Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Фени (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Color of Law, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Марк Хименес

Заглавие: Цветът на закона

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-119-8; 978-954-769-119-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17607

История

  1. — Добавяне

22

В понеделник сутринта Боби се появи точно в девет. Огледа критично приятеля си и подхвърли:

— Ще се явиш на последната предварителна среща при съдията по поло и джинси?

— Какво от това? — сви рамене Скот. — Да не би Бъфорд да ме отстрани от процеса?

— Имаш право. Но да тръгваме, за да не го караме да чака.

На задния вход се сблъскаха с Луис. След три седмици в гаража и непрекъснатите молби на Скот той най-после бе отстъпил и бе приел да се храни с тях. В момента Пашамей приготвяше закуската.

 

 

— Как ти се струва новата кола? — попита Боби.

— Ферарито набираше от нула до сто за четири секунди и половина, докато на тази джета й трябва половин ден за същото. Но е страшно икономична!

Боби избухна в смях, но следващият въпрос на Скот изтри усмивката му.

— Защо не ми се сърдиш?

— За какво да ти се сърдя?

— Защото ти обърнах гръб преди години.

— Какъв е смисълът? — сви рамене Боби. — Ти си отиде, и толкоз. Аз не знаех какво да правя и вероятно по тази причина се ожених за първото момиче, което каза „да“. Нещата приключиха за по-малко от година. Толкова й трябваше да разбере, че се е оженила за неудачник. Втората ми съпруга, с която се сдобих четири години след развода, беше сестра на съдържателя на мексиканския бар до кантората ми. Най-красивата жена, която съм виждал гола. Проблемът беше, че не бях единственият. Тя се чукаше с повечето от клиентите на бара, които бяха и мои клиенти. Някои от тях и до ден-днешен. — Направи гримаса и добави: — Нещо като конфликт на интереси, знаеш.

 

 

— И костюмите ли ти взеха?

Върху лицето на Рей Бърнс се беше запечатало познатото присмехулно изражение. Стояха пред вратата на кабинета на съдия Бъфорд.

— Мамка му, Скот! Защо не опря дулото в главата си и не си пръсна мозъка, както е направило твоето момиче с бедния Кларк? Щеше да е далеч по-безболезнено за теб!

— Какви ги дрънкаш, Рей?

— Да си провалиш кариерата за една проститутка! Господи, наистина ли изкарваше по седемстотин и петдесет бона годишно?! И караше ферари, нали? Какво ти стана бе, човек? Да не би да те обзе желание за самоубийство?

Забил мрачен поглед в Рей Бърнс, Скот бе обзет от непреодолимото желание да му разбие мутрата. В крайна сметка успя да се овладее, мина покрай него и отвори вратата. Това не му попречи да чуе думите на Боби зад гърба си:

— Хей, приятел, внимавай какви ги плещиш, че може да стане лошо.

 

 

— Избор на съдебни заседатели на деветнайсети, встъпителни речи в понеделник, двайсет и трети — обяви съдия Бъфорд. — Нещо друго, господа?

— Да, Ваша Светлост — кимна Скот. — Прокурор Бърнс продължава да настоява, че въпросното престъпление заслужава смъртно наказание, докато ние твърдим, че случаят не е такъв.

Рей Бърнс сви рамене.

— Нашата позиция се базира на факта, че жертвата е федерален служител, а обвиняемата го е убила с цел грабеж.

— Стига вече, Рей! Кларк Маккол е бил с проститутка. Статутът му на федерален служител важи единствено в случаите, при които упражнява преките си задължения. И за какъв грабеж говориш? Обвиняемата е взела само онези хиляда долара, които й е дължал. У него е имало още хиляда и шестстотин, но тя не ги е докоснала. Както и нищо друго в къщата.

— Взела му е колата.

— Само за да се придвижи до района, в който живее.

— Под ноктите й бяха открити следи от кожата на жертвата.

— Драла го е, за да се защити. И изобщо не отрича, че е била там.

— Но отрича, че е натиснала спусъка, включително и при самозащита. Сам разбираш, Скот, че ако промени тези показания, ние с теб бихме могли да обсъдим въпроса със смъртното наказание.

— Използването на смъртното наказание като средство за натиск за признаване на вина представлява грубо нарушение на моралния кодекс на юриста, Рей.

— Ние го наричаме прокурорски правомощия, Скот — сви рамене Рей.

— Ти си изключителен мръсник, Рей!

— А ти си безработен.

