Марк Хименес
Цветът на закона (25)

24

Voir dire е юридически термин, който означава „да казваш истината“. В американската правна система той се използва при избора на съдебни заседатели, може би защото измежду всички участници в наказателния процес — прокурори, адвокати на защитата, обвиняеми и свидетели, единствено съдебните заседатели проявяват действителен интерес към истината. Останалите просто искат да спечелят.

Заседателите във федералния съд трябва да бъдат навършили 18 години, да са граждани на Съединените щати, да умеят да четат, пишат и разбират английски език, да нямат физически или психически недъзи, да не са осъждани и да нямат висящи наказателни дела. Да се намерят дванайсет души с тези качества е сравнително лесно, но никак не е лесно да намериш онези дванайсет души, от които зависи животът ти.

И именно тук влиза в действие voir dire. Съдията, обвинението и защитата подлагат кандидатите на задълбочен разпит, търсейки онези възгледи, предразсъдъци и предпочитания, които биха им попречили да издадат честна и безпристрастна присъда. Поне на теория е така. На практика обаче всеки заседател идва в залата със своите възгледи, предразсъдъци и предпочитания, които винаги влияят върху издаването на честна и безпристрастна присъда. Точно такъв, какъвто го искат и двете страни по делото. Истинската цел на voir dire е да бъдат избрани онези дванайсет човека, чиито възгледи, предразсъдъци и предпочитания са във ваша полза.

Процесът в съдебната зала няма за цел да разкрие истината, благодарение на която да възтържествува справедливостта или американският начин на живот. Единствената му цел е победата. Прокурорите искат осъдителна присъда, защото тя им гради репутацията на хора, които вкарват престъпниците в затвора. Тя е и задължителната стъпка нагоре в личната им кариера. Защитниците се борят за оправдателна присъда, защото, когато е извоювана в шумен процес, тя означава слава и пари. Оттук следва, че нито обвинението, нито защитата се интересуват от истината. За тях истината е това, което успеят да пробутат на съдебните заседатели. Справедливост има, когато спечелят.

Скрит от августовската жега в залата на федералния съд, Скот Фени беше убеден, че клиентката му е опряла дулото на личния си пистолет 22-ри калибър в главата на Кларк Маккол и е натиснала спусъка. Но вярваше, че го е направила при самозащита. Сега му предстоеше да разпита мъжете и жените пред него с надеждата да подбере между тях онези дванайсет, които ще споделят тази вяра и дори да не оправдаят Шауанда, поне няма да я изпратят на смърт.

Съдия Бъфорд вече беше взел данните на кандидатите, задавайки въпросите си главно в посока на юридическата им квалификация. Освободи само един, който на въпроса дали има висящи дела спокойно отговори:

— Още не са доказали нищо!

На свой ред Рей Бърнс пожела да разбере дали кандидатите биха обявили обвиняемата за виновна, съзнавайки, че тя може да получи смъртно наказание. Седем от тях отговориха, че по принцип са против смъртното наказание, и бяха освободени.

В момента двайсет и девет мъже и жени бяха заковали очи в Скот Фени и Робърт Херин, очаквайки въпросите на защитата. При всичките предишни случаи до Скот бе седял някой скъпоструващ експерт психолог, притежаващ богат опит в избора на съдебни заседатели, а не уличен адвокат, упражняващ професията си в стриптийз бардак до мексикански бар. Срещу хонорар, който нерядко достигаше 1 милион долара, подобни експерти провеждаха пробни процеси, подбираха фокус групи и организираха различни предварителни допитвания, за да изградят подробен психологически портрет на идеалния кандидат. Те обръщаха внимание на всичко — трудова дейност на кандидата, доходи, религиозни убеждения, хоби и политически пристрастия. Анализираха облеклото им и езика на тялото. Съветваха адвокатите с каква кола да се появяват на делата (остави мерцедеса у дома, защото някой от кандидатите може да те види с него на паркинга), какви дрехи да носят в съдебната зала (никакви ролекси и костюми „Армани“), как да се държат пред съдебните заседатели (опитай да си изградиш „хуманен“ образ — тоест дръж се като нормално човешко същество. Нещо, което повечето адвокати намираха за далеч по-трудно от скромното облекло). В крайна сметка именно експертите имаха последната дума при избора на всеки отделен кандидат. Още при първото си дело адвокатът е наясно, че победата или загубата се предопределя именно от процедурата по избора на съдебни заседатели. В днешно време всеки адвокат с достатъчно пари може да си подбере онези заседатели, които ще му бъдат полезни. Но тъй като нито Скот Фени, нито клиентката му разполагаха с пари за експерт психолог, до него седеше единствено Боби.

