Марк Хименес
Цветът на закона (7)

6

На 22 ноември 1963 г. вестник „Далас Морнинг Нюз“ излязъл с голямо, оградено в черно рамка заглавие, гласящо „Добре дошъл в Далас, мистър Кенеди“. Но това не било приветствие, а присъда над президента, издадена от няколко десни даласки производители на петрол, които наричали себе си „граждани, загрижени за Америка“. Въпреки успешните му действия срещу руснаците по време на кубинската криза, те го обвинявали в меко отношение към комунизма. По време на полета на „Еърфорс 1“ към Тексас един от сътрудниците на президента му показал вестника. Кенеди прочел заглавието и отбелязал: „Днес ни предстои посещение в страната на лудите“. Под въпросното заглавие било поместено уточнение, според което кметът на Далас бил запален привърженик на Кенеди.

Името на този кмет било Ърл Кейбел и именно той посрещнал президента на летище „Лав Фийлд“, а след това се включил в автомобилното шествие, на три коли разстояние от синята президентска лимузина. Когато процесията излязла на Елм стрийт, Кейбел чул три изстрела, идващи от сградата на Тексаската училищна библиотека. Пристигнал в болницата „Паркланд Мемориал“ в момента, в който вадели президента от колата, и останал там, докато откарали тялото му. Надявал се да покаже на Кенеди, че Далас вече не бил „столицата на омразата в Южните щати“, но мечтата му така и останала нереализирана. Въпреки това една от федералните сгради в центъра на града е кръстена на неговото име. Не на името на президента, а на Кейбел.

Разбира се, появявайки се в девет сутринта пред входа на федералната сграда „Ърл Кейбел“ на Комерс стрийт, адвокат А. Скот Фени нямаше никаква представа кой е този Ърл Кейбел и защо това мрачно 21-етажно здание е кръстено на неговото име. Знаеше само, че не иска да бъде тук, и единственото му желание беше да се махне в мига, в който убеди клиентката си да се признае за виновна. Слезе от асансьора на петия етаж, където се намираше следственият арест. Премина през металдетектора на входа, подаде за преглед куфарчето си и се изправи пред чернокож надзирател в униформа.

— Скот Фени, на посещение при Шауанда Джоунс.

— Вие ли сте адвокатът й?

Той кимна, въпреки че страшно много му се искаше да изкрещи: Не съм й никакъв адвокат, по дяволите! Надзирателят му направи знак да го последва по тесния коридор и го въведе в малка стая, в която имаше само една метална маса и два железни стола. Скот седна и заби поглед в голата стена. Няколко минути по-късно вратата се отвори и в стаята се появи чернокожа жена. От тялото й се излъчваше неприятна миризма, която бързо изпълни помещението. Огледа го от горе надолу, вдигна шепи към устата си и енергично кихна.

— Вие ли сте адвокатът? — попита тя.

— Да, аз съм.

Шауанда Джоунс изглеждаше на много повече от своите двайсет и три години. Беше дребна, главата й стигаше до раменете на Скот. Кестенявата й коса едва покриваше ушите и изглеждаше мека, въпреки че поне няколко дни не беше виждала гребен. Очите й представлява съвършени кремави овали с големи кафяви зеници, лишени от всякакво изражение. Кожата под тях беше по-тъмна от останалата част на лицето й, което беше гладко и загоряло, покрито със ситни капчици пот. Носът й беше къс, а устните тънки. Тялото под белия затворнически комбинезон беше слабо и стройно, отлично допълващо продълговатото лице с добре очертани скули. Беше привлекателна жена, която на даден етап от живота си със сигурност е била красива. Прилича на Холи Бери в лош момент, помисли си Скот. В много лош момент.