— Господа, господа! — намеси се Бъфорд, очевидно усетил желанието на Скот да набие прокурора. — Мотивите за смъртно наказание са пределно ясни както на обвинението в лицето на мистър Бърнс, така и на защитата в лицето на мистър Херин. — Огледа Скот над очилата си и добави: — Ще се спрем на тях, когато и ако възникне подобна необходимост. Друго?

— Не, сър — отвърна Рей Бърнс.

— Не, Ваша Светлост — добави Скот.

— Много добре. В такъв случай ще се видим на деветнайсети.

Тримата юристи се обърнаха към вратата, но гласът на съдията ги спря.

— Скот, може ли да поговорим насаме? — попита той, след което погледна прокурора и добави: — Разбира се, ако мистър Бърнс няма нищо против.

— Нямам, сър.

Рей и Боби излязоха от залата и внимателно затвориха вратата след себе си.

— Сядай, Скот.

Адвокатът се подчини, а съдията го погледна като психиатър пациента си.

— Държиш ли се?

— Да, сър — излъга Скот.

— Следя пресата и знам какво става. Като всички останали обитатели на Далас, предполагам. Наистина ли депортираха прислужницата ви?

— Да, сър. В момента се намира в Нуево Ларедо и чака зелена карта. Направих всичко, което беше възможно, но имиграционната служба се заинати.

— Ако имах представа какво ще ти се случи, дори през ум нямаше да ми мине да ти възлагам тази защита — съкрушено поклати глава съдията. — От Маккол очаквах номера, но не и от Дан Форд. Не знам какво стана с юридическата професия, Скот. Когато бях адвокат, подобни дела означаваха много. А сега всеки бяга от тях, защото вредят на бизнеса.

В погледа, който отправи към Скот, се четеше искрено недоумение.

— Единствено от пари ли се интересуват днешните адвокати?

— Поне от собствения ми опит — да, сър.

— Ще ми разрешиш ли един личен въпрос?

— Разбира се, господин съдия.

— В речта, която произнесе на онзи официален обяд, ти говори за защита на невинните, закрила на бедните и битка за правосъдие. Искрено ли го мислеше?

Да излъже или да каже истината? По очите на съдията личеше колко отчаяно се надява да чуе положителен отговор. И механично, по адвокатски рефлекс, понечи да излъже. Но днес човекът срещу него се нуждаеше от истината. И адвокат А. Скот Фени му каза истината, цялата истина и само истината, в разрез с тринайсетгодишната си юридическа практика.

— Не, сър. Нито дума. Казах това, което искаха да чуят всички.

Съдията кимна бавно.

— Оценявам твоята откровеност, Скот. И по тази причина те освобождавам от делото. — Той погледна графика си и взе писалката. — На твое място назначавам мистър Херин, който ми се струва достатъчно квалифициран, съдейки по написаното от него досие.

Преди два месеца Скот щеше да подскочи от радост от това решение, но сега седеше, без да помръдва, обзет от внезапен страх, че ще загуби и последния си клиент. Нищо че бе напълно неплатежоспособен. Защото адвокатът без клиент се превръща в обикновен човек.

— Господин съдия, знам, че не съм правист като вас, нито пък съм онзи, който майка ми искаше да стана. По дяволите, дори не съм правистът, който мечтаех да бъда! Но не съм страхливец. Никога не съм се отказвал от битката на футболния терен, никога не съм се отказвал от каквото и да било. Затова ми разрешете да довърша играта докрай!

Очите на възрастния мъж бавно се вдигнаха към лицето му.

— Процесът не е футболен мач, Скот! — Гласът му беше рязък и Скот неволно се сви. — Той не се води заради теб, заради твоя живот или заради това, което искаш да докажеш на Дан Форд или на Мак Маккол! Този процес е срещу Шауанда Джоунс и залог в него е животът й! Тя е обвиняема и има право на защита, по дяволите!

Бъфорд рязко стана и пристъпи към прозореца. Мълча дълго, после отново проговори, този път с по-мек тон:

— Аз съм възрастен съдия, чието единствено желание е да се пенсионира и да си гледа градината. Но когато ми се падне процес като този, неизбежно ме обзема надеждата, че все още мога да допринеса с нещо за справедливостта. В името на отделния човек. Така се раздава правосъдие, Скот: за всяко човешко същество поотделно. Днес това човешко същество се нарича Шауанда Джоунс. Докато тази жена е задържана от федералното правителство, аз нося лична отговорност за нея. Защото именно федералното правителство е издало заповедта за нейния арест, разделило я е с дом и дете и я съди по дело, което заплашва живота й. Не мога да кажа дали е извършила престъплението, в което е обвинена. Но преди да се произнесат съдебните заседатели, тя е невинна. Както пред закона, така и лично пред мен. И аз ще я защитавам. Това е мой дълг. А дългът на нейния адвокат е да я защитава с всички средства, да накара обвинението да докаже вината й по абсолютно неоспорим начин, без сянка от съмнение. Така повелява конституцията на тази страна. Адвокатът защитава отделния гражданин с всички позволени от закона средства. Това е същността на професията му, Скот.

