Ема Чейс
Опитомени (2)

Глава 2

Много хора живеят заради работата си. Не защото са финансово притиснати, а защото това, с което си изхранват прехраната, е същото, което ги е изградило като хора — професията им дава увереност, цел, дори може би ги зарежда с нужната доза адреналин. В това няма нищо лошо. Офисът е детската площадка на бизнесмена, съдебната зала е домът на съдията. А ако някога се нуждая от хирург? Ще пусна до себе си само лекар, който спи в болницата.

След като изяснихме това положение, време е да кажа, че съм банков инвеститор в една от най-уважаваните и престижни компании в града. Добър съм в работата си. За усилията ми плащат добре. Служа на клиентите си — правя ги щастливи и привличам нови. Но не бих казал, че работата ми е любовта на живота ми. Когато легна на смъртния си одър, няма да съжалявам, че не съм прекарал повече време в офиса.

В това отношение приличам на баща си. Отдаден е на компанията, на Джон и Джордж, но не позволява на бизнеса да пречи на голфа му. Освен това баща ми е старомоден мъж. Винаги е бил такъв. От детство помня как вечерята се сервираше точно в шест часа. Всяка божа вечер. Ако задникът ми не беше паркиран на масата точно в шест, единственото, което можеше да ме оправдае и оправданието да се приеме, макар и с резерви, бе, ако са ме закарали в спешното. В противен случай адът се отваряше под мен. Разговорите по време на вечеря се въртяха предимно около въпроса „Какво прави днес“ и „Нищо“ не се приемаше като отговор. Никога. Понеже нямам братя и сестри, цялото внимание на родителите ми бе стоварено върху мен. Старчето беше съвсем наясно с потенциалните изкушения за един подрастващ във всичко по силите си да ме държи далеч от неприятности.

Е, поне се опитваше. Понякога успяваше.

Всяко дете заслужава да попадне в някоя и друга беда. Това помага на децата да развиват изобретателността си и да мислят реалистично. Ако забраниш на детето си да прави пакости и ако не му позволиш да се забърка поне веднъж в някоя каша, когато отиде в колежа, ще се подриска от ужас, а това може да свърши много зле.

Трите основни правила на баща ми: носи добри оценки, поддържай чисто криминално досие и не си събувай гащите.

Две от три не е много зле, нали?

Макар че баща ми дълбоко цени семейните стойности и знае колко е важно да разделяш работата от удоволствието, това никак не ми помага в офиса и не мога да претупвам задълженията си, които не са нито по-леки, нито по-малко. Фактът, че съм му син, не е от полза. Всъщност си мисля, че ме плющи по задника много повече отколкото останалите. Не дай си боже някой да помисли, че съм привилегирован.

Неприлично и непристойно поведение в офиса е нещо, което баща ми не търпи. Ще се стовари като парен чук върху тиква (или тиквата на този, който е съгрешил).

Ето това е още една от причините за успеха на компанията, която е изградил с двамата си най-добри приятели — защото всеки допринася към работата на екипа им със специфичния си, уникален талант. Джон Еванс (бащата на Дрю и Александра) е нещо като рекламното лице на отбора. Той е убедителният чаровник. Негова грижа е клиентите да са щастливи, служителите да са не само доволни, но и да работят с ентусиазъм. Джордж Рейнхарт, бащата на Стивън, е мозъкът на всяка операция. Не че баща ми и Джон страдат от недостиг в тази сфера, но Джордж е нещо като Стивън Хокин без амиотрофичната латерална склероза. Той е единственият човек, който наистина изпитва удоволствие да натиска разни цифри и да плува в морето от техническите данни и параметри на инвестиционното банкиране.