Тази сутрин той не носеше очила, защото пет пари не даваше какво впечатление ще направи. Не й подаде ръка, въпреки че никога не пропускаше да се ръкува с нов клиент. В началото на кариерата му Дан Форд беше казал, че адвокатът има само един шанс да направи добро впечатление на клиента си. И той е по време на първата им среща. За целта трябва да го гледа в очите и енергично да разтърси ръката му — жест, който да демонстрира прямота и откровеност, да внуши на клиента вяра в юридическите му качества. Но в момента той не изпита никакво желание да докосне тази ръка, сякаш се страхуваше да не прихване заразна болест. Направи й знак да седне на свободния стол, но тя остана права и започна да крачи напред-назад.

Стигаше до едната стена, обръщаше се и тръгваше обратно, като през цялото време потриваше длани, сякаш й беше студено. Приличаше на Консуела в момент на молитва. Очите й опипваха помещението, без да се спират върху нищо, а краката й се движеха механично и видимо трепереха. В един момент спря, преви се на две и простена.

— Добре ли сте? — разтревожено я погледна Скот.

— Спазми — отвърна през стиснати зъби тя.

Подобно на повечето мъже, Скот не знаеше какво да отговори, когато жената пред него се оплаква от менструални проблеми.

— Жена ми всеки месец страда от ужасни спазми — промърмори той.

— Едва ли са такива — изпъшка в отговор арестантката.

След минута спазмите очевидно преминаха и тя отново закрачи напред-назад. Скот извади една визитка от портфейла си и я плъзна по масата. При следващата си обиколка жената рязко спря, дръпна стола, седна и положи ръце върху металния плот. Меката кожа на свивките на лактите беше потъмняла и надупчена, сякаш някой бе решил да играе на свързване на точки, а после се беше отказал. Тази жена употребява хероин, напомни си той. Едната от надупчените ръце леко се повдигна и посегна към визитката.

— Какво означава това „А.“?

— Нищо.

— Първото ти име е само буква, така ли?

Скот нямаше желание да обсъжда името си. Искаше да приключи тук час по-скоро и да се завърне в луксозния кабинет на шейсет и втория етаж, където му беше мястото.

— Казвам се Скот Фени, мис Джоунс. Съдът ме назначи за ваш защитник. Обвинена сте в убийство и делото ще се разглежда във федералния съд, защото жертвата е била федерален служител. В случай че вината ви бъде доказана, ще бъдете осъдена на смърт или доживотен затвор. По тази причина искам да обсъдим възможността да се признаете за виновна в замяна на по-леко наказание. При благоприятно стечение на обстоятелствата ще можете да излезете от затвора след трийсет години.

Ръцете й се стрелнаха напред и пръстите й се вкопчиха в китките на Скот. Той инстинктивно се отдръпна от тази жена с подивели очи, но тя се оказа невероятно силна за ръста си.

— Намери ми една доза, моля те! — дрезгаво прошепна тя. — Два дни не съм мигнала!

— Доза?

— Хероин, за бога! Имам страшна нужда от него!

— Дрога?! Не, това е изключено!

— Нали си ми адвокат!?

— Нима си получавала дрога от адвокатите си?

— Срещу секс! Хайде, ще ти направя една свирка веднага!

— Не!

Жената скочи и отново закрачи напред-назад. Това даде възможност на Скот да се овладее. Беше се случвало да му предлагат подкуп (най-често корпоративни клиенти, които използваха термина „юридически хонорар“), за да унищожи инкриминиращи документи, да прикрие незаконна дейност или да фалшифицира доклади, предназначени за Комисията по ценните книжа. Но това правеха добре облечени и отлично образовани бели мъже. Никой не му беше предлагал орален секс! Успя да си върне самообладанието и заяви:

— Както вече изтъкнах, можеш да се признаеш за виновна и…

— Да кажа, че аз съм го направила, така ли?

— Да, но не с намерението да извършиш убийство.

Тя се закова на място, сложи ръце на кръста си и заби невярващ поглед в лицето му.

— Значи предлагаш да кажа, че аз съм го убила?! Не искаш ли да знаеш дали наистина съм го направила?

— Разбира се, че искам — отвърна той и се облегна назад. — Разкажи ми какво се случи.

— Няма ли да си записваш? — изгледа го тя и махна към голата повърхност на масата.

Скот извади бележник с жълти листове от куфарчето си и кимна.