Съдията седна зад бюрото.

— По време на адвокатската си практика съм имал половин дузина такива дела. Обвиняемите в тях изглеждаха безспорно виновни, но аз се борех със зъби и нокти, настоявайки прокуратурата да докаже стопроцентово тяхната вина. Което тя не успя да направи и съдът ги освободи. Шест души, Скот. Шест човешки същества, на които спасих живота. Мислех за тях. Мисля и за Шауанда Джоунс. Няма да умра богат, Скот, но това е моят принос към правосъдието. Тези шест човека придадоха смисъл на живота ми. Мис Джоунс се нуждае от адвокат, който мисли за нея и ще я защитава с всички средства; от човек, който смята за чест да защитава американски гражданин, заплашен от смъртна присъда. Тя се нуждае от герой, Скот. На футболния терен ти беше герой и аз реших, че ще бъдеш герой и като адвокат. Но сбърках. — Ръката му отново се протегна към писалката. — Затова те освобождавам. Ще назнача мистър Херин и ще отложа началото на процеса.

Скот скочи и се надвеси над бюрото.

— Не можете да отложите процеса, господин съдия! Това ще я убие! И в момента едва издържа. Непрекъснато й повтарям, че скоро всичко ще свърши. Отложите ли делото, тя ще умре в килията!

Съдията се облегна назад и в очите му припламна любопитство.

— Това какво е? Може би загриженост за клиента?

— Прав сте, Ваша Светлост, досега не мислех за нея. Но аз съм дяволски добър адвокат и тя има нужда от мен!

Бъфорд бавно свали очилата си и започна да ги бърше с бяла кърпичка. После ги постави на носа си и му хвърли изпитателен поглед.

— Вероятно знаеш, че тя употребява хероин, нали?

— Знам, сър.

— Защо не си направил молба да бъде прехвърлена за лечение в затворническата болница?

— Аз… Никога не съм мислил за това.

— Е, аз пък помислих. Но тя отказа, защото иска да е близо до дъщеря си. Виждал ли си някога хероинозависим, който се бори да се изчисти?

— Не, сър.

— Слез долу и виж. Сама в килията, тази жена преминава през деветте кръга на ада, за да може да вижда дъщеря си. Какво ти говори това? На мен ми говори, че у нея има нещо добро, че трябва да търсим нещо повече от проституцията и наркоманията, преди да я обявим за виновна, че може би си струва да анализираме всичките си колебания. Извън всякакво съмнение, Скот. Нали така ни повелява дългът? — От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. — А с какво разполагам в момента? С Бърнс, който иска да я изпрати на смърт и Апелативният съд най-вероятно ще го подкрепи. И теб. Той няма шанс, защото е най-калпавият юрист, когото познавам. Едно юридическо животно, което употребява закона за личните си амбиции. А срещу него си ти. Между другото, какво означава това А точка пред името ти?

— Нищо.

— Ти не искаш власт, ти просто искаш пари — изсумтя съдията, — което поставя пред мен следният въпрос: има ли някаква надежда за теб? Знам, че водиш дъщеря й на свиждане. Три-четири пъти седмично според надзирателите. Това е хубаво. Още по-хубаво е, че си прибрал детето при себе си в Хайланд Парк.

Съдията замълча и по лицето му пробяга усмивка.

— Не допускам, че се бориш за званието „гражданин на годината“ в Хайланд Парк. Но у теб има нещо добро, което означава, че има и надежда. Че няма да се превърнеш във втори Дан Форд и че един ден ще направиш нещо, от което майка ти би се гордяла.

Нова пауза. В погледа на съдията се появи онова особено изражение, с което някога го гледаха треньорите, дошли в малката им къщичка с надеждата да го привлекат в отбора си. Очите им опипваха фигурата му, оценяваха мускулите му, търсеха онова, особеното, което трябваше да ги убеди, че сделката си струва. После Бъфорд изправи гръб и рязко махна с ръка.

— А сега си върви!

Какво?!

