Марк Хименес
Цветът на закона (17)

16

— Вие ми обещахте, сеньор Фени! Обещахте ми!

Мургавото лице на Консуела беше разкривено от страх, по бузите й се стичаха сълзи. Очите й молеха за помощ, закръгленото й тяло се тресеше. Окованите й в белезници ръце бяха извити на гърба на шарената мексиканска рокля. Такива са правилата, бе обяснил служителят от имиграционната служба.

Придружен от униформен представител на Службата по натурализация, той беше позвънил на вратата точно в шест и половина сутринта в понеделник. Десет минути по-късно двамата се готвеха да отведат Консуела де ла Роса във федералния затвор. Малко преди това, зърнала служебните им значки, горката жена беше припаднала в ръцете на Скот. Кошмарът се беше превърнал в действителност. Не й помогнаха нито кръстовете и молитвите, нито свещите, които редовно палеше в близката църква. Не й помогна и сеньор Фени.

Скот безпомощно гледаше как въоръжените мъже отвеждат Консуела към служебната кола, която ги чакаше в началото на алеята.

— Хей, нима забравихте правилото, според което имиграционните власти нямат работа в Хайланд Парк? — извика подире им той. — Това със сигурност ще ви коства службата!

— Едва ли, сър — обърна се единият от агентите и на лицето му изплува усмивка.

— Половината от обитателите на Хайланд Парк използват мексикански прислужници! Защо дойдохте точно при мен?

— Анонимен сигнал, сър.

Скот отправи най-заплашителния си поглед, давайки си сметка, че все пак е по гащета и тениска.

— Глупости!

Покрай него се стрелна Бу, боса и по пижама.

— Консуела, Консуела! — изхлипа тя и уви ръце около широката талия на бавачката.

— О, миличка! — проплака Консуела и се наведе да целуне детето, след което му направи знак да се прибере и последва агентите. Бу се хвърли в ръцете на Скот, в очите й се четеше ужас.

— Ти обеща, че тези хора няма да дойдат у дома! Обеща! Къде я водят, какво ще стане с нея?

— Винаги правят така — обади се Пашамей, неусетно изправила се до тях. — Просто идват и те вземат.

Ребека се появи на верандата с буреносно изражение на лицето.

— Прекрасно! — изръмжа тя и сложи ръце на хълбоците си. — А сега кой ще готви, аз ли?

Агентите натикаха Консуела на задната седалка на черната си кола пред очите на двама обитатели на квартала, които прекъснаха сутрешния си крос и учудено гледаха какво става. На стотина метра надолу по улицата спря микробус, от който се изсипаха десетина мургави мъже и жени — млади и на средна възраст, които идваха на работа. Всяка сутрин по тихите улички на Хайланд Парк спираха десетки подобни микробуси. От тях слизаха мексиканци от Матаморос и Нуево Ларедо, готови да се изложат на немилостивите лъчи на лятното слънце, за да потърсят по-добър живот. Вторият агент се готвеше да седне зад волана, но чу виковете на Скот и се обърна.

— Нали преследвате нелегални емигранти? — извика извън себе си той и посочи с пръст към групичката на ъгъла. — Защо не арестувате онези там? Ако си направите труда, бихте могли да приберете поне стотина като тях! Но те подстригват тревата на най-богатите хора в Далас и вие със сигурност няма да позвъните на техните врати! Знам защо избрахте мен! Знам името на мръсника, който ви е пратил!

 

 

— Това е работа на Маккол!

Един час по-късно, все още гневен и зачервен, Скот се беше надвесил над бюрото на Дан Форд.

— Може би — отвърна с лека въздишка началникът му. — Което означава, че трябва да преразгледаш решението си.

— Намекваш, че това е само предупреждение? Но защо не насочва ударите си директно срещу мен, а наврежда на едно бедно мексиканско момиче, което не му е сторило нищо лошо?