— Веднага ще ви призная, че съм малко нервен, защото за пръв път защитавам човек, обвинен в убийство — започна Скот. — Предполагам, че и вие сте нервни.

Няколко души кимнаха.

— По тази причина предлагам просто да си поговорим, вместо да ви засипвам с купища въпроси. Забравете за какво сте тук, забравете, че можете да станете съдебни заседатели, забравете, че ние сме адвокати. Вероятно сте чели вестниците и знаете, че фирмата, за която доскоро работех, се опитва да забрави, че съм адвокат.

Лекият смях от ложата го наведе на още една идея.

— Знаете ли каква е разликата между гърмящата змия и адвоката, които лежат прегазени на магистралата?

— Следите от спирачен път пред змията — отговори женски глас.

Кандидатите избухнаха в смях.

— А знаете ли защо Ню Джърси получи всички токсични отпадъци на страната, а Калифорния — всички адвокати?

— Защото в Ню Джърси са избирали първи — обади се мъжки глас.

Смехът в ложата стана още по-силен.

— А какво е общото между адвоката и сперматозоида?

— Че шансът им да станат хора е едно на милион — отговори друг мъжки глас.

Смехът стана оглушителен.

После същият глас пое инициативата.

— Как да разберем кога адвокатът лъже?

— Когато видим, че му мърдат устните — отговори възрастна дама.

— Адвокатът е лъжец с официално разрешително — добави друг глас.

Трети попита:

— Какво ще направите, ако пред вас се давят адвокат и данъчен агент, а вие можете да спасите само един от тях? Ще продължите да си четете вестника или ще отидете да похапнете?

Скот размаха ръце.

— Хей, хей! — извика той. — Аз съм завършил право и аз трябва да ви разказвам тези вицове!

Кандидатите утихнаха, но усмивките останаха върху лицата им.

— Май нямате особено добро мнение за адвокатите, а?

Двайсет и девет глави кимнаха едновременно.

— Мразите ли ги?

Главите отново кимнаха.

— Защо?

— Защото адвокатите не правят разлика между истината и спечелването на съдебен спор — отговори мъж на средна възраст.

— Защото си мислят, че да бъдеш умен означава да си тарикат — добави възрастна жена.

— Защото ще те убедят, че небето е зелено, стига това да им носи някаква полза — обади се млада жена.

— Защото са алчни — допълни млад мъж.

— Точно така — кимна Боби. — И още…

— Боби! — извика артистично Скот и хвърли изразителен поглед към слушателите си. — Този също е адвокат!

Ложата отговори с нов изблик на смях.

— Ваша Светлост! — изправи се Рей Бърнс. — Ако мистър Фени е свършил с импровизациите си, вероятно ще можем да продължим по…

— Седнете на мястото си, мистър Бърнс — сухо го сряза съдията.

Рей се подчини, а Скот се обърна към бъдещите заседатели.

— Е, добре. Установихме, че всички ненавиждате адвокатите. В това няма нищо лошо, защото си го заслужаваме. Но моята клиентка не го заслужава. Мразете мен, защото съм адвокат, но не мразете нея, защото я защитавам аз. Животът й е във ваши ръце. Ето защо бъдете справедливи с нея. Съгласни ли сте?

Усмивките се стопиха, главите започнаха да кимат.

— Добре. А сега все пак трябва да ви задам няколко въпроса. Първо: някой от вас участвал ли е вече в процедурата voir dire? Някой от вас да не е чувал за нея?