И после идва баща ми Франк. Той е мускулът. Той е страшният. Той е мъжът, който казва само две-три думи, което означава, че е добре ушите ти винаги да са нащрек, защото винаги казва нещо, което си заслужава да се чуе. И не му пука да уволнява хората. Пред него Доналд Тръмп изглежда като кифла. Няма никакво значение, че изхранваш семейство, че си единственият, който носи хляба у дома; няма значение, че жена ти е бременна седми месец — ако не си си свършил работата, задникът ти литва през вратата. Сълзите не могат да го разчувстват, а втори шанс е понятие, която баща ми не е чувал. Още когато бях дете, той казваше: Матю, семейството си е семейство, приятелите са си приятели, бизнесът си е бизнес. Не ги бъркай.

Въпреки всички казано по-горе, баща ми винаги е справедлив. И честен. Внимавай в картинката и няма да имаш никаква грижа. Аз винаги внимавам. Не само защото не искам да си загърбя работата, но и защото не искам да разочаровам баща си. За съжаление този начин на мислене започна да се превръща в рядкост. Толкова много млади хора в наши дни се лутат като обезглавени пилета и изобщо не се замислят, че е хубаво да дадеш на родителите си повод да се гордеят с теб. Но аз, Дрю, Александра и Стивън сме възпитани именно върху тази основа: уважението към семейството.

Както и да е, да се върнем към историята.

След като хапнахме с момчетата, прекарах следобеда на бюрото си — подготвях един договор и лижех задниците на клиентите. По телефона. Около шест се приготвям да тръгвам, когато Стивън нахлува през вратата.

— Познай кой прекара обедната си почивка в компанията на пристрастени геймъри?

Пъхам една папка в чантата си, която съм планирал, преди да си легна да изчета по задължение и с крайно нежелание. Ако не искаш да прекараш живота си вързан с верига до някое бюро, управлението на времето е най-важният елемент, най-същественото умение, което трябва да усъвършенстваш.

— Може би ти? — казвам.

Той се усмихва и кима.

— Точно така, братче. И виж какво спечелих.

Размахва пред очите ми квадратна кутийка с чисто нов диск с игра.

По времето, когато баща ми е бил млад, след дълъг работен ден мъжете се събирали в кръчмата на по чашка, ходели за риба, такива неща. Но това, което Стивън държи в ръцете си, е много по-забавно, това е истинска страст, привързаност, обожание, каквото не можеш да изпиташ нито пред алкохола, нито пред червея в ръката си, който трябва да закачиш на някаква кукичка.

— Това е последното издание на Call of Duty.

— Много добре — казвам и вземам диска от ръката му да видя какви са подобренията в графиките.

— Готов ли си за атака тази вечер? Около девет?

В случай че все още не знаеш, Стивън е женен. И то не само женен, но сериозно женен. За Александра (моминско име Еванс), също така известна като Кучката. Това последното не казвай, че си го чул от мен.

Ако приемем, че една средностатистическа съпруга е гюлето в края на веригата, то Александра е танкът. Модел „Шърман“.

Каишката на Стивън е много къса. Не му е позволено да излиза с нас в събота вечер и му е разрешено да играе покер с нас в апартамента на Дрю един път в месеца. Стивън не е от тези мъже, които ще изневерят на жените си, но тя е дълбоко убедена, че ние му влияем зле, понеже не сме семейни, а той е. И… вероятно е права.

Но, както знае всеки един надзирател в затвора, можеш да отнемеш много от правата на осъдените, но не можеш да им отнемеш всичко. Можеш да ги заключиш в изолатора десет часа на ден, можеш да им отнемеш времето за разходка в двора, но ако се опиташ да вземеш цигарите им? Е, тука вече трябва да се справяш с бунта на затворниците — нещо неприятно, трудно и често излиза от контрол.

Единственият порок, който е разрешен на Стивън, е неговият X-box, стига времето му за игра да не пречи на графика и програмата на дъщеря им Маккензи и да не й шуми, след като си легне. Веднъж Стивън се разгорещил по време на засадата и я събудил. После беше в карцера цяла седмица. И си научи урока.

— Да, идвам — казах.

Подавам му играта и той казва:

— Супер, ще се видим в девет. — И излиза от офиса ми.

Вземам куфарчето си и сака за спортната зала и след няколко минути тръгвам. На път към асансьора минавам покрай офиса на Дрю.