— Иди да си помислиш. До обяд съм зает с предварителни заседания. Следобед можеш да се върнеш, но само ако си готов да й бъдеш адвокат. Ако не се появиш, назначавам Херин и отлагам делото!

 

 

Боби и Рей чакаха в коридора.

— Какво става? — попита приятелят му.

— Лични работи — отвърна Скот, обърна се към прокурора и презрително подхвърли: — Държа се като истински задник, Рей!

— Но задник с кариера, Скот — ухили се онзи. — Една смъртна присъда ще ми осигури кабинет във Вашингтон!

— Питам се, как можеш да спиш спокойно?

— Охо, ето един адвокат по призвание! В продължение на десет години скубеше клиентите си с по триста и петдесет на час, правеше купища мангизи, живееше в страхотна къща и караше ферари. Колко струваше всичко това на горките ти клиенти, Скот? После те уволниха и изведнъж те връхлетя просветлението. Мили боже, искам да бъда добър! Това са глупости, приятелю, и ти го знаеш. Пет пари не даваш за нея. Тя е една мръсна негърка, нищо повече. Само преди два месеца бягаше като прокажен от нея, но сега изведнъж гориш от желание да станеш герой! Иди го кажи на Опра! Между другото, аз не спя сам, Скот. Компания ми прави една разкошна червенокоса дама от счетоводството. А ти с кого спиш, ако смея да попитам? Със сигурност не с жена си, защото тя спи с треньора си по голф!

Скот изръмжа и се понесе към него, но Боби навреме се изпречи на пътя му.

— По дяволите, Скот — ухили се злобно Рей. — Няма какво толкова да се напъваш, защото кучката едва ли ще преживее наркотичния глад.

Боби пусна Скот, извъртя се и стовари юмрука си в устата на прокурора. Рей се свлече до стената.

— Предупредих те, Рей — процеди през зъби Боби.

 

 

— Сериозно се безпокоя за нея, мистър Фени — каза надзирателят Рон. — Май направих грешка, че й взех дрогата.

Стояха пред вратата на килията. Свита на кълбо на леглото, Шауанда неудържимо трепереше. Стенеше, тялото й беше мокро от пот, а краката й се свиваха в неконтролируеми конвулсии.

— Затова му викат „наркотична зависимост“ — отбеляза Боби. — В момента е готова да си даде живота за една доза.

 

 

— Дори когато удряш мръсник, пак си боли — въздъхна Боби, продължавайки да разтрива кокалчетата си.

— Гордея се с теб, приятел — усмихна се Скот, докато насочваше джетата към Хайланд Парк. — Знаеш ли какво най-много ме ядосва?

— Че ти взеха ферарито.

— Не, имам предвид Бърнс.

— Какво?

— Че по отношение на мен гаднярът е абсолютно прав.

Боби сви няколко пъти контузените си пръсти и смени темата.

— Какво искаше Бъфорд?

— Да ми отнеме защитата. Каза, че възнамерява да те назначи на мое място.

— Още ли искаш да се откажеш?

— Не. И му го казах. Но той настоя да си помисля. Следобед трябва да се върна и да потвърдя, че искам да й бъда защитник.

Помълчаха известно време, после Боби тихо каза:

— Аз няма да се справя с делото, Скоти. Не съм достатъчно добър. Тя има нужда от теб.

* * *

Час по-късно Скот излезе през задната врата и затича на север по Бевърли Драйв. Беше точно 11:00 ч. и той разполагаше с шейсет минути, за да вземе най-важното решение в живота си.

Зави на юг по Лейксайд Драйв. Солидните стари къщи, почти връстници на Хайланд Парк, гледаха към малкия парк и рекичката, където двамата с Бу ходеха да хвърлят камъчета.

Измина краткото разстояние по Армстронг Паркуей на запад, после отново пое на север, по тротоара на Престън Роуд. От двете му страни се издигаха високите стени на най-скъпите имения, собственост на хора като Трамел Кроу, Джери Джоунс, Мак Маккол и…

Том Дибрел.

Почти връхлетя върху лимузината на Том, който излезе от портала и спря на светофара, препречвайки целия тротоар. Очите им се срещнаха. Том беше с костюм и вратовръзка, но това нямаше значение за климатика на мерцедеса. За разлика от него Скот беше само по гащета, а тялото му се обливаше в пот от 40-градусовата жега. Бяха разговаряли всеки ден, бяха пътували из страната за преговори и сделки, бяха празнували победи и оплаквали поражения, бяха се напивали. Но никога не станаха приятели. Скот вече знаеше, че преуспяващите адвокати имат само добри клиенти, но не и приятели.