Усети, че се задушава от гняв, и тръгна към вратата. На прага се обърна и презрително подхвърли:

— Слушай, Дан! Предай на уважаемия сенатор Маккол да върви на майната си!

 

 

Скот мина като вихрушка покрай Сю и влетя в кабинета си. Там завари Боби, спокойно изтегнат на канапето.

— Мистър Фени? — надникна след него Сю, стиснала в ръка сноп розови листчета за телефонни обаждания. — Репортерите са ни обсадили и настояват за интервю.

— Никакви репортери! — отсече Скот и Сю побърза да изчезне. Той избърса потта от челото си, погледна към Боби и мрачно му съобщи: — Арестуваха Консуела!

— Кой? — надигна се Боби.

— Имиграционните власти. Появиха се рано тази сутрин по анонимно обаждане.

— От Маккол, нали?

— Господи, Боби! — въздъхна Скот и се строполи на стола. — Ако можеше да видиш лицето й! Тя буквално умираше от страх!

В следващия миг, обзет от нов пристъп на гняв, той ритна кошчето за отпадъци, което отлетя в противоположния ъгъл на кабинета.

— Това копеле няма представа с кого се захваща! — изръмжа той и заби пръст в увеличената снимка на стената. — Аз съм този, който пробяга сто седемдесет и седем метра срещу шибания „Тексас“!

— Футболът има правила, Скоти — кротко подхвърли Боим. — За разлика от играта, която играе Маккол.

— Ще видим!

Боби стана и тръгна към вратата.

— Ще бъда в библиотеката, ако ти трябвам за нещо във връзка с Шауанда. А после можем да похапнем.

Скот само кимна. В следващия момент вратата се отвори и на прага се появи Карин Дъглас. Очите й се заковаха в лицето на Боби, който само я гледаше и мълчеше. Така изтекоха две дълги секунди, после Боби излезе, а Карин затвори вратата след него и подхвърли:

— Готин е…

Скот се размърда в стола, опитвайки се да възвърне самообладанието си.

— И аз това му казвам.

— Добре ли си?

— Не — поклати глава той, направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, после попита: — Какво има?

— Готови сме да внесем в съда жалбата на Дибрел по регулацията на терена. — В кабинета се появи Сид, ала Карин не му обърна внимание и продължи: — Но Ричард, който е специалист по тези въпроси, твърди, че окръжният съд не е мястото за разглеждане на такива дела. Според него всички съдии в него са републиканци и едва ли ще бъдат склонни да отменят решенията на градската управа.

Сид намигна на Скот и попита:

— Какво трябва да знае всеки адвокат, преди да влезе в съдебната зала, Карин? Онова, от което зависи дали ще спечели делото, или ще го загуби?

Върху лицето на младата жена се изписа объркване.

— Вероятно кой е прав и кой не — отвърна най-сетне тя, свивайки рамене.

— Не съвсем — усмихна се Сид. — Няма го във въпросника за държавния изпит, но е от решаващо значение. Трябва да знаем дали адвокатът на противната страна е направил по-голямо дарение от нас за предизборната кампания на съответния съдия. Нали така, Скот?

Скот кимна, но мислите му продължаваха да са насочени към Консуела. Към изражението на лицето й. Към обвинението, че сеньор Фени я е предал.

— Проблемът е там, че делата се разпределят с жребий — продължи Сид. — Как да сме сигурни, че ще попаднем на наш съдия?

Умът на Скот отново прояви творческия си капацитет, въпреки че продължаваше да е ангажиран с Консуела.

— Карин, кажи на Ричард да направи шест копия на исковата молба. Те ще бъдат разпределени между шестима различни съдии, а ние ще изберем онзи от тях, на когото сме отпуснали най-много средства. Останалите просто ще обявим за невалидни.

Сид с уважение поклати глава, а върху лицето на Карин отново се изписа изражението на първокурсничка, на която са пуснали порно. Мислите на Скот отново се насочиха към прислужницата, която беше убедена, че е била предадена.