Навел се е над затрупаното с листи и документи бюро и отбелязва нещо с червен химикал.

— Здрасти.

— Здрасти — казва и вдига поглед.

— X-box тази вечер в девет. Стивън има новия диск Call of Duty.

Той веднага заравя нос в документите и казва:

— Не мога. Ще съм тук поне до десет.

Спомняш ли си, когато споменах онези хора, които живеят за работата си. Е, Дрю е точно такъв човек.

Но така му изнася. Никога не е недоспал, никога не е стресиран, никога не мята будилниците в стената. Напротив. Дрю истински и с цялото си сърце обича да има напрежение. Това го стимулира и всяка сделка за него е като оргазъм, защото знае, че може да свърши… в случая да сключи сделката, колкото и да изглежда невъзможна. И знае, че той е единственият, който го може.

Е… така беше, докато се появи това тъмнокосо момиче и с уверена крачка се присъедини към редиците ни.

Поглеждам към офиса на Кейт. Огледално отражение на Дрю, но много по-секси.

Навеждам се напред към стола на Дрю и казвам:

— Чу ли, че Кейт е на път да сключи сделката с „Фарматаб“?

Той не вдига поглед, само промърморва сърдито:

— Чух.

Засмивам се.

— Трябва да натиснеш педалите, пич. Ако успее, баща ти тотално ще психяса и може да я осинови. В Ню Йорк половият акт между брат и сестра, дори осиновени, се преследва от закона.

Така правят истинските приятели — ритат се по топките. Жените имат нещо подобно. Нали знаеш как си разменят тези целувки по бузите, но без всъщност да се докосват. Това е нещо като израз на привързаност.

Но ако се съди от начина, по който те застрелва с патрони за глиган всеки път, когато я доближиш, не мисля, че ще се стигне до кръвосмешение.

— Да го духаш.

— Не тази вечер, скъпа. Имам главоболие. — Смея се и тръгвам към вратата. — Иди да те издухат някъде.

— По-късно.

 

 

Излизам от офиса, качвам се на метрото както всеки ден след работа. Спортната зала е в Бруклин. Няма такова място. Едни стени, голо и безлюдно. Някои биха казали, че е кенефна дупка, но за мен е истински диамант. Нешлифован, разбира се.

Подът е твърд, мръсен, износени боксьорски круши, наредени край стените. Щангите са оставени пред едно пукнато огледало, въжетата са пуснати в една празна щайга от бутилки за мляко. Няма отегчени домакини, дошли да си покажат грима, няма и мъже, появили се да си разходят спортните екипи, няма съвременни съоръжения, по които да се разхождаш, вместо да бягаш. Такива ги има в спортната зала в сградата, където живея. Идвам тук да тренирам и да се потя, да натоваря мускулите до предел. И най-вече идвам заради боксовия ринг в средата на залата.

Бях на дванадесет, когато гледах „Роки“ за първи път. Действието се развива във Филаделфия, но можеше да е във всеки един друг град. Защо не и в Ню Йорк? И оттогава съм фен на бокса. Няма да си зарежа работата и да стана професионален боксьор, но няма нищо по-хубаво от това да направиш няколко рунда с достоен опонент.

Рони Бътлър, петдесетгодишният мъж с широката къса брадичка и разпятието, виснало на дебела златна верижка, е застанал в ъгъла на ринга и раздава команди на двамата, които се боксират. Той е собственикът. Рони не е Мики, но е добър човек и още по-добър треньор.

През годините успях да събера малките парченца информация, които си позволяваше да изпусне по време на тренировките. Понякога приказвахме по минута-две, понеже винаги идвах, преди да затворят. Впоследствие започнах да ги сглобявам. В края на осемдесетте Рони работел на Уолстрийт. Изживявал мечтата на живота си. Една вечер в петък тръгнал със семейството си към Хамптън, да изкарат там уикенда. Понеже на работа го били смазали от бачкане, тръгнали късно. Шофьорът на камиона срещу тях заспал на волана може би за секунда или две — достатъчно да се вреже в БМВ-то на Рони. Отървал се със сътресение и изпотрошен крак. Съпругата и дъщеричката му загинали на място.