Човекът, който му беше дал идентичност, а после си я беше взел обратно, днес изглеждаше тъжен. Нито една от четирите му съпруги не беше успяла да го направи щастлив. Три от тях му бяха родили шест деца, но нито едно не бе пожелало да живее в прекрасното имение на баща си. Защото баща им обичаше своя небостъргач повече от тях. Той имаше адвокати, но не и приятели. Имаше пари и всичко, което можеше да се купи с пари, но не и щастие. Ако тази среща се беше състояла преди три седмици, Скот Фени със сигурност щеше да му покаже среден пръст.

Но сега само се усмихна и кимна на тъжния мъж зад волана на скъпата кола.

Том отвори уста да каже нещо, после рязко извъртя глава и натисна газта. Гумите изсвистяха и сребристият мерцедес бързо се отдалечи по Престън Роуд. Скот го изчака да изчезне в далечината и отново затича. Мина покрай търговския център и продължи на север, пресичайки Мокингбърд Лейн. Километър и половина по-късно свърна на изток по Лавърс Лейн. Знаеше къде ще приключи този крос.

Излезе на алеята, която граничеше с просторния терен на голф клуба, защитен от любопитни очи с висок тухлен зид. Но Скот отлично знаеше, че след малко идваше ограда от ковано желязо с няколко изкривени пръчки. Стигна до нея и надникна. Четирима възрастни бели мъже се потяха около седма дупка, където предвид жегата играта им със сигурност щеше да приключи скоро.

Като момче често се отбиваше тук, за да гледа белите старци със стикове в ръце. Това беше неговият вариант на зяпането по витрините на търговския център, където майка му често се разхождаше, но никога не пазаруваше. Още тогава се беше заклел, че един ден ще стане достатъчно богат, за да си купи къща в Хайланд Парк, да играе голф и да купува на майка си всичко, което привлече вниманието й по витрините. За съжаление тя не доживя да види сбъдването на тази мечта, но когато преди три години го приеха за член на клуба, той беше убеден, че майка му би била горда със своя син. През тези три години беше играл голф тук, гордо поглеждайки към зяпачите, наредили се край оградата.

Днес обаче нещата изглеждаха по-различно.

Отвътре белите старци на зеления терен бяха изглеждали адски специални, защото бяха богати. Но отвън изглеждаха просто стари. В следващия момент той осъзна, че и те го гледат. И в очите им се четеше завист. Всеки един от тях би се разделил с последния си долар, ако можеше да си върне младостта, да има гъста коса и силни очи, а паметта да не му прави номера по няколко пъти дневно. Биха дали всичко за стегнати мускулести тела, с които да заменят развалините, в които бяха принудени да живеят. Да тичат по улиците, вместо да се влачат към чакащите ги колички, да имат функциониращи простатни жлези, а не да носят памперси след оперативната интервенция, която ги е оставила трайно импотентни, да изпитват удоволствие от секса. Те виждаха един младеж, на когото всичко в живота все още предстоеше; той гледаше старци, пред които се мержелееше единствено смъртта.

За тях се грижеха кадита, чернокожи помощници на средна възраст с бели брезентови комбинезони, които всяка сутрин на разсъмване хващаха автобуса от Южен Далас за Хайланд Парк, отивайки да работят в клуб, в който никога не биха могли да членуват поради различния цвят на кожата си. Те бяха добри хора, като Луис. Но не достатъчно добри. Ставаха единствено за кадита на белите старци: забиваха флагчетата, търсеха изгубените топки, носеха стиковете. И през цялото време се държаха като героите в „Отнесени от вихъра“: „Бога ми, миста Смит! Тоз замах ва праи да прилича също на Арналд Палмър!“. Подобни реплики бяха най-естественото нещо на света. Накарай тези жалки старчета да се чувстват като едри плантатори от Юга, и ще получиш щедър бакшиш. Самият Скот винаги се беше чувствал неудобно от това обслужване, но такава беше клубната политика и той също си имаше чернокож кади.

След всяка игра се отбиваше в бара за едно питие и няколко ръце бридж в компанията на същите бели старчета. Чувстваше се горд, че го приемат като равен, че го виждат в тяхната компания, че диша въздуха им. Следеше внимателно всяка тяхна дума — най-често вицове и коментари за „мръсните негри“, „тъпите мексиканци“ и „чифутите“, без да се съобразяват с присъствието на персонала. В момента, в който срещнеше погледа на чернокожия келнер, лицето на младия член на престижния клуб неизбежно пламваше. Но въпреки че Скот Фени беше играл футбол с чернокожи, беше се къпал с тях, беше живял в една стая с тях и се беше забавлявал в тяхна компания, той не скачаше на крака, за да обяви на гадните старци, че повече няма да играе голф с такава противна банда расисти и антисемити в смешни шорти. Нищо подобно. Адвокат А. Скот Фени седеше и се усмихваше, кимайки одобрително на тъпите им лафове, за да не ги обиди. Защото обидата щеше да се отрази зле на бизнеса.