— Сю, дай ми номера на Руди Родригес! — изрева той. — Нали той се занимаваше с имигрантите?

— Етично ли е, Скот? — попита Карин. — Имам предвид подаването на шест искови молби.

— Става въпрос за юридическа етика, не за Библията, Карин!

 

 

— Къде е проклетото кафе?

Ребека Фени се луташе в огромната, правена по каталог кухня на Бевърли Драйв №4000 в Хайланд Парк. Отваряше и затръшваше вратички и чекмеджета, опитвайки се да открие кафето на зърна и мелничката. За пръв път от две години насам й се налагаше сама да си направи сутрешното кафе, а гневът и уплахата й растяха в геометрична прогресия. Дали съпругът й не беше провалил кариерата си? Възможно ли бе Консуела да е само началото? Началото на края? Арестът на икономката на семейство Фени без съмнение щеше да бъде централна тема на всички сбирки и обеди, планирани за този понеделник в Хайланд Парк. Какво ли щяха да си помислят за Ребека Фени изтънчените дами, поканени там? Щеше ли да се отрази това на шансовете й да стане главен организатор на предстоящия Бал на каубоите?

— Мамо, какво има за закуска?

Двете момиченца вече се бяха настанали на масата.

— Не знам, Бу. Потърсете си някакви бисквити.

— Аз умея да готвя, мисис Фени! — скочи Пашамей. — Постоянно приготвям разни неща за мама — яйца, бекон, бисквити, овесена каша…

— Само без каша! — сбърчи нос Ребека и продължи да отваря вратички и чекмеджета.

Пашамей се качи на един стол и започна да сваля тигани, паници и изобщо всичко, до което можеше да се добере.

— Мамка му! Тая печка е страхотна!

Ребека най-сетне се примири, че ще мине без кафе.

— Отивам долу да потренирам на пътеката. А вие, момичета, гледайте да не направите някой пожар. Явно ще трябва да си потърсим друга домашна помощница, при това скоро!

 

 

— Имиграционните са дошли в дома ти?! В Хайланд Парк?! Господи, Скоти, кого си настъпил по мазола?

Скот беше набрал номера на Руди Гутиерес, който работеше с нарушителите на имиграционните закони.

— Казва се Консуела де ла Роса. Искам да я извадиш още днес!

— Няма начин, Скот. Няма да я освободят.

— Защо? Тя е само една прислужница.

— След единайсети септември третират като терористи всички мексиканци, проникнали нелегално в страната. И не правят никакви компромиси. Ако преди бяха гадняри, сега са гадняри на квадрат!

— Ще платя каквото трябва, Руди. Само я измъкни.

— Ще ти струва много по-малко, ако я оставиш да бъде депортирана, Скот. Остави ги да я изпратят през границата, а след това тя пак ще се върне.

— Консуела не може да издържи.

— Добре, но няма да бъде евтино.

— Колко?

— Двайсет и пет бона.

— Още днес ще ти изпратя чек. Открий я, Руди. Кажи й, че всичко ще бъде наред, че ние сме нейното семейство и я чакаме да се прибере. О, и още нещо, Руди… Кажи й, че съжалявам.

 

 

Малко преди обяд Боби се върна от библиотеката и двамата взеха асансьора за ресторанта на покрива. Скот все още кипеше от гняв и търсеше на кого да си го изкара. Поправи вратовръзката си пред огледалото в кабината и изръмжа:

— Боби, ние с теб ще покажем на света какво е представлявал онзи негодник Кларк Маккол!

— Заради Шауанда или защото татко му е поръчал да арестуват прислужницата ти?

За миг Скот остана втренчен в огледалото.

— Не знам — промърмори той.

— Обади ми се, когато разбереш.

Вратата се плъзна встрани и Скот пое по коридора към метрдотела.

— Две места, Роберто — разпореди се той.

