Метаданни
Данни
- Серия
- Скот Фени (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Color of Law, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2022 г.)
Издание:
Автор: Марк Хименес
Заглавие: Цветът на закона
Преводач: Веселин Лаптев
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-769-119-8; 978-954-769-119-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17607
История
- — Добавяне
4
Пет следобед. Краят на поредния работен ден, изпълнен с кризи, конфликти и конфронтации. Такъв е животът на юристите. Той не е за всички, дори не за всички юристи. Адвокатската професия или ти е в кръвта, или не е. Ако сутрин не се събуждаш с жаждата за битка, ако бягаш от сблъсъка лице в лице и не притежаваш състезателен дух, ако отвътре не те изгаря желанието да влезеш в ръкопашен бой с авторитетния адвокат на ищеца и да го победиш на собствения му терен, значи трябва да си търсиш друга работа — най-добре в социалната сфера, защото не си пригоден за мъжкия спорт, наречен адвокатстване.
Той е много близък до американския футбол. Скот винаги беше приемал футболната си кариера като предварителна подготовка за професията. Именно тя беше улеснила прехода му към правото, защото в същността си американският футбол е едно узаконено насилие, а правото е насилствено налагане на закона. Адвокатите използват закона като тояга, с която да подчинят противниковия клиент. А богатите клиенти искат умни, печени и коварни адвокати — точно както треньорите по футбол търсят умни, печени и силни играчи. И едните, и другите искат да спечелят. На всяка цена. Средствата нямат значение — лъжете, увъртайте, крадете, но спечелете проклетото дело! Във футбола и в правото победата е единственото, което има значение. Победителите обират лаврите, победените губят. Адвокат А. Скот Фени се облегна назад, сключи ръце на тила си и бавно огледа света, заключен между стените на юридическата фирма „Форд-Стивънс“. Той беше победител и хубавият живот беше неговата награда. Абсолютно перфектният живот.
Долови телефонния звън в стаята на Сю. Секунда по-късно тя се изправи в рамката на вратата с чантичка в ръце.
— Търсят ви от федералния съд, мистър Фени.
— Ще й се обадя утре — поклати глава Скот.
— Не е секретарката, а съдия Бъфорд.
Скот рязко се наведе напред.
— Лично съдия Бъфорд? — попита той.
Сю кимна.
— Какво иска от мен, по дяволите?
Жената сви рамене, а очите на Скот се сведоха към самотната лампичка, която мигаше на телефона. От другата страна на линията чакаше Самюъл Бъфорд, старши съдия във федералния съд на окръг Северен Тексас. Назначен от президента Картър, той вече три десетилетия председателстваше всяко гражданско дело, заведено в града. И макар че беше заклет либерал и демократ, отдавна се беше превърнал в икона на консервативния Далас. Заплатата му на федерален съдия беше по-малка от тази на младшите сътрудници във „Форд-Стивънс“, но това не пречеше на адвокатите с доход от един милион годишно да се обръщат към него с почтителното „сър“ дори извън съдебната зала. Самият Скот никога не беше водил личен разговор с него. Напълни дробовете си с въздух, вдигна слушалката и натисна мигащия бутон.
— Съдия Бъфорд! Каква приятна изненада, сър!
— Здравей, Скот. Как я караш, синко?
— Ами… добре, господин съдия. Много добре. А вие как сте, сър?
— Не съм много добре, Скот. И затова ти се обаждам. Имам сериозен проблем и ми трябва добър адвокат. Сетих се, че представляваш Том Дибрел и…
— Нещо във връзка с Том ли е? — прекъсна го с тревога в гласа Скот.
— Не, не. Просто си помислих, че като адвокат на Дибрел си свикнал да работиш на високо ниво, а и представянето ти в съда винаги е било безупречно. Най-много ме впечатлява нагласата ти към тази професия. Слушах днешната ти реч на обеда на асоциацията и си казах, че точно ти си човекът, който ще свърши работа. Не можеш да си представиш как се зарадвах, че все още има хора като теб, хора, които разбират какво означава да си адвокат. Защото младите в бранша мислят единствено за това как да забогатеят.
— Прав сте, сър. Много жалко, наистина.