Веднъж, преди около година, той попита Дан Форд дали тези старци действително мразят черните, мексиканците и евреите.

— Нищо подобно — усмихна се Дан. — Те мразят още куп народ, не само черните, мексиканците и евреите. Мразят демократите, янките, калифорнийците, азиатците, феминистите и мюсюлманите — изобщо всички, които не са като тях. Техният разцвет беше през петдесетте години, Скоти. Тогава бяха млади, а Далас бе управляван от белите. Петролът бе единственото черно нещо в живота им, а Тексаската железопътна комисия определяше неговата цена и управляваше света. Но какво е положението днес? Най-добрият играч на голф в света е чернокож, кметът на Далас е жена, а цената на петрола се диктува от шепа арабски шейхове. Клубът е единственото място, което все още се управлява от бели. В момента, в който лимузините им минат през портала, те се завръщат в 50-те. Затова имат едно желание — нещата да останат такива до смъртта им. В същото време, независимо дали ни харесва, или не, тези дърти мръсници притежават почти всичко в Далас и ако искаш да преуспееш в този град, трябва да влезеш в клуба им. Просто бизнес, момчето ми, нищо повече.

Но Дан Форд грешеше: не беше просто бизнес. А. Скот Фени също грешеше: майка му не би се гордяла да го види в подобна компания.

Хвърли последен поглед към членовете на клуба и техните прислужници. Направи му впечатление, че един кади се е обърнал и втренчено гледа към него. Явно го бе познал и на лицето му грейна усмивка, а палецът му дискретно се вдигна нагоре. Скот отвърна на усмивката. Лицето на мъжа му беше познато, но не помнеше името му. Никога не ги питаше как се казват.

Пробяга няколко пресечки, след което изведнъж чу някой да го вика по име. Обърна се и видя женска ръка, която му махаше от прозорчето на червено беемве. Пени Бърнбаум, да я вземат дяволите!

— Скот! Почакай!

Колата на Пени отиваше в обратна посока, надолу по Лавърс Лейн. Той бързо пресече парка и два празни парцела, след което изскочи на алеята, която водеше към Хилкрест авеню. Зави наляво и пое покрай кампуса на ЮМУ, стигна главния вход и изведнъж се закова на място. Беше се озовал точно срещу Юридическия факултет.

Тук бе овладявал тайните на правото в продължение на цели три години. Жалби, искове, данъчни декларации, контракти, конфликти, процедурни въпроси, вещно право, етика — все неща, които бе учил само на книга и бе забравил да прилага на практика. Защото практикуването на правото не се подчинява на етиката, а на парите.

Излезе на булеварда, който разделяше кампуса на две части, зави на юг по Хилтоп Лейн и стигна до новия стадион „Джералд Форд“, носещ името на един даласки милиардер, а не на бившия президент на САЩ. Влезе през една отворена врата, мина през тунела и излезе на зеления терен.

Наоколо беше пусто. Най-добрите му години като спортист бяха преминали именно на този терен — сто и двайсет на петдесет и три метра. Но и най-лошите. Блестящите победи се редуваха с тежки поражения. Неизмеримата радост отстъпваше място на неизразима мъка. Затвореше ли очи, все още виждаше публиката, чуваше приветствените й възгласи, усещаше миризмата на прясно окосена трева. Усещаше вкус на кръв в устата си, чувстваше футбола във вените си.

Стъпи на бетонното стълбище, което водеше към главната трибуна, и направи това, което бе правил някога: хукна нагоре по стъпалата, без да обръща внимание на болката в уморените си крака. Спря на ръба на огромната бетонна чаша и погледна високите кули на небостъргачите. Над всички се издигаше Дибрел Тауър. Там, на шейсет и втория етаж, се намираше някогашният му кабинет, който в момента се обитаваше от Сид Грийнбърг. Той не можеше да го види от шест километра разстояние, но за всеки случай Скот вдигна ръка и му показа среден пръст.