Роберто не помръдна, само се взря в него с разширени очи. Сякаш му се бе явила Дева Мария. Скот очакваше и да се прекръсти.

— Роберто?

— Ами аз… хм… мистър Фени…

— Какво, Роберто? Искаме да обядваме.

— Мистър Фени, аз… не мога…

И той изостави безупречните си маниери, превръщайки се в несръчен имигрант, току-що прекосил границата.

— Какво не можеш?

— Не мога да ви настаня, сър.

— Защо?

Челото на Роберто лъсна от пот.

— Защото не сте член.

— Какво означава това, по дяволите? Как така не съм член?

— Вече не сте член, мистър Фени.

— Какви ги дрънкаш?!

— Вярно е, мистър Фени — смънка метрдотелът.

— Я извикай Стюарт!

Роберто с облекчение се втурна да търси управителя на клуба. Скот се обърна и леко кимна на тримата мъже зад гърба му, които чакаха да бъдат настанени. Стюарт се появи след по-малко от минута, следван по петите от Роберто и един униформен пазач.

— Стюарт, какво става, по дяволите?

Управителят го изгледа с презрението, с което би погледнал някой бездомник, появил се да проси нещо за ядене в лъскавия клуб.

— Мистър Фени, бордът на директорите взе единодушно решение да прекрати членството ви в този клуб от днес. Принуден съм да ви помоля да напуснете… — Направи лек жест към мъжете, които чакаха на опашка, и добави: — Роберто, настани тези господа.

Членовете на клуба покорно последваха Роберто в малкия офис, хвърляйки любопитни погледи към Скот и Боби.

— Това е Скот Фени, адвокатът на Том Дибрел — прошепна единият от тях.

— Шегуваш ли се? — попита с дълбоко недоумение Скот.

— Не, мистър Фени — отвърна Стюарт и му подаде един плик.

Скот го дръпна от ръката му и извади писмото, в което управата на „Даунтаун“ уведомяваше адвокат А. Скот Фени, че членството му в клуба се прекратява. Кръвното му рязко се повиши, слепоочията му започнаха да пулсират.

— Моля, напуснете, мистър Фени. В противен случай Дарел ще ви изпрати до изхода.

Охранителят направи крачка напред. Беше на двайсет и няколко години и тежеше стотина килограма. Огромните мускули изпъваха ръкавите на спортното му яке. Имаше лице с квадратна челюст, широки гърди и врат на щангист, който редовно се помпа със стероиди. За разлика от него Скот беше играл футбол, без да купува нищо от аптеката, разчитайки само на това, с което го беше дарила природата. По време на спортната си кариера беше играл срещу много такива наперени типове и прекрасно знаеше какъв им е проблемът — трупаните от аптеката мускули не са истински. У тях няма сила, няма здравина. Само изглеждат добре. Така поне си мислеше той. Килограмите му все още си бяха същите, малко над осемдесет, но основната маса от тях се заемаше от истинските мускули, с които го беше дарила природата. Беше убеден, че с лекота ще измете стълбите на 70-етажния небостъргач с тоя напомпан Дарел. Направи крачка напред и се спря толкова близо до него, че усети лошия му дъх.

— Не ти препоръчвам да опитваш! — процеди през стиснати зъби той.

После смачка писмото на топка и го захвърли в лицето на Стюарт, обърна се и тръгна по коридора. Зад гърба му се разнесе гласът на Боби:

— Скоти!

Спря и се обърна. Приятелят му сочеше към портрета на един от основателите на клуба, окачен на стената. От него ги гледаше намръщената физиономия на Мак Маккол.

 

 

Ако в този момент Мак Маккол беше пред него, адвокат Скот Фени със сигурност щеше да прекара нощта в една сграда с Шауанда Джоунс. Никога досега не се беше вбесявал така, включително и на футболния терен. Съзнаваше, че в такова състояние няма смисъл да се връща в офиса, затова кимна на Боби и двамата поеха по покрития пасаж към фитнес залата.