— Знаеш ли, Скот, като те слушах да говориш от онази трибуна, обсипван с аплодисменти, изведнъж си спомних за един твой мач срещу „Тексас“. По дяволите, синко! И до ден-днешен не съм виждал такъв спринт! Колко метра пробяга тогава, помниш ли? Мисля, че бяха най-малко сто и петдесет…
— Сто седемдесет и седем, господин съдия. Три тъчдауна. Но въпреки това загубихме.
— Страхотен мач беше!
— Не знаех, че сте толкова запален по футбола, господин съдия.
— Аз съм роден и израснал в Тексас, Скот. И това автоматично ме прави запалянко. Знаеш ли, че съм учил в ЮМУ?
— Разбира се, господин съдия — засмя се Скот. — Всеки студент по право знае за Самюъл Бъфорд, студентът с най-висок успех в историята на Южния методистки университет, издател на „Юридически преглед“, сътрудник на съдията от Върховния съд Дъглас, помощник главен прокурор в администрацията на Линдън Джонсън.
— Уф, синко — прекъсна го Бъфорд. — Караш ме да се чувствам стар…
— Извинете ме, сър.
— Ти също беше първенец на випуска си.
— Благодаря, сър.
— И тъй, Скот, ще помогнеш ли на стария съдия?
— За мен ще бъде удоволствие, сър.
Изричайки тези думи, Скот изпита чувството, че с периферното си зрение улавя някакво движение, сякаш защитник на противника се кани да го атакува отзад.
— Трудната задача изисква опитен и твърд адвокат, Скот. Човек, който не се поддава на натиск и умее да понася удари. Тоест да притежава качества, които ти вече си показал на игралното поле. Трябва да ти призная, че те смятам за най-добрия играч, когото съм гледал, може би с изключение на Мередит.
Преди да се превърне в суперзвезда на „Далас Каубойс“ Дон Мередит беше играл като полузащитник в университетския отбор на щата в периода 1957–1959 г. Беше се превърнал в най-големия спортист на Тексас и по всеобщо признание в най-твърдия полузащитник в историята на американския футбол. Днес той живееше в Санта Фе, но феновете в Далас все още го смятаха за жива легенда.
— Скот, задачата, за която става въпрос, изисква юрист като теб, който искрено вярва, че основната цел на адвокатите е да закрилят бедните, да защитават невинните и да се борят за тържеството на справедливостта.
— Тук сте абсолютно прав, сър.
Когато изходът на мача зависеше от него, Скот не признаваше никакви ограничения на терена. Нищо не можеше да го спре. В момента не беше сигурен какъв мач му предстои. Бъфорд вероятно искаше да го назначи за независим консултант по някой от горещите политически скандали, което със сигурност щеше да му донесе известност и слава. Вече усещаше как в гърдите му се надига желанието за победа. Нищо не можеше да го спре.
— Закрилата на бедните, защитата на невинните и борбата за справедливост са нещо повече от професионален дълг, господин съдия — тържествено рече той. — Те са наш свещен дълг.
Добре прозвуча, мамка му! Удар точно в целта!
Фразата му хареса и той си отбеляза да я включи в следващата си публична реч.
— Радвам се да го чуя, Скот. Вероятно вече си чел за случая „Маккол“. По-точно за убийството на сина на сенатора в събота през нощта…
— Да, сър. Убила го някаква проститутка.
— Точно така. Чернокожа, двайсет и три годишна, неколкократно задържана за проституция и притежание на наркотици. Която обаче твърди, че е невинна.
— Ами как иначе? — засмя се Скот.
— Делото ще се превърне в медиен цирк. Чернокожа проститутка, обвинена в убийството на сенаторски син, и то не кой да е сенатор, а по всяка вероятност бъдещият президент на страната.
— Вярно — промърмори Скот. — Не бих искал да я защитавам.
— Точно затова ти се обаждам, синко.
Думите на съдията се стовариха върху него със зашеметяващата сила на неочаквана атака от страна на краен защитник. Жесток удар под кръста от федералния съдия! По челото му избиха ситни капчици пот, пулсът му се ускори. Вдигна ръка и механично разхлаби възела на вратовръзката си.
— Тя има нужда от добър адвокат, Скот. Има нужда от теб.
Това ли е победата? Този трофей ли трябва да отнесе у дома? Пъргавият му ум отчаяно започна да търси изход.
— Но за това си има обществени защитници, господин съдия!