— Започвай.

Шауанда Джоунс, по професия проститутка, продължи да крачи из стаята, излагайки фактите (както ги виждаше тя) за случилото се през нощта в събота, 5 юни:

— Бяхме на работа на „Хари Хайнс“…

Булевардът, носещ името на един от най-крупните производители на петрол в Далас, започваше северно от центъра на града и стигаше до естакадата, маркираща основната пътна артерия в посока север-юг, отвъд която живееше населението с така наречената „разнообразна култура“. На тази покрита с бетон и асфалт отсечка човек можеше да получи най-добрите медицински грижи в страната, предлагани от четири елитни болнични заведения, да защити диплома в Медицинския факултет на Тексаския университет, да се сдобие с модерни мебели от Маркет Сентър, да си напазарува на ниски цени в „Арми-Нейви Шоп“, да играе голф в резервирания само за бели християни клуб „Брук Холоу“, да опита типична за отделните етноси храна, да си купи евтина кола на старо, незаконни наркотици, фалшиви документи за самоличност или чантички менте на известни фирми, да се наслаждава на програмата в различни стриптийз барове и салони за масажи, да прекара нощта в безплатните пансиони на Армията на спасението, да направи аборт или да забърше някоя проститутка.

— Бяхме? — вдигна вежди Скот.

— Аз и Кики.

— Тази Кики има ли си фамилно име?

— Откъде да знам. Кики е малкото й име, освен това не е истинското.

— В колко часа?

— Някъде към десет.

— Вечерта?

— Шауанда не работи дневна смяна.

— Какво…

— Искаш ли да чуеш тая история, а? — сбърчи вежди жената.

Скот вдигна ръце в знак, че се предава, а очевидно възбудената Шауанда продължи разказа си.

— Както и да е. Чувствахме се добре и изглеждахме добре. Аз си бях сложила русата перука, а Кики — червената. Покрай нас се нижеше върволица от коли, а мъжете в тях ни подсвиркваха и подвикваха „Хей, мамче, няма ли да го смукнеш“ и други такива. Бяха черни или мексиканци — от онези, дето само зяпат, защото не могат да си позволят класни мадами като нас. А ние чакахме бели момчета с хубави коли, които ни харесват, защото не сме печки и сме във форма — ние двете с Кики всеки ден играем гимнастика с онези страхотни ластици и гирички. Я виж това…

Тя повдигна ръкава на затворническия комбинезон и му показа бицепса си — наистина внушителна топка мускули за жена с нейното тегло. Страхотно, рече си Скот. Хероинозависима със спортни наклонности!

— И тъй, някъде към десет и половина се появи едно бяло момче с мерцедес — от онези, дългите, със затъмнени прозорци. Спря до нас, свали стъклото и ни огледа. Веднага разбрахме, че една от нас ще се уреди, а той рече: „Хей, блонди, качвай се“. Ама Шауанда не е от онези, които веднага скачат в колата. Първо тикнах глава през прозорчето и веднага усетих, че купето вони на уиски като спиртоварна. Той каза, че ще ми плати хиляда долара за цялата нощ, а аз му рекох „покажи парите“, както по филмите. Тоя тип извади пачка, която би задавила дори кон. Качих се и за малко не се смъкнах на пода, защото полата ми се хлъзна по кожената тапицерия. Той се пресегна, хвана ме за цицата и попита: „Истинска ли е?“. А аз му викам: „Миличък, при Шауанда всичко е истинско“. О, мамка му!

Жената рязко прекъсна разказа си, приведе се на две и простена.

Остана в тази поза дълго време, под съчувствения поглед на Скот, който като бивш спортист отлично знаеше колко много болят тези внезапни мускулни спазми. Той хвърли бегъл поглед на часовника си. Времето течеше, а заедно с него изтичаха и почасовите хонорари, които го чакаха в кантората.