— Там има млечен бар.

Дребничката блондинка, която обикновено го посрещаше след работа, не беше на рецепцията. На мястото й стоеше Хан, огромен културист, в сравнение с когото Дарел изглеждаше като джудже.

— Моля, почакайте тук, мистър Фени — хладно рече той.

— Мамка му! — прошепна Боби. — Пак същият номер!

Хан се върна с евтино сакче в ръка. Клубът раздаваше такива на своите членове.

— Какво е това?

— Съдържанието на гардеробчето ви.

— Защо ми го носиш?

— Членството ви е прекратено.

— Откога?

— От тази сутрин.

— От кого?

— От управителя на салона.

— Кой му нареди?

— Не знам.

Хан скръсти ръце пред гърдите си, образувайки планина от огромни бицепси, трицепси и гръдни мускули. А Скот не беше сигурен, че трябва да тества теорията си за стероидите точно върху него. Като студент бе участвал в немалко сбивания, но никога не му се беше случвало да се бие в млечен бар, на трезва глава и с противник като Хан. Освен това винаги беше имал подкрепата на един-двама съотборници, от най-лудите, готови да влязат в ръкопашна схватка с мечка гризли. По тази причина не се възпротиви, когато Боби го хвана за ръката.

— Да се махаме!

 

 

За пръв път откакто беше станал съдружник във „Форд-Стивънс“, адвокат А. Скот Фени обядва хамбургер, купен от улична сергия. При това в компанията на хора, чийто общ доход не възлизаше дори на половината от цената на костюма му.

След като се натъпка с два сандвича, за което веднага съжали, той последва Боби по широкия тротоар на Мейн стрийт. И това не беше правил от години, ако изобщо го беше правил. По съвсем основателни причини.

След пет минути цялото му тяло плувна в пот под парещите лъчи на юлското слънце. Косата и лицето му станаха вир-вода, а безупречно колосаната бяла риза залепна за гърба му като мокър парцал. Тежките капки пот се стичаха по гърдите му и попиваха в бельото, а тези по краката бързо намокриха чорапите му. Побърза да смъкне сакото си и да го преметне през рамо с надеждата да спаси поне част от костюма за 2000 долара. Боби говореше нещо, но думите му бяха само звуков фон, тъй като всичките му мисли бяха насочени към сенатор Мак Маккол.

— Не мога да разбера идиотите от разни инициативни комитети, които искрено вярват, че Далас може да спечели домакинството на летните Олимпийски игри! — поклати глава Боби. — Половината от спортистите ще пукнат в тая жега.

Една пресечка по-нататък продължи да дърдори:

— Навремето тук имаше само публични домове. Сред тях беше и зъболекарският кабинет на прочутия доктор Холидей, в който той извърши първото си убийство. — След малко: — Знаеш ли, че Бони и Клайд са израснали тук? И са погребани тук. Лично съм ходил на гроба на Клайд, който се намира в Западен Далас. А този на Бони не го знам къде е.

Продължиха така още известно време. Боби предлагаше кратки исторически справки, а Скот само кимаше и сумтеше, сякаш слушаше Ребека да разказва за поредния си празен ден. В крайна сметка се озоваха на Дийли Плаза, в малък зелен триъгълник между Хюстън, Комерс и Елм стрийт, който свършваше с тройния подлез на запад и Градската библиотека на север. Тук всичко изглеждаше такова, каквото е било на 22 ноември 1963 г.

— Качвал ли си се някога на шестия етаж, за да погледнеш през прозореца? — попита Боби и посочи тухлената сграда на библиотеката.

Скот поклати глава.

— Няма начин Осуалд да го е извършил сам. Със сигурност е имало още един стрелец. Искаш ли да хвърлим едно око?

Скот отново поклати глава.

Боби махна към едно място и дъното на площада.

— Там е старият затвор, в подземието на който Руби е застрелял Осуалд.