Отговори му мълчание.

— Добре. Моята клиентка е проститутка и употребява хероин. Всички знаете, нали?

Главите пак закимаха.

— Отново ще повторя единствената молба, която имам към вас: не я осъждайте предварително. Не подхождайте с предубеждение. Никой от вас не може да си представи живота й, ако не се постави на нейно място. Днес мис Джоунс не е тук, защото е болна. Страда от абстиненция. Колко от вас пушат?

Осем души вдигнаха ръка.

— Представяте ли си как ще се чувствате, ако в момента откажете цигарите?

Хората закимаха.

— Колко от вас са си поръчвали проститутка?

Никой не отговори, но един мъж гузно започна да се оглежда.

— Вие, сър?

— Никога не съм си поръчвал проститутка, но веднъж правих секс с такава.

— Свободен сте — обяви съдията.

Скот прелисти формулярите на кандидатите и спря на един треньор по футбол. Обикновено те се смятаха за по-умни от другите, защото разбираха какво означава „пресичане на пас“. В момента обаче се сети за една друга черта на футболните треньори.

— Кандидат номер двайсет и осем, знаете ли кой държи рекорда за най-продължителен спринт в щата Тексас?

— Бял или черен? — попита, без да му мигне окото треньорът.

— Свободен сте — обяви съдията.

Скот изчака треньорът да напусне залата и се обърна към мъж на средна възраст със загоряло лице, което свидетелстваше за работа на открито.

— Сър, на въпрос номер единайсет, а именно докъде сте стигнали в училище, вие отговаряте „петнайсет километра“.

— Точно така, сър. Ние живеехме във фермата и това беше разстоянието до училището.

— Но смисълът на въпроса е до кой клас сте учили.

— О, извинете — смути се мъжът. — Имал съм една-две петици.

— Свободен сте — обади се съдия Бъфорд.

Скот се обърна към възрастна жена със загрижено лице, стиснала голяма пазарска чанта в скута си.

— Госпожо? — Той изчака жената да вдигне глава и попита: — Има ли нещо, което евентуално ще ви пречи да изпълнявате задълженията си на съдебен заседател?

— Питам се дали ще мога да се прибирам у дома навреме за шоуто на Опра.

— И вие сте свободна — отсече съдията.

 

 

— Дали ще се прибера навреме за шоуто на Опра? — изсмя се Боби в колата по обратния път. — Това беше хит!

Скот бе отстранил седем от кандидатите, а Рей Бърнс — шест. Дузината съдебни заседатели, които щяха да решат дали Шауанда Джоунс ще живее, или ще умре, бяха одобрени за процеса, който започваше в понеделник. Седем мъже и пет жени, шест бели, четирима чернокожи и двама от латиноамерикански произход. В професионално отношение разнообразието беше пълно: учител, медицинска сестра, дърводелец, зъботехник, автомонтьор, преподавател в колеж, собственик на строителна фирма, барман и продавач в магазин за хранителни стоки.

— Имаш ли доверие на Карин? — подхвърли Скот.

— Да, защо?

— Мина ми през ума, че Дан я е изпратил.

— Да ни шпионира?

— Да. За да разкрие стратегията ни.

— Каква стратегия, за бога? — усмихна се Боби. — Молитвите ни може би? Не се безпокой, Скот, тя не е шпионка.

— Откъде си толкова сигурен?

— Ако си спомняш разговора ни преди няколко седмици в басейна. Тогава казах, че едва ли някога ще правя секс.

— Спомням си.

— Е, оказа се, че съм сбъркал.

— Искаш да кажеш, че…

— Точно това искам да кажа. Повярвай ми, няма жена, която да прави секс с мен само за пари.

 

 

Парите не бяха помогнали и на Хана Стийл да прогони спомена за бруталното изнасилване. Физическата болка отдавна беше отминала, но спомените бяха все така болезнени.