Няколко години се давел в реки от алкохол. После използвал парите, които му изплатили като компенсация, за да купи това място. Не е тъжен и огорчен човек, но не е и щастлив. Бих казал, че това, което прави, го държи жив, дава му повод да стане сутринта и да излезе.

— Назад Шонийз! — крещи Рони към боксьора, който е притиснал опонента си към въжетата и му смазва ребрата. — Това не е Вегас. Остави човека да диша.

Тоя Шонийз е задник. Млад, пали се бързо, от онези хора, които ще излязат от колата да потрошат някой от бой само защото е минал пред тях на магистралата. Знаеш за кой тип хора ти говоря. Ето още една причина да харесвам бокса — това е перфектната възможност да смелиш от бой някой идиот като него, без да те наказват и да имаш разправии с полицията. Това хлапе се опитва да ме накара да се бия с него, но не е забавно да се боксираш с човек, който може да удря силно, но няма никаква техника; който се пали бързо, но няма цел. Ще чакам да стане по-добър и ще му сритам гъза.

Улавям погледа на Рони и му кимам за поздрав, след което се запътвам към съблекалните, преобличам се и боксирам крушата половин час. После сядам на гребния тренажор и опъвам, докато бицепсите ми пищят от болка и краката ми са като от желе. После скачам на въже десет минути. Опитай да скачаш на въже половин час. Обзалагам се, че на десетата минута ще си мислиш, че инфарктът няма да те подмине.

Рингът се освобождава и правя три рунда с Джо Уилсън — адвокат с кантора в центъра на града. И преди съм играл срещу него. Джо се бие много добре, но все пак победата е моя. Удряме боксови ръкавици за поздрав, преобличам се, на излизане потупвам Рони по гърба, бягам до метрото и си хващам влака за у дома.

 

 

Не се срамувам, че родителите ми купиха жилището след завършването. По онова време беше малко… много над възможностите ми. Намира се на страхотно място — мога да вървя пеша до работа и гледката е убиец — директно към Сентръл парк. Понеже живея тук откакто завърших, жилището ми не е обзаведено според това, което очакват хората от един успял бизнесмен.

Огледай се.

Черни кожени канапета, огромен телевизор с най-модерния долби съраунд и система за видеоигри, подредена на стъкления рафт под телевизора. Масичката в хола също е стъклена, но доста обелена по краищата, където съм си качвал краката с обувките. Бутилките от бира също са оставили сериозни следи и драскотини. На стената виси мрачна картина на планински връх от известен японски художник, а ценната ми колекция от стари бейзболни шапки е закачена на отсрещната стена. Там в ъгъла е витрината, в която пазя наградата, която получих миналата година за Отличие в областта на инвестиционното банкиране… и до нея е автентичният шлем на Боба Фет, който е бил използван при филмирането на „Империята отвръща на удара“. Библиотеката е вградена, направена е от тъмно дърво и там съм подредил спомените от спортните си постижения, книги за изкуството, за фотографията, за банковото дело, и около дузина снимки в най-разнородни и доста кичозни рамки на семейството ми, на приятелите ми. Най-хубавите мигове от живота ми. Снимки, правени от мен.

Фотографията ми е хоби. Ще ти разправям повече за това, но по-късно.

Нямам маса за хранене в столовата — не ми трябва и никога не ми е трябвала. Вместо това съм сложил билярдна маса и игрален аркаден автомат „Космически нашественици“. Кухнята ми обаче е напълно обзаведена — плотове от черен гранит, подът е от италиански мрамор, кухненски съоръжения и съдове, които биха били чест и удоволствие дори за Емерил Лагасе[6]. Обичам да готвя и го правя добре. Пътят към мъжкото сърце може и да минава през стомаха, но вкусната храна, приготвена от мъж е и най-краткият път към гащите на всяко момиче. Ако един мъж знае кое къде е в кухнята, цената ми на женския пазар се покачва драстично. Опитай се да ми кажеш, че греша.