Скот изпъшка. Руби застреля Осуалд, Осуалд застреля президента. Шауанда гръмна Кларк, а Скот ще види сметката на Мак. Добра идея.

— Точно на мястото, на което са застреляли Кенеди, е започнало изграждането на Далас преди сто и шейсет години — продължи Боби. — Малко стряскащо, а? Джон Нийли Райън построил склад за търговия на брега на Тринити Ривър, която по онова време минавала точно тук и всяка пролет наводнявала центъра на Далас. Преди осемдесет години градската управа решила да я измести на два километра встрани, по специално изкопано корито, оградено с високи диги. Разбира се, решението довело до наводнения в Южен Далас, населен предимно с чернокожи. Защото там не били предвидени диги.

Обърнаха се и тръгнаха по обратния път към Дибрел Тауър.

— Основателите на Далас бягали от кредиторите си на изток — продължи Боби. — Изразът „заминавам за Тексас“ означавал това, което днес бихме определили като „фалит по силата на Седма глава от Търговския закон“. Те си давали сметка, че между кредиторите със сигурност ще се намерят смелчаци, които биха тръгнали да ги преследват на индианска територия, но че едва ли ще има глупаци, които да тръгнат да ги гонят в този ад.

Скоро стигнаха до централния магазин на „Найман Маркъс“, шестетажна сграда на пресечката между Мейн и Ервей стрийт. Очите на Скот попаднаха на бездомна старица, тикаща количка с отпадъци. Тя спря пред витрината с кльощави бели манекени, облечени в луксозни дизайнерски тоалети. Магазинът бе пълен с елегантни дами, дошли на официалната промоция, обявена от „Ести Лодър“ — така поне обещаваше рекламата на витрината. Старицата се обърна и го дари с широка беззъба усмивка.

Продължиха надолу по улицата. Скот започна да забелязва и другите странни същества, населяващи центъра на града. Те лениво се придвижваха под жаркото слънце и задушаващите газове на автобуси и автомобили. Скитници и улични търговци, беззъби старици и брадати старци, мексиканки с върволици деца, чернокожи младежи със свиреп вид, задъхващи се от жегата ченгета. На улицата съществуваше един друг, различен свят. Когато беше зад волана на своето ферари, Скот обръщаше внимание на тези хора точно толкова, колкото на уличните стълбове, апаратите за паркиране и празните кутийки от бира. Неговият свят се намираше 200 метра по-нагоре, сред комфорта на климатичните инсталации. По тази причина тук се чувстваше адски неудобно, за разлика от Боби, който делово раздаваше визитки на минувачите.

— Какво правиш, по дяволите?!

— Търся си клиенти, човече. Аз съм уличен адвокат, а в момента се намираме именно на улицата. Ти виждаш само скитници и бездомници, измамници и мошеници, но аз виждам клиенти, Скоти. Това е моят „Даунтаун“. — Боби бързо осъзна грешката си. — По дяволите! Извинявай, Скоти. Споменах шибания клуб, без да искам, защото цял час се опитвам да те разведря.

Но мислите на Скот се бяха върнали към перфектния живот, който водеше шейсет и два етажа над уличното платно. Вече си даваше сметка, че Мак Маккол няма да се нахвърли върху него с месингов бокс, а ще му причини далеч по-тежки щети, отнемайки му именно перфектния живот, за който цял живот се беше борил.

Душата на адвокат Скот Фени отново се изпълни с мрачни предчувствия.

 

 

Ако успееше при предстоящия удар, Ребека Фени щеше да постигне общ сбор от 74 точки, най-слабия й резултат досега. Изправена над топката, тя направи два пробни замаха, след което отиде да прецени разстоянието и отново зае позиция за удар, внимателно разпределяйки тежестта на тялото си. Знаеше, че Трей, треньорът, на когото плащаше 500 долара за днешната тренировка, я гледа внимателно. Всъщност Трей наблюдаваше по-скоро задните й части, отколкото стойката й. Неслучайно заставаше точно зад нея преди ударите.