Следобедът в Галвестън беше прекрасен. Слънцето припичаше, но хладният ветрец от морето приятно галеше кожата й. Тя крачеше по стената на вълнолома, издигаща се около пет метра над брега. Вляво от нея беше крайбрежният булевард със своите хотели, ресторанти, барове и магазини за сувенири, а вдясно се простираше дългата пясъчна ивица и Мексиканският залив. Деца играеха във водата, а родителите им ги наблюдаваха изпод шарените чадъри, изпъстрили плажа чак до далечния хоризонт. Други строяха пясъчни кули или събираха мидени черупки, а няколко сърфисти правеха отчаяни опити да хванат полъха на лекия бриз.

Хана обичаше да се разхожда по вълнолома.

Психотерапевтът й твърдеше, че тези разходки са полезни за нея, за да осъзнае, че животът продължава и нищо не може да го спре. Най-много обичаше да наблюдава децата. Докторът я уверяваше, че един ден и тя ще има свои, но тя продължаваше да си мисли, че едва ли някога ще бъде способна на нормален секс. Кларк Маккол беше успял да разбие живота й завинаги.

Но сега той беше мъртъв. Когато научи за убийството му, направи опит да не злорадства, но някъде дълбоко в душата й се промъкна надеждата, че този човек е страдал. А днес, както бе казал мистър Фени, тя беше единствената надежда за жената, обвинена в убийството му. И в неделя щеше да отлети за Далас — първото й завръщане там след онази ужасна случка.

Дали щеше да се справи? Да влезе в съдебната зала, да погледне сенатора Маккол в очите и да разкаже на света какво й е причинил синът му? Целуна ме… Докосна ме… Аз казах „не“, но той настоя… Удари ми плесница, после втора, трета… Всеки удар беше по-силен от предишния… Хвърли ме на леглото… Смъкна бикините ми… Разтвори краката ми… Да, аз се борех, но той беше много по-силен от мен… Проникна в мен ужасно грубо… Болката… Болката…

Болката никога нямаше да си отиде.

Постъпи в ЮМУ със стипендия по танци. Страшно много обичаше да танцува, но след онази злокобна вечер не го правеше. Не можеше да преодолее травмата, не успяваше да върне живота си в нормални релси. Психотерапевтът я убеди, че показанията на процеса най-вероятно ще й донесат тъй дълго чаканото облекчение. Потънала в мислите си, Хана почти се сблъска с някакъв мъж, внезапно изправил се срещу нея.

— О, извинете — извика тя.

— Здравей, Хана.

Момичето вдигна очи към едрия плешив мъж насреща си и се разплака.

 

 

Единственият свободен стол се оказа до Пени Бърнбаум.

Скот и Боби бяха обядвали у дома, в компанията на Луис и момичетата. След това се качиха в джетата и се насочиха към фирмата за недвижими имоти, която беше поела формалностите по продажбата на къщата на Бевърли Драйв 4000. Секретарката веднага го въведе в малкия кабинет, в който щеше да бъде подписан договорът със семейство Бърнбаум.

Пени се усмихна и потупа стола до себе си. Скот стисна ръката на брокерката Джой, седнала до Джефри, който се ровеше в купчината документи с настървението на бижутер, току-що получил нова пратка необработени диаманти. После се настани до Пени, която моментално постави ръка на коляното му.

— Все още имам нужда от някои измервания, Скот — прошепна тя.

Лятната рокля подчертаваше тънката талия и съблазнителния й бюст. Пръстите й пропълзяха нагоре по бедрото му, насочвайки се към чатала. Той плъзна ръката си под масата и ги отмести. Но в момента, в който я пусна, пръстите й се върнаха обратно като освободена пружина. На лицето й играеше дяволита усмивка.

— Продавачът получава уговорената цена от 3,4 милиона долара, от която автоматично се изважда сумата за погасяване на кредита в размер на 2,8 милиона главница плюс 24 890 долара лихви по нея. Купувачът трябва да изплати в пълен размер посочената сума, както и таксата за писмени задължения, депозирани у трети лица.

— Двеста и петдесет? — вдигна вежди Джефри.