— Както и да е — започна най-сетне арестантката. — Оня тип подкара колата, а аз реших, че ще отидем в някой мотел. Но той тръгна към Хайланд Парк. Разбрах го по пътните знаци. Никога не бях ходила там, защото добре знам, че не е място за чернокожи момичета. Скоро спряхме пред най-голямата къща, която бях виждала в живота си. Минахме през портала, подкарахме покрай високата стена и спряхме. Влязохме вътре. Къщата беше страхотна. Той ме попита искам ли нещо за пиене и аз казах окей. После се запитах защо му е Шауанда на това хубаво и богато момче с такъв дом?

Качихме се горе и той веднага ме хвърли на леглото. Покатери се отгоре ми и почна да ръчка като луд. „Харесва ли ти?“ — пита. „Много ти е голям, скъпи“ — викам аз. Те си падат по такива забележки. Той поора още малко, после пак пита: „Харесва ли ти бялата ми пишка, мръсна негърко?“. Хич не обичам да ми викат „мръсна негърка“, ама за хиляда кинта само му викам: „Много, скъпи, страшно много!“. После той ми фрасна един и каза, че обича да е груб с жените. Да, ама никой не може да фраска Шауанда. Аз му забих един юмрук в белите зъби и той падна от леглото. Станах и рекох: „С Шауанда не можеш да си груб, тъпако!“.

Той побесня и се нахвърли отгоре ми. Аз му издрасках лицето, а след това му треснах още един юмрук — този път сериозен. ПРАС! Право в окото! — Жената посочи лявата си скула, върху която ясно личеше сивкав оток. — Паднахме върху леглото и той ме удари ей тук. Ама аз му забих едно коляно в топките, той се сгъна на две и започна да крещи „Мръсна черна курва“ и други такива. Грабнах си дрехите, хилядарката и ключовете за колата му. Върнах се при Кики и там зарязахме колата.

— И повече изобщо не видяхте Кларк Маккол, така ли?

— Тъй ли се казва?

— Да. Баща му е сенатор Мак Маккол.

Жената прие новината с пълно безразличие. Явно не правеше разлика между Мак Маккол и Мики Маус.

— Последния път, когато го видях, мистър Фени, се беше превил на две, с ръце около топките, и ме засипваше с псувни.

— Същата нощ Кларк е бил убит. Полицията го е открила в неделя, проснат гол на пода на спалнята, с куршум двайсет и втори калибър в главата. Пистолетът е бил открит до тялото му, с твоите отпечатъци върху него.

— Сигурно ми е паднал от чантичката.

— Значи оръжието е твое, така ли?

— Всяко момиче, което работи по улиците на Далас, трябва да си има нещо такова.

— Но не си го използвала?

— Не, мистър Фени, не, сър.

— И си невинна?

— Да, сър. И няма да се призная за виновна.

— Но, мис Джоунс…

— Мама е мис Джоунс. А на мен ми викай Шауанда. Няма да се призная за виновна, и толкоз. Кажи нещо за гаранцията. Кога ще мога да изляза оттук? Имам страшна нужда от…

— Дрога?

— Мистър Фени, сър, гледаш ме така, сякаш съм най-големият боклук, но никога не си бил там, където съм била аз.

Скот въздъхна. Нещата не се развиваха според плановете му.

— Ще искам заседание за освобождаване под гаранция, но при обвинение в убийство шансовете са малки — рече той. — А ако съдът все пак реши да те пусне, сумата за гаранцията ще бъде много висока. Разполагаш ли с някакви активи?

— Това е единственият ми актив — шляпна се по стегнатия задник Шауанда.

— Хубав актив, но той няма да те извади от затвора.

— В някои общини го прави — подхвърли уж на шега жената, но на лицето й нямаше усмивка. — Значи ще ме държат вътре чак до процеса? Но аз трябва да видя детенцето си, мистър Фени!

— Имаш дете?

— Казва се Пашамей, на осем години.

— Продиктувай ми го буква по буква — рече Скот и извади писалката си.

— Па-ша-мей… Това е френско име.

— Къде е тя?

— У дома, в квартала. И друг път съм била задържана, но само за ден-два. Казвам й „не отваряй на никого, момиче“ и това е всичко.

