Марк Хименес
Цветът на закона (24)

23

Циркът започна в събота.

Богаташите на Хайланд Парк — мъже и жени, млади и стари, започнаха да се стичат на тълпи. Паркираха от двете страни на улицата и пренебрегвайки 45-градусовата жега, изминаваха пеш разстоянието до пресечката с Бевърли Драйв, където се намираше номер 4000. Идваха да видят нещо, което се случваше в онези райони на Далас, които те никога не посещаваха.

Градинска разпродажба.

Тук обаче не се предлагаха обичайните употребявани тостери, продънени канапета, стари дрехи, играчки, бебешки колички, автомобилни седалки и стикове за голф. Не, тук можеха да се видят орехов бюфет от „Франческо Молон“, махагонова библиотека от „Беван Фънел“, резбован шкаф от „Ги Шадок“, кожен стол от „Ралф Лорън“. Предлагаха се канапета и масички, спално обзавеждане и персийски килими. Еклектична смесица от вещи, общото между които беше само едно: бяха страшно скъпи. Можеха да се видят дизайнерски дрехи от марки като „Рики Фрийман“ и „Лука Лука“, дамски чантички от „Луи Вюитон“ и „Ботега Венета“, обувки от „Диор“, „Дона Каран“, „Марк Джейкъбс“ и „Джими Чу“, блузки от „Ан Фонтейн“ и копринени шалове от „Ерме“. Плюс купища детски дрехи от „Жакади Пари“. Бившата стопанка на този дом беше платила за тях над 500 000 долара. Богатите обитатели на Хайланд Парк винаги бяха гледали с ирония на подобни разпродажби, но желанието да купиш нещо изгодно е заложено дълбоко у всеки, независимо от цвета на кожата, убежденията, политическите пристрастия или социалния статут.

И затова бяха тук.

Тълпи от хора крачеха по тухлената алея към гаража отзад, където бяха изложени вещите на семейство Фени. Всичко се продаваше в брой. Пашамей ги беше предупредила, че на разпродажби не се приемат нито чекове, нито кредитни карти.

По време на вечерята преди една седмица Бу беше задала въпроса какво ще правят с всичките си вещи. Малката къща до ЮМУ едва ли можеше да побере една пета от тях. Скот само сви рамене, но Пашамей имаше готово решение. „Градинска разпродажба, мистър Фени“, отсече с категоричен тон тя. След което предложи да поеме нещата в свои ръце, защото имаше достатъчно опит в подобни търгове в Южен Далас, макар и само в ролята на купувач. И тъй, седнал зад малка масичка на двора, Скот прибираше входната такса на клиентите, а Бу и Пашамей се занимаваха със самата разпродажба.

 

 

— Двеста — подхвърли една възрастна дама със сламена шапка, представила се като мисис Джейкъбс.

— Госпожо, госпожо! — поклати глава Пашамей. — За това канапе мисис Фени плати две хилядарки, а вие искате да го вземете само за двеста! Оценили сме го на седемстотин, но… — Огледа се, понижи глас и добави: — Ще ви го дадем за шестстотин, ако не кажете на мистър Фени!

— Вземам го.

Пашамей грабна флумастера, промени цената на 600, а отдолу добави ПРОДАДЕНО.

— Платете там — каза тя и посочи към масичката на Скот.

Мисис Джейкъбс отиде при Скот.

— Ей ти, цветнокожото момиченце! — извика със заядлив глас друга възрастна клиентка и Пашамей бавно тръгна към гаража.

— Това истински „Ралф Лорън“ ли е? — попита бабата и посочи към един кожен стол.

— Аз не съм цветнокожа, а чернокожа — с достойнство уточни Пашамей. — Всъщност една четвърт черна, като повечето хора. Бащата на майка ми е бял, също като моя баща. Което означава, че съм една четвърт черна и три четвърти бяла. — Огледа с усмивка дъртата вещица и подхвърли: — Няма да се учудя, ако ние с вас излезем роднини. А това тук е стол.