Идеята ми е, че апартаментът ми кърти във всяко отношение. Голям е, удобен, впечатлява, но не смущава с лукс и скъпи вещи.

Изключвам водата в душкабината, избърсвам се и отделям минутка да се погледна в голямото огледало. Косата ми е светлокестенява, но сега изглежда почти черна и стърчи под странни ъгли. Време е да се подстрижа. Става доста къдрава като порасне. Брадясал съм, но не ми се занимава да се бръсна. Обръщам се настрани и помпам бицепсите си. Горд съм с този мускул, човече! Не съм мускулест като някой професионален бияч, но съм стегнат, строен и силен. Не можеш да захванеш и щипка месо от корема ми. Само мускул.

Може би ти се струва идиотско мъж да седи и да си гледа мускулите в огледалото, но повярвай ми, всички мъже го правят. Просто не ни се иска да ни хванат. Но когато вложиш толкова много време и усилия в тялото си, наградата си заслужава.

Изваждам чифт копринени боксерки, натрупвам в една чиния пастата с пиле от предишния ден и я мушкам в микровълновата. Не съм италианец, но ако имах възможност, бих се хранил само с паста, спагети и пица. Измивам чиниите и вече е осем и половина. Да, аз съм от онези мъже, които си мият чиниите.

Ревнувайте, дами, аз съм рядка порода и никоя жена не може да ме изкуси с манджа и три измити чинии.

После лягам на огромното си разкошно легло и изваждам златния билет от джоба на панталоните си.

Опипвам буквите върху яркозелената флуоресцентна хартия.

Ди Уорън

ХИМИК

Спомням си меката гладка кожа, която яростно напираше да излезе от тясната розова тениска и пенисът ми подскача. Очевидно и той си спомня.

Обикновено бих изчакал ден-два, преди да се обадя на момиче като Делорес. Най-важното нещо в този живот е нещата да се направят в подходящия момент и да не се бърза. Не бива да изглеждаш прекалено нетърпелив. Това е грешка, която само един новобранец би допуснал. Жените обичат да ходиш подире им и да слухтиш и да ти текат лигите по тях. Мъжете пък не обичат кучешко поведение от страна на жената.

Но е сряда вечер, а аз силно се надявам да се видя с нея в петък. Двадесет и първи век е също и векът на „Щом не се е обадил досега, значи не го интересуваш“ и на самоучители. „Как да излезем на среща — самоучител за тъпаци“ и на „Наръчник на младата жена — какво да правим на първа среща, ако изобщо някой ни покани“. Това означава, че да се обадиш на момиче за едно обикновено чукане не е така лесно както беше преди. Сега има ПРАВИЛА. Разбрах го от собствения си опит и за мен това е извън лимита на хуманното.

Примерно, ако един мъж иска да излезе с една жена същата вечер, в която й се обади, от нея се очаква да откаже, защото това би означавало, че „мъжът не я уважава“. Ако иска да те изведе във вторник, това автоматично би означавало, че мъжът, разбираш ли, имал по-интересни планове за събота.

С две думи, ако се опитваш да следиш промените в многобройните издания, които пълнят главите на жените с глупости, те съветвам да следиш дебатите на Конгреса по здравната реформа — по-разбираеми са. С жените си като в минирано поле. Една грешна стъпка и пенисът ти няма да смее да си подаде главата дълго, дълго време. От друга страна, ако беше толкова лесно да намериш нещо за чукане, всеки щеше да го прави. Да прави предимно… не, не предимно, а само това.

Което ме води до следващата ми мисъл: жените винаги се оплакват, че силата била в мъжете. Но когато се стигне до сваляне на жена? В Америка? Не, това няма нищо общо с реалността. През уикенда в баровете изборът е само на жените. Всъщност жените избират 24/7. Те сами избират с кого, защото никой мъж няма да откаже, като му се подсвирне „Хайде“.