— Това е стандартната такса — кимна Джой.

— Но писмени задължения нямаше.

— Въпреки това ние вземаме въпросната такса.

— Чакайте малко…

— Аз ще платя тези двеста и петдесет, Джефри — намеси се Скот.

Нямаше никакво желание да спори за някакви 250 долара при сделка за 3,4 милиона. Дори с този допълнителен разход щеше да получи над 500 000 долара чисти пари. А след като платеше данъците и влезеше във владение на малката къщичка в близост до ЮМУ, пак щяха да му останат достатъчно средства, за да започне нов живот. Разбира се, като към тях се прибавеха останалите в пенсионния му фонд пари и онези 67 000, които получиха от градинската разпродажба.

Отново отмести ръката на Пени и ядосано прошепна:

— Престани!

От другата страна на масата Джефри и Джой потънаха в купа документи, включващи ипотечния договор между Скот и обслужващата го банка. Мислите му бавно се върнаха към деня, в който самият той беше подписал подобна купчина книжа за покупката на същата къща. Сега в ухото му прозвуча тих глас:

— Отдолу не нося нищо!

Пени се отдръпна, очите им се срещнаха. После нейните се сведоха и той неволно проследи посоката. Тя се размърда и разтвори бедра, после леко повдигна роклята си. Между гладките й загорели бедра проблесна онзи прекрасен триъгълник, заобиколен от нежна, доста по-бяла кожа. Тя не лъжеше. Скот си пое дълбоко дъх. Кръвта нахлу в слабините му. Ръката му грабна писалката и започна да подписва многобройните листове: договор за продажба, декларация за имуществено състояние, сертификат за адресна регистрация и нотариален акт, според който къщата му преминаваше във владение на Джефри Бърнбаум и съпругата му Пени. В момента, в който полагаше последния подпис, Скот усети как ръката му леко трепва. Изпита чувството, че се разделя не само с мечтата на живота си, но и с част от своята мъжественост.

Но в следващия миг разбра, че второто не е вярно. Защото ръката на Пени под масата най-сетне беше успяла да се добере до неговата мъжественост и нямаше никакво намерение да се махне оттам. Лицето му пламна, но той не беше наясно дали това се дължи на важните документи, които подписваше, или на пръстите на Пени. И в двата случая искаше час по-скоро да се махне оттук. Надраска подписа си под последния документ — споразумението да освободи къщата в десетдневен срок, след което плъзна листа по посока на Джефри. Той хвърли един поглед върху текста, после вдигна глава към Скот и съпругата си и присви очи подозрително.

— Какво става, по дяволите? — изръмжа той.

Скот замръзна, ръката на Пени — също.

— Хм… Какво да става, Джефри?

— Какви са тези десет дни? — вдигна документа мистър Бърнбаум. — Нали се разбрахме за една седмица?

Скот изпусна въздишка на облекчение, а ръката на Пени възобнови дейността си.

— Нали сам предложи десетдневен срок, Джефри?

— Добре де, не можеш ли да се изнесеш по-бързо? Ние сме готови да се нанесем веднага!

— Не мога, Джефри. В понеделник започвам дело за убийство, може би си чел във вестниците. А това май е по-важно от твоето желание да се нанесеш в къщата ми с няколко дни по-рано.

— Къщата вече не е твоя, Скот!

Джефри изрече тези думи с особената арогантност на съпруг, който изобщо не подозира, че в момента жена му масажира пениса на друг мъж.

 

 

Вечерта, веднага след обичайната молитва, Пашамей попита:

— Значи тези дванайсет души ще решат какво ще стане с мама?

— Да, миличка.

— Вярваш ли им, мистър Фени?

— Как да ти кажа… Не ги познавам достатъчно, за да им вярвам. Надявам се, че ще намерят начин да отсъдят честно.

— Ще се моля за тях — обяви Пашамей.

— За съдебните заседатели?

Детето кимна.

— Мама казва, че винаги трябва да се молим за другите и да вярваме, че ще вършат добри дела. Каза да се моля и за теб.