Той вече беше постигнал 62 точки. Беше на двайсет и шест, красив и много добър професионален играч. Току-що беше получил разрешението на НГА да участва във всички национални турнири до края на годината и това автоматично прекратяваше договора му с местния голф клуб.

Ребека нанесе добър удар, с който изпрати топката под ъгъл от двайсетина градуса вляво, позволявайки й плавно да влезе в дупката.

— Йес!

Трей се приближи да я поздрави. Гледаше я с жаден поглед, както винаги. Желаеше я повече от всичко на света. Сексуалната им връзка продължаваше вече седем месеца.

Изкачиха затревения хълм и седнаха в електрическото автомобилче, което щеше да ги откара до клубните съблекални. Чернокожото момче изскочи пред тях малко след като паркираха край входа.

— Мисис Фени, колата ви беше черен мерцедес купе, нали?

— Какво?

— За колата ви питам. Черно купе, нали?

— Да. Защо питаш?

— За да знам къде да занеса стиковете ви.

— Няма нужда да ги носиш в колата. Прибери ги в съблекалнята както обикновено.

— Мистър Портър каза да ги занеса в колата.

— Защо?

— Не знам, мадам.

Ребека погледна Трей, който само сви рамене. Тя влезе в малката сграда и се насочи към кабинета на Ърни Портър, който се намираше редом с малкото магазинче за голф принадлежности. Неуспял да пробие в професионалната лига, Ърни бе станал управител на местния голф клуб и вече двайсет години даваше уроци и прибираше процент от всеки стик, топка или обувки, продадени в магазинчето.

— Ърни?

Той вдигна глава.

— Да, мисис Фени?

— Казал си на момчето да занесе стиковете ми в колата.

— Точно така.

— Защо?

— Ако това не е удобно, ще уредя да ги изпратим направо в дома ви.

— Не искам да ги изпращате у дома. Играя тук всеки ден.

В очите на Ърни се появи тревога.

— Значи все още не знаете, мисис Фени — промърмори той.

— Какво да знам?

Ърни размести книжата по бюрото си и се размърда в стола.

— Съпругът ви, мистър Фени… хм… вече не е член на този клуб.

— Как така? Ние членуваме тук вече три години!

— Технически погледнато, член е вашият съпруг, мисис Фени. А вие имате достъп като негова съпруга. След като той престава да членува, отпадат и вашите привилегии. Така е по правилник.

— Откога Скот е престанал да бъде член?

— От днес.

 

 

Завари съпруга си на кухненската маса. Дъщеря им се беше сгушила в скута му и хлипаше, а той нежно я галеше по косите. Пашамей седеше в другия край на масата, подпряла с длани мрачното си лице.

— Мамо, Консуела си отиде и никога няма да се върне!

Ребека сложи ръце на кръста и направи огромни усилия да се овладее.

— Сю платила ли е месечната такса за голф клуба? — остро попита тя.

Скот разсеяно кимна.

— Ърни твърди, че вече не си член!

Той вдигна ръка и разтвори пръсти. На масата падна смачкан лист хартия, върху който се виждаше част от клубното лого. Ребека го грабна и започна да чете.

Драги мистър Фени,

Ръководството на клуба е на мнение, че Вашето членство се отразява зле на колегиалната атмосфера, която цари при нас. В резултат взехме решение въпросното членство да бъде прекратено, смятано от днес. Молим да не се появявате повече на територията на клуба. Личните Ви вещи ще бъдат изпратени на домашния Ви адрес заедно с последната Ви сметка.

— Това е работа на Маккол — мрачно поясни той. — Погрижил се е да ме изхвърлят от „Даунтаун“ и от фитнес клуба. Притиска ме, за да променя защитата си.

— За бога, Скот! Нали те предупредих!