— Не, това е „Ралф Лорън“!

— Добре де, след като настоявате — сви рамене момичето.

— Цената е шестстотин и петдесет, но аз имам само стотачки. Можеш ли да ми върнеш ресто?

— Не, госпожо, не мога.

— Но аз искам този стол!

— Мъжът отсреща също.

— Какъв мъж? — обърна се клиентката.

— Плешивият със сините гащета и голямото шкембе, който разговаря с дебелата госпожа с раираната блуза. Каза, че ще отиде да доведе жена си.

На практика Пашамей изобщо не беше разговаряла с въпросния мъж.

— Не му давай стола!

— Госпожо, правилата на разпродажбата гласят, че който плати пръв, той получава стоката.

Жената огледа стола още веднъж, хвърли кос поглед към дебелака със сините гащета и най-сетне изрече думите, които Пашамей очакваше:

— Добре, плащам седемстотин.

Пашамей свали флумастера от ухото си и започна да пише:

— Продадено на мисис…

— Смайт. С-М-А-Й-Т.

— Платете на изхода.

— Живея малко по-надолу по улицата. Ще ми го изпратите ли?

— Не, мисис Смайт. Но Луис може да ви помогне. — Обърна се и махна на Луис, който стоеше встрани от навалицата, правейки всичко възможно да не бие на очи, доколкото беше възможно за един черен 150-килограмов гигант в квартал като Хайланд Парк. — Луис, тази мила дама иска да занесеш стола до дома й.

Гигантът се наведе, вдигна тежкия стол и с лекота го метна на рамо. След което тръгна към мистър Фени с такава походка, сякаш носеше торбичка с продукти.

— Трябва ли да му дам бакшиш? — попита клиентката.

— Не, мадам — отвърна Пашамей. — Само гледайте да не го ядосате.

Мисис С-М-А-Й-Т изгледа широкия гръб на мъжа, който се отдалечаваше със стола й, сбърчи чело и каза:

— Ще му дам двайсет… Не, петдесет долара.

След което тръгна към мистър Фени.

Тези, белите, няма да издържат и един ден в комплекса, помисли си Пашамей, погледна към приближаващата се Бу и каза:

— На мама много щеше да й хареса.

— Кое?

— Да види как богатите бели хора се блъскат на разпродажба.

— Вие често ли пазарувате на такива места?

— Те са нашите търговски центрове.

— А намирате ли си хубави неща?

— Нямат нищо общо с тези тук. Разбира се, ние не търсим големите марки. Гледаме по дрехите да няма петна от кръв, а мебелите не поглеждаме.

Към тях се приближи някаква жена с големи слънчеви очила.

— Това менте ли е? — попита тя и вдигна чантата, която държеше в ръцете си.

Бу я дари с презрителен поглед и поклати глава.

— Госпожо, майка ми по-скоро би умряла, отколкото да се докосне до менте. Това е оригинален „Луи Вюитон“, купен за седем и петстотин. Ние я предлагаме за две и петстотин, въпреки че мама така и не излезе с нея нито веднъж.

— Ще я взема.

— Идете да платите.

Жената се отдалечи.

— Майка ти има някои наистина много хубави неща — отбеляза Пашамей.

— Вярно — съгласи се Бу. — Смееше се на приказката, че щастието не се купува с пари, и казваше, че някои жени просто не знаят къде да пазаруват. Но аз мисля, че не е права. — Измъкна една черна бална рокля от купчината и добави: — Струва хиляда долара. Облече я само веднъж, за някакво парти в клуба. — Върна дрехата на мястото й и взе чифт обувки с високи токчета. — Триста долара.

— За едни обувки?

— „Диор“.

— Ди кой?

— „Кристиан Диор“. За такива обувки жените са готови на убийство.