— Не мога да поверя заплашен от смъртно наказание обвиняем в ръцете на онези лигави хлапаци, които едва-едва са изкретали до диплома, Скот. Момичето се нуждае от истински адвокат.
— Но аз съм корпоративен юрист. Защо не потърсите някой специалист по наказателно право?
— Щях да го направя, но… чух речта ти. Адвокатите по наказателно право са обикновени наемници. Тях нито ги е грижа дали защитават невинните, нито пък мислят за тържеството на справедливостта. Интересува ги единствено заплащането. Те не са като теб, Скот. Освен това повечето работят в щатските съдилища, докато ти имаш опит и с федералните.
— Защо дело за убийство ще се гледа във федерален съд?
— Кларк Маккол беше председател на Федералната комисия по енергийно регулиране. Назначиха го благодарение на връзките на сенатора. А убийството на федерален служител е федерално престъпление.
— Но, господин съдия…
— А ти ще получиш възможност да зарадваш майка си, Скот.
— Какво?!
— Имаш шанс да се превърнеш във втори Атикъс Финч.
— Но…
— Тя има право на добър адвокат и това си ти, Скот. От този момент нататък се смятай официално назначен за защитник на обвиняемата по делото „Съединените американски щати срещу Шауанда Джоунс“. Утре сутринта ще имаш възможност да се запознаеш с клиентката си, а предварителното заседание е насрочено за сряда, 9:00 сутринта.
Скот крачеше бързо, всъщност почти тичаше по покритите с дебели пътеки коридори на шейсет и втория етаж. Насочи се към стълбището с махагонови парапети, което щеше да го отведе един етаж по-горе. Вземайки стъпалата по три наведнъж, той профуча покрай малките кабинети с отворени врати, в които младшите сътрудници усърдно работеха да изпълнят месечната си квота от платени часове и непрекъснато поглеждаха към часовника като работници на поточна линия. И като почти всяка вечер повечето от тях щяха да работят до късно, за да се справят с непосилната норма. Но днес Скот не изпита обичайното злорадство. Сърцето му беше сковано от страх. Страх, който го накара да се втурне в кабинета на старшия съдружник, без дори да почука.
Дан Форд наближаваше шейсетте. През 1969 г. двамата с Джийн Стивънс, току-що завършили Юридическия факултет при ЮМУ, бяха основали кантората за правни услуги „Форд-Стивънс“. Преди десет години, малко след като завърши същия факултет, Скот получи предложение за работа във фирмата. Дан го взе под крилото си, научи го да печели пари и му помогна да бъде избран за равноправен партньор. Освен това му помогна за ипотеката на къщата, направи го член на два елитни клуба, вкара жена му в дамската благотворителна организация и му намери ферари на изгодна цена. Скот го боготвореше, приемайки го едновременно като баща и наставник. Завари го на обичайното му място зад бюрото, където Дан прекарваше по дванайсет часа на ден — от седем сутринта до седем вечерта — от понеделник до петък. В събота работеше до обяд. Придържаше се към тази практика петдесет седмици в годината. За трийсет и пет години във фирмата Дан Форд имаше средно по три хиляди платени часа годишно и съвсем правилно сравняваше постижението си с рекорда на Ди Маджо, постигнал точки в петдесет и шест последователни мача. Фирмата беше неговият живот.
Лъскавата му като билярдна топка глава се надигна и на лицето му изплува широка усмивка.
— Скоти, момчето ми!
Скот рухна на близкото канапе.
— Не ми изглеждаш добре, синко — загрижено го погледна Дан. — Какво те мъчи?
През последните десет години Дан Форд беше човекът, който решаваше всичките му проблеми. Скот горещо се надяваше, че и този път ще стане така.
— Съдия Бъфорд ме назначи за защитник на проститутката, убила сина на сенатор Маккол.
Новината изкара въздуха от гърдите на Дан. Той бавно се облегна.
— Шегуваш се.
— Де да беше така.
— Но защо?
— Заради онази реч в стил „Атикъс Финч“, която произнесох в асоциацията! — отчаяно вдигна ръце Скот. — Оказа се, че и съдията е бил там.
— И е повярвал на думите та?
— Вероятно.
Дан прокара длан по гладкия си череп.
