

— Излез с мен тази вечер, Делорес. Още веднъж. Дори ако е за последно. Дай ми и тази нощ.

Иска да се съгласи. Виждам го в очите и, в начина, по който тялото и се накланя към моето и ръката й съвсем естествено търси моята. Но от устата й излиза само:

— Не знам…

Притискам устни към ухото й и прошепвам:

— Само тази вечер. И ако след това не искаш да ме видиш, никога повече няма да те безпокоя.

Тя накланя глава назад и прокарва пръсти по бузата ми.

— Не е лесно човек да ти откаже.

— Това е дарба.

— Добре, още една вечер — въздъхва. — Но в клубовете няма да има пукнат човек в началото на седмицата.

Усмихвам се, хващам я за ръката и тръгваме към апартамента и. Отново заедно.

— Няма да ходим на клуб. — Очите ми бавно оглеждат гладките и голи крака. — И няма да е зле да обуеш панталони.

Лицето й грейва от любопитство.

— Къде отиваме?

— Изненада — смигвам.

Ако някой вече си е помислил, че съм подходящ жених за дъщеря му, значи това, което предстои, ще ти вземе акъла.

 

 

Спирам мотора на почти празния паркинг. Веднага щом слизам от мотора, Делорес маха каската си, за да може да види неоновия знак: Зала за ролкови кънки.

Намираме се в Ню Арк — в по-приличната част. Причината? Автокиното, както и ледените пързалки са на изчезване. В Манхатън не е останала нито една, в Ню Джързи има само две. Рових се дълго из интернет. От снимките, които видях в апартамента и, предположих, че такава среща ще я зарадва, ще я накара да се усмихва, ще я разнежи.

А освен да караш едно момиче да се чувства секси и възбудена, това са най-важните неща, които трябва да се стараеш да предизвикаш в нея.

Оказах се прав. Както винаги.

Усмивката и е ослепителна. Тя пляска с ръце и подскача като дете.

— О, боже, не съм се карала кънки от… дори не помня откога!

Може и да прозвуча като мухльо, но да гледам усмивката на Делорес, започва да се превръща в едно от любимите ми занимания. А да търся начини да я карам да се усмихва, може съвсем скоро да се превърне в новото ми хоби.

— Караш ли кънки? — пита, докато вървим към сградата.

Никой от нас не обичаше да кара кънки като дете, но съм убеден, че мога да се науча. Няма начин да се изложа.

— Веднъж. Когато бях на девет.

Тя ме хваща за ръката.

— Не се забравя. Като карането на колело е. Никога не се забравя. А аз правя страхотен пирует. Мога да сритам задниците на всички олимпийски медалисти.

— Сигурен съм — смея се.

Помещението мирише на гума, полир за под и мухлясали пътеки. Вземаме кънките под наем, завързваме ги и тръгваме към ринга.

Където аз падам на задника си. С все сила.

Но падам като истински пич. Как иначе.

Ди застава до мен, смее се и ми подава ръка. Поемам я и я повличам обратно надолу. Тя пада върху мен. Покривам смеещата й се уста с моята и за наказание й захапвам устната.

Но точно когато нещата започват да стават приятни и горещи, се появява едно пъпчиво момче в черно-бяла униформа. Като рефер. Лети с кънките към нас и спира на сантиметър от крака ми.

— Аммм… Ами… това е място за семейно развлечение… Не може да правите така тук.

Усмихвам се.

Извиняваме се.

Делорес слага ръка на устата си и се опитва да прикрие смеха си.

Успявам да се изправя до стената и започвам отначало. До края на втората обиколка вече съм доста стабилен и обикаляме един до друг. В залата има още пет-шест души. Повечето са на възраст под десет.

— Мисля, че ние сме най-дъртите тук — казвам на Ди.

— Не. Погледни онези — казва Ди и сочи към една испанска двойка, които не изглеждат и ден под осемдесетте. Карат в перфектен синхрон. — Не са ли мили? Ето така искам да остарея.