Представи си: музиката бумти, тела се трият и гънат по дансинга, жена (не особено грозна) се приближава до бара, където мъжът кротко си седи и си пие. Тя казва „Ще те скъсам от чукане“. Той отговаря „Ами не, не съм в настроение за секс тази вечер“. Разбира се, това НЕ ГО Е КАЗВАЛ НИКОГА, НИТО ЕДИН МЪЖ в цялата хилядолетна история на цивилизацията.

Мацките никога не се притесняват, че някой може да им откаже, защото това няма да се случи, освен ако не се целят в нещо много над… да го кажем меко… платежоспособността си. Не се налага да се стресират кога ще им излезе късметът. За жените сексът е като шведска маса „Всичко на корем“. Просто трябва да си изберат какво им се яде. Господ е създал мъжа със силен порив и непреодолима мотивираност да чука, да подсигури оцеляването на вида, да оплоди жената и така нататък. За мъже като мен, които знаят какво правят, сексът не е непосилна задача, но за някой по-необиграни и простодушни може да се окаже истински ад.

Вземам телефона и набирам номера й. Усещам адреналина във вените си.

Бучи тихо, но достатъчно силно, за да го усетя. Не съм нервен, не се притеснявам… просто внимавам. И очаквам. Пръстите ми барабанят по коляното в ритъма на Enter Sandman на „Металика“ и когато телефонът започва да звъни, стомахът ми се свива на топка.

Надявам се да ме помни. Защо да не ме помни? Все пак направих силно впечатление. Следователно очаквам да е отворена за една среща. Може би дори нетърпелива? Това, което не очаквам, е: гласът и изврещява в слушалката, буквално пищи:

— Не, задник смотан, не искам пак да слушам тази песен. Ако искаш публика, обади се на Кейт!

Махам телефона от ухото си и поглеждам номера, сравнявам го с този на визитката, да не би да съм го объркал. Не, не съм.

— Аммм. Ало? С Ди ли говоря?

Следва пауза, през която тя разбира, че не съм „смотаният задник“.

— Да, Ди е. Кой си?

— Здрасти, Матю Фишър. Работя в компанията на Кейт. Запознахме се днес следобед в ресторанта?

Нова кратка пауза и след това гласът и става малко по-ведър:

— А, да, Момчето Клитор, нали?

Смея се, но не съм съвсем сигурен, че този прякор ми харесва, но поне ме е запомнила. Да си отметна в несъществуващия дневник: Да вкарам репликата в редовна употреба.

— Същият.

— Извинявай, че ти се развиках. Братовчед ми цял ден се опитва да ми навре някаква песен в задника.

Когато тя заговаря за задника си, пенисът ми започва да подскача и едва се въздържам да й предложа да си сменим местата с песента на братовчеда. Или с братовчеда.

— Какво мога да направя за теб, Матю Фишър?

Въображението ми няма спирка. Полудява. И се впуска в детайли. О, нещата, които можеш да направиш за мен.

За секунда се запитвам дали го казва с подтекст, или аз съм просто един обикновен перверзник, но решавам да играя на сигурно.

— Чудех се дали би се съгласила да се видим някой ден? За по питие?

Нека спрем за секунда. Защото въпреки мрънкането ми за цялата объркана съвременна система на първата среща, имам чувството за неизпълнен дълг и сега искам да се реванширам и да ограмотя хората, които не могат и не знаят как да разкодират мъжкото слово. Мисли за мен като за една по-красива и мъжествена версия на Едуард Сноудън или Джулиан Асанж. Може би е време да си направя уебсайт. Ще го нарека „Мисли и наблюдения на пениса“. Не, името е тъпо.

Както и да е. Нали помниш трите категории, които споменах в началото: ще я чукам, ще я убия, ще се женя за нея? Ако един мъж те покани на среща да пиете по нещо, директно попадаш в категорията за чукане. Не, не спори, така е. Ако те покани на среща с вечеря и дори кино, пак си категорията за чукане, но с тенденция да се издигнеш по стълбицата, т.е. има възможност за малко мобилност. Не е нужно да се съобразяваш как би отговорила на такава покана с информацията, получена от мен. Просто мисля, че е добре да знаеш.