Когато беше в колежа, често идваше тук вечер, изкачваше тичешком стъпалата и сядаше да се наслади на морето от светлини на Изумрудения град, издигнал се като фантастичен великан над безкрайното тексаско поле. Дибрел Тауър, очертана от синя аргонова светлина. Осветената топка над Риюниън Арина приличаше на коледна украса, а над Магнолия Билдинг препускаше яркочервен Пегас. Подобно на повечето младежи Скот Фени беше изкушен от това сияние, обземаше го нетърпеливо желание час по-скоро да стане един от богатите хора, управляващи „Големия Д“. Така наричаха Далас, града на големите мечти. Тук мечтателите се стичаха отвсякъде, като грешници към Исус. Ако искаш да си спасиш душата, ела при Исус; ако искаш да станеш богат, ела в Далас. Седнал на това място, Скот Фени беше мечтал за велики дела.

 

 

— Като за стар човек не беше лошо!

Гласът прокънтя и стресна Скот. Очите му пробягаха по пейките. Притежателят се оказа едър чернокож мъж, който стоеше на тъчлинията. Скот тръгна надолу, но го позна едва когато стигна на няколко метра от него.

— Господи, Големия Чарли! — ахна той.

— Как си, Скот Фени, как си, човече?

Гигантът не обърна внимание на протегнатата ръка и го сграбчи в мечешката си прегръдка.

При постъпването си в колежа на 18-годишна възраст Чарлс Джаксън беше висок метър и деветдесет и пет и тежеше около 130 килограма. Като абсолвент тежеше 150. Играеше десен защитник — пост, който изискваше покриване на терена по широчина и разчистване на всички препятствия пред бързоногите нападатели. Скот Фени бележеше точките, но Големия Чарли му проправяше пътя.

Беше родом от Тайлър, градче в Източен Тексас, прочуто с червените си рози и черните си футболисти. Най-известен сред тях беше Ърл Кембъл, но Големия Чарли беше най-великият. Беше предпочел ЮМУ пред Тексаския университет, тъй като не искаше да бъде много далеч от майка си и сестрите си. Всяка неделя се прибираше у дома за сутрешната литургия, а вечер се връщаше в общежитието.

Доколкото Скот знаеше, последният професионален договор на Чарли бе с „Рамс“. Едва сега научи, че играл там два сезона, но контузия в коляното попречила на осъществяването на голямата му мечта. Върнал се в ЮМУ и станал треньор — длъжност, на която се задържал цели десет години. Скот не го беше виждал край страничната линия, въпреки че редовно ходеше на мачовете на бившия си отбор. Но частната ложа на „Форд-Стивънс“ беше твърде високо на официалната трибуна, за да различава лицата на техническия екип.

— Винаги можем да намерим място за още един специалист — подхвърли Големия Чарли, явно научил от пресата за проблемите му.

— Благодаря, но имам още какво да дам като адвокат.

— Мислиш ли, че ще спечелиш?

— Не знам.

— Убеден ли си, че е невинна?

— Не и в предумишлено убийство.

— Какво означава това?

— Означава, че в най-лошия случай ще я осъдят на смърт, а в най-добрия ще бъде обвинена в непредумишлено убийство и ще получи двайсет години. За съжаление тя няма да издържи толкова дълго без хероин. И, естествено, без дъщеря си.

— Четох, че си я прибрал.

— Да — усмихна се Скот. — Казва се Пашамей и е страхотно дете. Ти имаш ли деца?

— Две дъщери — кимна Големия Чарли. — На седем и на девет.

— Бас държа, че си добър баща.

— Обичам ги повече от футбола.

— Значи имат късмет. Онова момиченце остана само, затова отидох да я прибера и…

— Ходил си в оня комплекс? Сам?

— Да, при това с ферари.

Големия Чарли отметна глава и шкембето му се разтресе.

— Трябва да е било страхотна гледка: бяло момче с ферари паркира насред комплекса на черните! Чудя се, че още си жив!

— Имам един приятел там, казва се Луис. Той ми разчистваше пътя, точно както ти правеше на времето. В момента и той живее при нас. Още първата вечер Пашамей сплете на плитчици косата на дъщеря ми, а Ребека почти припадна.

Големия Чарли се усмихна.

— А как я караш без нея?

— Нормално — отвърна Скот и въздъхна: — Само вечер си поплаквам.

— Защото имаш сърце, Скоти. Навремето плачеше при победите ни, плачеше и при пораженията. Плачеше, защото ти пукаше: за отбора, за мен. Знаеш ли, че беше моят герой? Никога не съм ти го казвал, но е истината.