— И за теб има писмо… — добави той и махна към шкафа.

Тя пристъпи натам и бързо го разтвори. Беше от благотворителната организация и започваше с обичайното Със съжаление Ви информираме, че…

Пръстите й безсилно се разтвориха и писмото литна към пода. Възходът на Скот Фени беше свършил. Сега въпросът беше какво ще бъде приземяването — меко кацане или ужасно сгромолясване.

 

 

Когато Скот влезе в детската стая, Бу и Пашамей седяха в леглото. Чувстваше се като разбит, силите сякаш го бяха напуснали. В рамките на един ден бе изгубил прислужницата си, членството в престижния клуб-ресторант, фитнес залата и голф клуба. Едва сега започваше да придобива представа за огромната власт на Мак Маккол, който си седеше във Вашингтон и дърпаше конците. Няколко телефонни разговора с Далас бяха достатъчни, за да разбие перфектния живот на Скот и да го накара да осъзнае къде точно се намира. Вероятно щеше да се окаже, че онзи пробег от 177 метра не е чак такова постижение, че да го превърне в легенда за цял живот.

— Ти не изпълни обещанието си и Консуела я няма! — извика сърдито Бу.

В живота си Скот често бе изпитвал ужасни физически болки, но нищо не можеше да се сравнява с болката, която прониза сърцето му в момента. Защото не беше изпълнил обещанието, което бе дал на дъщеря си.

— Съжалявам, Бу — свали очилата си той.

— Върни я!

— Опитвам се — отвърна Скот, сложи си очилата и разтвори книгата. — Докъде бяхме стигнали? До Тринайсетата поправка?

— Искаме да говорим за нещо друго — обяви Бу.

— Добре. За какво?

— Какво е завещание?

— Завещанието е правна декларация, доказваща протоколирано намерение за прехвърлянето на нечий имот след смъртта на собственика.

Бу го гледаше с широко отворени очи.

— На английски, ако обичаш — промърмори тя, а Пашамей само кимна.

— Завещанието посочва кой ще ти вземе нещата, след като умреш.

Момичетата се спогледаха и кимнаха.

— Кой ще вземе твоите неща, след като умреш? — пожела да узнае Бу.

— Майка ти.

— А кой ще вземе нейните, когато тя умре?

— Аз.

— Кой ще вземе нещата и на двама ви, след като умрете?

— Ти.

— А кой ще вземе моите?

— О!

— Баба и дядо са умрели, нямам братя и сестри, няма чичовци и лели. А сега нямам и Консуела.

— Първо, майка ти и аз не планираме да умираме скоро. По тази причина всичко това е хипотетично.

— Какво е?

— Хипотетично. Какво ще стане, ако… Разбираш, нали? Но не бива да се тревожиш, ние с майка ти ще се грижим за теб.

— Мама казва, че всичките ми роднини са умрели или са в затвора — обади се Пашамей.

— И тъй, какво ще стане, ако… — настоя Бу.

— Какво ако?

— Ако ти и мама умрете.

— Не знам, Бу. Честно казано, не съм мислил по този въпрос.

Бу вдигна ръка. В шепата й имаше няколко монети и смачкани еднодоларови банкноти.

— Искаме да те наемем за наш адвокат, но разполагаме общо с тринайсет долара и затова трябва да работиш бързо.

— А какво искате да свърша?

— Да ни напишеш завещание. Ако майката на Пашамей умре, ние ще я вземем да живее при нас. А ако ти и мама умрете, аз ще отида да живея при нея и майка й.

— В оня квартал! — възкликна Скот, преди да успее да се овладее.

— Не. Аз ще наследя тази къща и ще живеем в нея.

Двете момичета енергично закимаха. А Скот се усмихна за пръв път от началото на този тежък ден, защото живо си представи Шауанда Джоунс като стопанка на огромната резиденция на Бевърли Драйв №4000, в самото сърце на Хайланд Парк.