Пашамей взе обувките и внимателно ги огледа.

— Мама би могла да ходи на работа с тях — заключи тя.

 

 

Скот беше свалил на двора целия гардероб на Ребека. Стотици рокли, обувки, панталони, блузки. По принцип никога не влизаше в огромната стая, където тя ги държеше и затова нямаше представа за огромното количество дрехи на жена си. Прие парите на поредната клиентка, усмихна се и поклати глава.

Пашамей вдигна светлосиня минипола с ресни.

— Част от тоалета на мама за Бала на каубоите — поясни Бу.

— С него е като мама и Кики, докато са на работа на „Хари Хайнс“ — заяви приятелката й, остави полата и вдигна някаква червена пижама.

— „Найман Маркъс“ — рече Бу. — Сто и трийсет долара.

— Мислиш ли, че мистър Фени ще ми я продаде за седем? — невинно я погледна Пашамей.

— За какво ти е пижама от червена коприна?

— За мама. С нея няма нужда да спи с онази гадна затворническа униформа.

— О — кимна Бу, замисли се за момент и каза: — А. Скот е оставил на нас да определяме цената, защото няма идея колко е плащала мама за тези неща. Ако знаеше, отдавна да е получил удар. Пиша на пижамата седем долара, а ти иди да я платиш.

* * *

— Чернокожото момиченце каза да платя на теб.

— Да, моля.

Скот вдигна глава и срещна погледа на Пени Бърнбаум.

— О… Здравей, Пени. Откри ли нещо интересно?

— Открих го още при първото си посещение тук — усмихна се тя и навлажни с език яркочервените си устни. — Искаш ли влезем за малко и да проверим дали няма да го открия пак?

— Ами… Няма как, Пени. Трябва да стоя на касата.

— Не ти трябват пари. Ще ти го дам напълно безплатно.

Младата жена се наведе над масичката и му демонстрира част от приятно заоблените си загорели гърди. Той вдъхна парфюма й, а в главата му нахлуха спомените от онези кратки мигове в сауната. Краката му омекнаха, но после си представи какво ще помисли Бу и поклати глава.

— Оттогава насам се отбивам всеки ден, но теб все те няма — подхвърли Пени. — Нима не искаш да провериш какво друго мога?

На практика Скот си беше у дома, но не й отваряше.

— О, сигурен съм, че си много талантливо момиче, но…

— Момиченцето с плитчиците каза да платя на вас — обади се рязък глас зад гърба на младата жена.

Слава богу, рече си Скот и се извърна към възрастната дама, помъкнала цяла купчина дрехи. Пени пусна на масичката три банкноти по сто долара и се отдалечи по алеята с две от чантичките на Ребека. Стегнатото й в плътно прилепнали къси панталонки дупе беше наистина съблазнително.

 

 

Боби не можеше да си позволи нищо от изложените вещи в задния двор на Скот. А и тези мебели не вървяха на малкия му дом в Източен Далас, обзаведен изцяло от битпазарите. Бе предпочел да не помага на Бу и Пашамей при продажбите, защото знаеше, че ще зашлеви първата богата кучка, която направи опит да се пазари. В момента се намираше в гаража с щека в ръка и силно се надяваше масата да не се хареса на мистър Баровец, който се въртеше около нея. Имаше голям шанс Скоти да му я подари срещу част от хонорарите, които му дължеше. Вече й беше намерил място в помещението, което му служеше едновременно за хол и трапезария.

— Жена ви сигурно пазарува отвън — подхвърли на мистър Баровец той.

— Аха — кимна мъжът, взе една щека и я завъртя между пръстите си. — Какво ще кажете за една игра?

— Защо не — сви рамене Боби.

Той редовно играеше билярд в мексиканския бар. Обикновено три пъти дневно, а понякога и повече. Клиентите му знаеха, че винаги ще го намерят там, ако възникне спешна нужда. Тоест ако неочаквано ги арестува някой екип на нравствената полиция. Подреди топките и извади банкнота от двайсет долара.