Скот явно толкова се учуди, че Големия Чарли добави:

— Да, човече, така беше. Сто седемдесет и седем метра срещу „Тексас“! Никой не може да се похвали с подобно постижение. Бореше се докрай, окуражаваше и мен да правя същото. По време на тоя мач направих двайсет и три спринта, от ляво на дясно, после обратно. Имах чувството, че ще хвърля топа направо на терена. Но като гледах как онези те мачкат, а ти ставаш и бележиш точки, просто се стягах и продължавах! Казвам ти, човече, по-твърдо копеле от теб не бях виждал!

— Животът е още по-твърд — въздъхна Скот.

— Не е така, Скоти. Забравяш сърцето си. Надникни в себе си и ще видиш, че то все още е там. Господ те беше дарил с изключителни спортни качества, но онова тогава беше само игра. Докато животът на това момиче не е. — Ръката на Големия Чарли легна върху рамото му. — Нима не виждаш, Скоти? Господ те е дарил с нещо повече от качествата, които те направиха футболна звезда: възможността да й спасиш живота.

Скот вдигна глава към човека, който беше давал всичко от себе си, за да го подкрепя на терена. А сега, отново на терена, му даваше дори повече. И изведнъж осъзна, че се нуждае от Шауанда Джоунс точно толкова, колкото тя се нуждаеше от него. Изпитваше дълбока вътрешна необходимост да бъде нейният герой. Защото някога беше герой и сега отново искаше да бъде такъв. Точно това липсваше в живота му. Камбаните на Методистката църква го извадиха от дълбокия размисъл.

— Мамка му, колко е часът? — сепнато попита той.

— Дванайсет на обяд — отвърна Големия Чарли.

— По дяволите, закъснявам!

Протегна ръка, но гигантът отново го прегърна.

— Благодаря ти, приятелю.

Скот се обърна и хукна към Изумрудения град.

 

 

Съдия Самюъл Бъфорд погледна часовника си. Дванайсет и половина. Скот Фени го нямаше. Явно беше размислил.

Сам Бъфорд въздъхна. Беше се надявал, че все още има някаква надежда за адвокат А. Скот Фени. Но беше сбъркал. Фени несъмнено притежаваше качествата да бъде герой, а той се беше надявал, че има и сърцето за това. Явно не беше така. Което означаваше, че няма надежда за него. Няма надежда за Шауанда Джоунс, нито пък за правото.

В този момент Сам Бъфорд взе решение да се оттегли.

Беше му дошло времето. Ще излезе в пенсия и ще си гледа градината. Ще изскубе бурените, ще копае, ще отглежда моркови, зеле и домати без изкуствени торове. Ще направи една образцова градина — нещо, за което досега не му оставаше време. Да, дойде време да остави чукчето и да хване мотиката.

Натисна копчето на интеркома и каза на секретарката си, че иска да продиктува няколко заповеди. Първо: да се отложи делото „САЩ срещу Шауанда Джоунс“. Второ: да се назначи нов служебен защитник на мястото на Скот Фени. Но кой да бъде той? Херин? Това момче несъмнено умееше да пише добри доклади, но обвиняемата се нуждаеше от герой, а не от писател. Изведнъж му се прииска пак да се превърне в адвоката по наказателни дела Самюъл Бъфорд, който да поеме делото. Да бъде нейният герой. За съжаление отдавна беше съдия Самюъл Бъфорд, а скоро щеше да стане съдия в оставка. Трето: да напише заявление за излизане в пенсия. Хелън беше много бърза. След секунда вратата се отвори и…

Скот Фени застана на прага. Беше само по гащета, облян в пот.

— Господин съдия, готов съм да поема защитата на Шауанда Джоунс.

Сам Бъфорд с мъка потисна желанието си да скочи и да прегърне младежа, но можеше да наруши някое правило за съдийско поведение, затова той успя да се сдържи.

— Добре, синко. Животът на тази жена е в твоите ръце. Надявам се, че ще бъдеш достатъчно мъж, за да я спасиш.

— Непременно, сър. Ще я накарам да се гордее с мен. Имам предвид майка си.

Скот Фени изчезна, а на мястото му се появи Хелън с бележник в ръце.

— Готова съм, господин съдия.

— Върни се на мястото си, Хелън — нареди Бъфорд. — Имам да решавам още някой и друг съдийски проблем. — После се сепна и я спря. — О, един момент, Хелън. Свържи ме по телефона с Боб Харис.

— Боб Харис?

— Регионалният директор на имиграционната служба — поясни Бъфорд, облегна се в стола си и се засмя. — Майка ми казваше, че на всяко добро дело трябва да се отговаря с друго.