— А тази Кики няма ли да се погрижи за нея?

— Не, сър, мистър Фени. Кики живее с един мъж, а аз не допускам мъже в къщата си. Тоя, нейният, се казва Луис. Грижи се за нея, пазарува. Ще речеш, че й е чичо, ама не е.

Скот плъзна бележника и писалката през масата.

— Напиши си адреса. И телефона на Луис.

Шауанда престана да крачи напред-назад, взе писалката с лявата си ръка и започна да пише. Пръстите й трепереха като на болна от Паркинсон старица. Изпитал някакво непонятно неудобство, Скот подхвърли:

— Дъщеря ми също е левичарка.

Тя спря да пише и се втренчи в ръката си. После остави писалката и го погледна с овлажнели очи.

— Тоя прашец ме скапа, мистър Фени.

След тези думи се преви на две и повърна.

 

 

Когато Скот влезе в кабинета на шефа и се тръшна на канапето като чувал с картофи, Дан Форд говореше по телефона.

— Разбира се, че ви подкрепяме за втори мандат, губернаторе. Под вашето мъдро управление бизнесът получи всичко, което поиска — ниски данъци, реформа на законодателството по отношение на груповите искове. Да. Да. Добре, разбрахме се. Утре ще се видим.

Дан остави слушалката и смаяно поклати глава.

— Това момче няма да открие петрол дори на бензиностанция на „Ексън“! — въздъхна той. — Но е губернатор. — Вниманието му най-сетне се насочи към Скот. — Тя прие ли?

— Не. Няма да се признае за виновна.

— Допускаше се — кимна с разбиране Дан, а Скот се приготви за една от дългите и изключително досадни тиради на шефа си. Но после с изненада установи, че той изобщо не е разстроен.

— Какво искаш да кажеш, Дан?

— Ще се откажеш от защитата й.

— Да се откажа?

— Точно така. Ще потърсиш някой адвокат по криминални дела, който да те замести. Въпрос на проста аритметика, Скоти.

— Какво говориш, по дяволите?

Дан стана и пристъпи към дъската за писане на стената, монтирана непосредствено под препарираната глава на величествен лос.

— Да приемем най-неблагоприятния сценарий и случаят отнеме хиляда адвокатски часа — започна да пише той. — Ние поемаме хонорара на някой адвокат по криминални дела — не говоря за семестриално завършил студент, а за практикуващ юрист — който възлиза на петдесет долара на час.

— Петдесет ли?! — втренчи се в него Скот. — Та дори летните ни стажанти получават по сто!

— Да, но те са отличници. В случая имам предвид треторазреден адвокат, който ще подскочи от радост, ако му предложим петдесетачка. И така, хиляда часа по петдесет долара правят петдесет хиляди долара разход за фирмата.

Скот си даде сметка, че старши партньорът бе обмислил предварително всичко, защото Дан Форд не се разделяше лесно и с петдесет цента, да не говорим за петдесет бона. Той беше от онези юристи, които изчисляват печалбата от всяка копирна машина — четирийсет цента на страница, и правеше всичко възможно тези машини да работят двайсет и четири часа в денонощието. В края на годината тази дейност носеше на фирмата почти един милион долара. Във „Форд-Стивънс“ се държеше сметка за всички разходи, независимо дали се правеха за техника, или жива сила; печалба се очакваше от абсолютно всички сътрудници и машини — секретарки, юридически помощници, машинописки, куриери, копирни машини, факсове и телефони. А Дан Форд контролираше лично всичко и всички.

— В същото време ще освободим тези хиляда адвокатски часа за теб. Ти ще работиш с клиенти — продължи старши съдружникът. — Което означава триста и петдесет хиляди долара приходи за фирмата. Ако извадим от тях петдесетте, които ще платим на защитника, за нас остават триста хиляди. Подчертавам, това е приход, който трябва да съпоставим с чистата загуба от триста и петдесет хиляди, в случай че ти се заемаш с това дело.

Настроението на Скот започна да се повишава.