— Това не е хубаво. Никак не е хубаво. Не можем да си позволим да разгневим бъдещия президент, още по-малко пък Бъфорд. Проклетото дело! И то за убийство! Защо не се гледа в щатския съд, където можем да се справим без проблеми?
Щатските съдии в Тексас имаха добронамерено отношение към всички големи юридически фирми, защото тези фирми бяха основни спонсори на предизборните им кампании. Всеки от тях проявяваше лоялност, тъй като опасността даренията да бъдат прехвърли към опонентите им беше голяма. Изборът на съдии за щатските съдилища бе стара конституционна традиция в Тексас, датираща още от 1850 г. Благодарение на нея правораздавателната система действаше сравнително добре и по напълно предвидим, макар и не напълно справедлив начин. От всичко това следваше, че адвокатите от големите юридически фирми не се страхуваха от щатските съдии. Хората не се страхуват от домашните си любимци.
Но федералните съдии са други животни. Те не се избират, а се назначават пряко от президента. До живот, съгласно Член 3 от Конституцията на Съединените щати. Никакъв вот не може да ги свали от поста им, не се нуждаят от даренията на големите юридически фирми. Не изпитват страх и от най-влиятелния адвокат, а който дръзне да им се изпречи на пътя, плаща прегрешението си дълго — трийсет-четирийсет години. Без нито едно спечелено дело в съответната съдебна зала. По тази причина авторитетната и солидна фирма „Форд-Стивънс“, поддържаща активна юридическа практика на федерално ниво, не можеше да си позволи да обиди човек като съдия Сам Бъфорд.
— Поне дузина наши дела са разпределени при него — въздъхна Дан. — Станем ли персона нон грата, ще изгубим цялата си практика на федерално ниво. Чак докато мръсникът пукне.
— Или излезе в пенсия.
— Бъфорд ще пукне на банката също като Джийн.
Миналата година съоснователят на фирмата Джийн Стивънс беше умрял на бюрото си с писалка в ръка и пръст върху дневната си програма, разграфена до минута. В рамките на следващите двайсет и четири часа кабинетът му беше изчистен и Скот се нанесе в него.
— Бъфорд твърди, че делото ще бъде медиен цирк — подхвърли той.
— Така е. Огромна реклама за фирмата, но за съжаление негативна. — Бледото лице на Дан започна да се зачервява като на новородено. — По дяволите! Нашата фирма не може да защитава една курва!
Затвори очи и започна да разтърква слепоочията си. Това беше позата му за размисъл. А когато Дан Форд напрегнеше мозъка си, неизменно стигаше до най-правилното решение. Мозъкът на старши съдружника работеше безупречно, като двигателя на мерцедеса, който караше: мощен, ефективен, надежден и, най-важното, напълно освободен от морални скрупули. Скот млъкна и го остави да мисли. Очите му бавно се плъзнаха по стените, търсейки нови ловни трофеи. Дан беше страстен ловец, отстрелваше само едър дивеч. Стените на кабинета му бяха отрупани с препарирани глави на различни животни, които гледаха строго. Скот усети, че го побиват тръпки.
Изтече една дълга минута, после Дан свали ръце. На лицето му изплува усмивка.
— Ще я накараш да се признае за виновна и да поиска смекчаващи вината обстоятелства.
— Твърди, че е невинна и настоява за процес — отвърна с въздишка Скот.
— Какво от това? Срещни се с нея, Скоти. Обясни й, че почти сигурно ще загубим делото и тя ще бъде осъдена на смърт или в най-добрия случай на доживотен затвор. А ако се признае за виновна, ще излезе на свобода някъде около петдесетте и все още ще има време за нормален живот. Знаеш как да го направиш, излишно е да те уча. Ще пуснеш в ход чара си, ще се преструваш, че си загрижен за нея.
— А ако откаже?
— Няма да откаже! Не мога да позволя на някаква евтина проститутка да съсипе приходите на фирмата!
Лицето на Дан вече беше яркочервено, а пръстът му беше насочен към гърдите на Скот — сигурен знак, че е време да се изпарява. Той се надигна и бавно тръгна към вратата.
— Кажи й да се признае за виновна, независимо дали това й харесва, или не!
Скот мълчаливо кимна и побърза да се измъкне. Гласът на Дан го настигна, въпреки че беше изминал десетина крачки по коридора.
— Накарай я да признае, Скоти!