— Устройва ли ви? Или е твърде много?

— Твърде много ли? — веднага се наежи мистър Баровец, извади двайсетачка и я плесна върху банкнотата на Боби. След което се наведе и разби топките. Нито една не изскочи от масата.

Боби бавно натри с тебешир върха на щеката си. После направи осем последователни серии и последната топка плавно се плъзна в страничния джоб на масата. Посегна да прибере залога, но мистър Баровец го спря и подхвърли:

— Двойно или нищо?

По лицето на Боби пробяга усмивка. Мъжът насреща му очевидно не си вадеше прехраната от билярд в някой мексикански бар. Две игри по-късно, когато жена му дойде да го потърси, в джоба на Боби шумоляха 140 долара. Повече от онова, което печелеше дневно като адвокат.

 

 

Бу зърна познато лице и попита:

— Виждаш ли онази, русата?

Пашамей проследи посоката, в която сочеше.

— Онази с късите панталонки и високите токчета? Кльощавата?

— Аха. Близалката.

— Като онези, дето се смучат?

— Да. Забелязваш ли, че главата й е прекалено голяма за тялото?

Пашамей внимателно огледа жената и кимна.

— Наистина прилича на близалка. Според мен трябва да се поохрани.

— Мама казва, че тя яде, а после повръща.

— Защото е болна?

— Не, нарочно! За да не надебелее.

— Стига, Бу! Ти нещо ме будалкаш!

— Не, казвам ти истината. Били са заедно в пансиона, после тази се е омъжила за пари.

— Как така се е омъжила за пари? — сбърчи чело Пашамей.

— Такива като нея си търсят старци с пари.

— Аха. Значи правят като мама, но за по-продължителен срок.

— Моята майка казва, че тази е само на трийсет и две, но вече си е направила изкуствен бюст, стягане на корема и липосукция. Казва още, че единственото истинско нещо у нея е главата, но само защото все още не правят козметични операции на мозъка. — Бу сви рамене. — Все пак това го казва мама.

— А нейният старец тук ли е?

Близалката се насочи към белокос мъж, седнал на малкото канапе от дневната, което се продаваше за 1000 долара. Настани се до него, а той я потупа по кльощавото бедро.

— Този е. Мама казва, че е милиардер.

— Прилича на дядо й. На такива като него мама им взема двойна тарифа. Трябва доста да е платил за своята близалка.

 

 

Скот не смогваше да преброи парите, които се трупаха на масичката. Огромната част от тях бяха за дрехи, които никога не беше виждал на гърба на Ребека, за мебели, на които никога не беше сядал, за килими, на които не беше стъпвал. За годините на съвместния им живот съпругата му беше успяла да натрупа невероятно количество вещи в огромната къща. В момента той ги продаваше и това му доставяше удоволствие.

— Дъщеря ви каза да платя тук — изправи се пред него чернокожа жена на средна възраст.

— Здравейте, аз съм Скот Фени.

— Аз съм Долорес Хъдсън — усмихна се жената. — Отскоро сме съседи. Ние сме първото чернокожо семейство, купило имот в Хайланд Парк.

— О, четох за вас — кимна Скот. — Добре дошли сред нас, макар че аз няма да остана още кой знае колко време.

— И аз четох за вас — съчувствено го погледна жената.

— Е, значи вярвате на това, което пишат вестниците.

— Не съвсем. Кога се изнасяте?

— В четвъртък приключвам продажбата на къщата, в петък купувам друга. Ще се преместим веднага след процеса.

— Ако нещо се обърка и има опасност да се окажете на улицата, винаги сте добре дошъл у дома заедно с децата. Бас държа, че тези сладки момиченца не са получавали домашно приготвена храна, откакто вашата съпруга… — Жената смутено примигна.