— А Бъфорд ще се съгласи ли? — попита той.

— Разбира се. Преди време федералните съдилища не разполагаха с обществени защитници и непрекъснато ни възлагаха подобни случаи. Общоприета практика на големите юридически фирми беше да пренаемат адвокати, специализирани в тази дейност. — Дан сви рамене и добави: — Освен това, от ситуацията печелят всички: обвиняемата получава адвокат, който познава наказателното право по-добре от теб, а ти се отърваваш от нея.

Дан затвори вратичките пред дъската и попита:

— Познаваш ли някой евтин адвокат по наказателни дела?

 

 

Над вратата беше окачена табела с надпис РО ЪРТ ХЕР Н, АД ОК Т. Явно наемателят беше прекалено беден, за да си поръча нова. Едва ли имаше някакво значение, тъй като това беше единствената табела на английски в квартала, чиито обитатели, така или иначе, не можеха да прочетат. Кантората не беше в най-добрата част на града, намираше се в Източен Далас, известен с множеството долнопробни кръчми и стриптийз барове. Нейният наемател беше уличен адвокат и по тази причина офисът му беше на улично ниво. Често се случваше да завари поредния си клиент заспал пред вратата, но за разлика от останалите собственици на заведения той не го сритваше, за да го разкара, защото знаеше, че това може да се окаже най-доброто предложение за деня. Никога не звънеше в полицията, щеше да бъде чиста загуба на време. Полицията поддържаше реда единствено в кварталите, които имаха някакво значение в очите на градската управа. По тази причина той просто прескачаше въпросния клиент и отключваше кантората на Робърт Херин, адвокат.

Тя се състоеше от една-единствена стая плюс тоалетна. Беше сгушена между мексикански ресторант и корейска закусвалня, която предлагаше понички. Вероятно по тази причина адвокат Херин редовно закусваше с понички, а вечеряше с бира. Покривът течеше, плочките бяха влажни и зацапани, а въздухът тежеше от миризмата на мухъл. Подът беше покрит с линолеум, напукан и извит по краищата като ботушите на гном. Бюрото и столът зад него бяха железни, но столът имаше удобна възглавница и се въртеше. За щастие умееше да пише на машина сравнително добре, което му спестяваше цяла секретарска заплата. Така си вадеше хляба Робърт Херин, адвокат по наказателно право, чиито клиенти имаха такъв външен вид, че ако някой от тях случайно се появеше в престижна юридическа фирма в центъра, персоналът моментално щеше да извика полиция. Неговата кантора излъчваше миризма не на пари, а на провал. И на мексиканска бира, разбира се.

Но тази кантора се вписваше много добре в обстановката на Източен Далас. Той беше адвокатът на квартала, а тънките стени му даваха възможност да овладее и няколко чужди езика. Разбира се, испанският му беше далеч по-добър от корейския, вероятно защото прекарваше по-голямата част от времето си на масата за билярд в бара. По принцип в мексиканските бирарии не гледат с добро око на англоговорещи клиенти, но това не важеше за el abogado сеньор Херин, тъй като всички в заведението, включително собственикът, барманът, келнерките и голяма част от посетителите бяха негови клиенти. Освен всичко друго този факт спасяваше стъклата му от куршумите, които често свистяха в тази част на града. Към него се обръщаха по най-различни поводи, включително чести случаи на домашно насилие. Той демонстрираше уважение към клиентите си и се стараеше да им предложи удобна схема за изплащане на дължимите хонорари. В резултат нерядко се случваше да отвори вратата, прескачайки споменатия по-горе пияница, и да завари на пода няколко петачки, десетачки, а в редки случаи и двайсетачки, към всяка от която имаше прикрепено с кламер листче, за да се знае кой е направил поредната вноска.

Това не беше животът, за който Боби Херин беше мечтал в юридическия факултет.

Телефонът иззвъня. От опит знаеше какво означава това: след няколко минути щеше да подкара колата си към един или друг от общинските арести, където бе задържан някой от редовните му клиенти. Въздъхна и посегна към слушалката.