Изглеждат щастливи. Уморени, поочукани от годините, но така спокойни и уверени един в друг. Може би това е един от даровете на живота — да имаш до себе си някой, който те познава така добре, както се познаваш ти самият, но въпреки това да иска да се пързаля на кънки до теб. Дори и на осемдесет.

— Хубаво би било да остарея като тях. По-хубаво обаче би било да остарея като Хю Хефнър.

Ди измята глава назад и прихва да се смее. После се съгласява с мен.

 

 

По-късно Делорес предлага да си починем. Сяда на пейката, а аз отивам да купя сода от барчето. Докато се клатя като пингвин към пейката, забелязвам как едно хлапе с лукава мазна усмивка и бейзболна шапка обърната с козирката назад се приближава към Ди. Не изглежда на повече от дванадесет, но отношението му никак не е като за едва пристъпващ в пубертета.

И звучи като Джо Трибиани.

— Хей, бейби, как е?

Ди се смее.

— Добре, даже много добре.

— Какво ще кажеш да направим заедно няколко кръгчета?

Преди да успее да му отговори, аз заставам до тях и й подавам содата.

— Следващите няколко кръгчета са за мен, момчето ми.

Малките му розови очи се обръщат към мен, оглежда ме и й казва:

— Ако ти писне да дъвчеш жилаво месо от дърта крава и ти се прииска крехко агнешко, аз съм там, бейби.

Посочва към игралните автомати и заминава.

— Какво, по дяволите, беше това?

Делорес се смее.

— Това е точната ми представа за теб като момче на дванадесет.

Има известна прилика. Но не бях толкова вулгарен и бях много по-чаровен.

— Или така само си си мислил? — казва и отпива от содата си.

От говорителя се разнася гласа на диджея.

— Следващото кръгче е само за двойки. Имаме посвещение.

Гледам реакцията й. Чакам.

— „Всичко, което искам, си ти“, от U2. Поздравът е от Матю за Ди.

Очите й се разширяват, зъбите й се впиват в долната й устна. От вълнение и изненада. И е щастлива. Просто защото не го е очаквала.

Ставам и й подавам ръка.

Тя леко клати глава и ми се усмихва.

— Току-що сбъдна всяка една мечта на тринадесетгодишната Делорес.

— Това правя аз. Сбъдвам мечти.

Тя става и ме целува сладко. После ме хваща за ръката и ме повежда към пързалката. И слава богу, не падам. Осветлението е приглушено, по подиума танцуват само многоцветните светлинки. Гласът на Боно се излива от високоговорителите, а аз и Ди се гледаме в очите и се пързаляме. И е смешно, и незряло, и детинско, и глупаво.

И абсолютно съвършено, невероятно и красиво. Никога не съм си представял, че такова усещане е възможно.

 

 

Караме обратно към Манхатън. Спираме на един червен светофар. Знам, че на Ди й хареса, знам, че беше вълнуваща вечер и съм почти сигурен, че иска да я продължим у дома.

Но… искам тя да го каже.

Жените обичат да бъдат преследвани, да бъдат гонени, да бъдат желани и ценени. А мъже като мен са царе в гонитбата, стига да не се надпреварвам с нещо, което не може да бъде хванато. Но ако има дори минимална възможност да го стигна, там съм. Искам Делорес да признае, да каже на глас, че е загубила гонката. Че е с мен. Че го иска така, както го искам и аз.

Извръщам леко глава настрани, за да мога да виждам лицето й:

— Искаш ли да те оставям вече… или ще останеш с мен?

Не я питам директно, нали забелязваш? Но думите ми са натежали от значение. Веждите й отскачат нагоре и знам, че е разбрала скритото послание.

— Кажи ми, че това си ти — казва нежно, но знам, че все пак ще чака отговор. — Кажи ми, че това е истина.

— По-реално от това не може да бъде, Ди.

И тогава промърморва по-скоро на себе си:

— Какво толкова… — И ме стиска по-силно. — Искам да остана с теб.

Усмихвам се от облекчение. Щастлив съм. Бясно подкарвам мотора към дома.