— Съпругата ми изобщо не готвеше — отвърна с усмивка Скот.

— Но аз готвя. Скоро ще ви донеса нещо вкусно за хапване.

— Благодаря, Долорес.

— Аз ви благодаря, Скот. За всичко, което правите. Знаете ли, ние доста се колебахме дали да купим къща в този район. Лично аз не бях сигурна, че искам да бъда втората Роза Паркс на Хайланд Парк, нито пък дали ще бъдем приети тук.

— Постъпили сте правилно, Долорес. Повечето хора със сигурност ще ви приемат, най-вече младите. По-възрастните няма да го сторят, но мога да ви успокоя, че и вие не бихте искали да бъдете приятели с тях.

Долорес плати и отново му благодари.

* * *

Бу разгъна роклята на цветя и я показа на младата жена пред нея.

— Лука Лука, италиански дизайнер. Чували сте, нали?

— Разбира се. Че кой не е?

Жената сложи роклята пред себе си и леко се завъртя. Ставаше й точно.

— Стои ви почти толкова добре, колкото и на мама — похвали я Бу.

— Знаеш ли, че ние с майка ти бяхме в един и същи клуб? Тя беше шест години преди мен, но се беше превърнала в модел за всички ни. Мис ЮМУ, която се омъжва за футболна легенда, превърнал се в преуспяващ адвокат. Приказката за Пепеляшка в действие.

Бу помълча малко и с въздишка добави:

— Явно съм пропуснала онази част, в която Пепеляшка напуска семейството си и бяга с треньор по голф.

 

 

Боби се съсредоточаваше за поредния удар. Изведнъж някаква фигура се изправи до далечния край на масата за билярд и го разсея.

— Хей! — вдигна глава той, готов да се развика.

— Здрасти, Боби.

Щеката за малко не падна от ръката му.

— Карин, какво правиш тук?!

— Напуснах.

— Какво?!

— „Форд-Стивънс“.

— Ама ти будал… Шегуваш ли се?

— Не ми харесва начина, по който ме карат да мисля.

— Като адвокат?

— Да.

— Умно момиче! И какво смяташ да правиш?

— Ще работя по делото с теб и Скот.

* * *

Градинската разпродажба на Бевърли Драйв 4000 приключи малко след залез-слънце. Всичко беше разграбено. Не остана нищо — нито един чифт обувки, нито една рокля или лампа, замина дори масата за билярд. За по-малко от девет часа Скот продаде материалните придобивки, които беше трупал десет години. Всички онези вещи, които доказваха съществуването, амбициите и кариерата му, наличието на съпруга.

Клекнали в далечния край на кухнята, момичетата брояха спечеленото, трупайки банкнотите направо на пода. Луис вече беше сметнал своите бакшиши — „шестстотин кинта да им пренеса това-онова“, и се беше присъединил към компанията, която си хапваше от печеното пиле на Долорес Хъдсън. Скот, Боби, Карин и Дъглас също седяха на пода, тъй като кухненската маса, заедно със столовете, беше заминала за 1500 долара.

— Карин, искам да забравиш всичко, на което съм те учил в офиса — каза Скот. — То беше погрешно.

— Ти си страхотен адвокат, Скот — отвърна младата жена. — Всички го казват, дори и след като напусна.

— Не съм напуснал, а бях уволнен.

— Е, дори и след уволнението ти.

— Не, Карин. Аз бях само един корумпиран адвокат. Мамех клиентите, манипулирах законите, мамех и себе си. Правех всичко, за да спечеля. Практикувах правото, както се играе футбол, но то не е футбол.

— Карин иска да ни помага — съобщи Боби.

— Защо?

— Защото имате нужда от помощ — отвърна Карин. — Освен това харесвам Боби.

Боби почти изпусна бутчето, което държеше.

— Шейсет и седем хиляди четиристотин и петдесет долара! — извика от другия край на помещението Бу.