Сега да се върнем към телефонния разговор.

— Винаги съм навита за по едно пиене — казва и усещам усмивката в гласа и.

Навита. Още един сексуален намек? Не, вече не е плод на въображението ми. О, това момиче със сигурност ще лежи под мен.

— Супер. Какво ще кажеш за петък?

Тишина. И след тишината:

— Какво и е на тази вечер?

Да, Делорес Уорън е изпуснала главата, в която се обяснява как трябва да се обадиш два дни предварително, за да може жената да усети уважението… преди да изслушаш офертата за приятен секс.

Не съм ли късметлия?

И после тя обяснява:

— Искам да кажа може да спре тока, водата, да дойдат извънземните и най-сетне да ни поробят.

Е точно това не го бях чувал досега.

— И тогава няма да имаме късмет. Защо да чакаме до петък?

Харесва ми как мисли това момиче. Освен това поговорката гласи „Не отлагай днешната жена за утре“. Или… нещо от сорта.

— Тази вечер е идеално — казвам с готовност. — В колко?

На някой момичета им трябва една вечност, един ден и осемнадесет часа да се приготвят. Адски дразни. Отива в салона да тренира уж, или на плаж? Не, за това не се изисква време за подготовка.

— След около час става ли?

Две точки в полза на Ди — страхотни цици и малко време за поддръжка. Мисля, че се влюбвам.

— Идеално. Кажи ми адреса си. Ще мина да те взема.

 

 

Сградата ми има частен паркинг. Много хора в Ню Йорк плащат хиляди долари на година за места за паркиране, за да НЕ карат колите си, поради кошмарния трафик. Трафикът обаче не е проблем за мен, защото, както вече казах, аз управлявам времето си и винаги си давам малко повече аванс, когато ще карам.

Има и друго — аз нямам кола. Имам правен по поръчка мотор „Дукати Монстър 1100“. Нямам амбиции да влизам в клуба на професионалните мотоциклетисти, но моторите са другото ми хоби. Не знам дали мога да преброя на пръстите и на едната си ръка нещата, които ме радват повече от това да се кача с мотора на магистралата, денят да е слънчев, въздухът свеж, точно когато листата започват да се обагрят. Да караш мотор, е може би най-близкото до летенето. Едва ли хората ще полетят по-високо от това.

Изкарвам мотора при всяка възможност. Понякога момичетата се оплакват, че им било студено или че им се развалила прическата, но като цяло, след врънкането всяка признава, че обича да се вози на мотор.

Делорес обаче казва:

— Какво ще кажеш просто да те чакам някъде?

Умен ход за сама жена. Така, както няма да си пуснеш социалноосигурителния номер в интернет, така и няма да си кажеш адреса на всеки непознат, който ти го поиска. Светът е шибано място. Пълно е с откачалки и жените трябва да внимават повече и да не допускат откачалките да долазят до вратата им.

За беда, това означава, че няма да мога да изкарам мотора, което леко ме натъжава.

— Добре, и така става.

Преди да й предложа място, тя вече пита:

— Знаеш ли „Суичис“ на Тридесет и седмо авеню?

Да, знам го много добре. Малко западнало, но с голямо разнообразие от напитки и музика на живо. Сряда е и няма да е претъпкано, но истината е, че в Ню Йорк нито един бар не е празен. Никога.

— Да, знам го.

— Супер. Ще се видим направо там след час.

Затваряме. Не ставам веднага да се обличам. Не ми е нужно време да се докарвам и не съм от онези мъже, които прекарват пред огледалото повече от жените си. Но това не означава, че съм мърляч, нали? Мога да се приготвя точно за седем минути. Изваждам папката, довършвам си работата, която бях планирал за тази вечер, защото както по всичко личи, няма да си легна скоро, и най-вече няма да съм сам.