Марк Хименес
Цветът на закона (15)

14

Според Осмата поправка на Конституцията на Съединените щати екзекуцията на обвиняемата нарушава човешките й права…

Обвиняемата. Майка й. Екзекуция. По дяволите!

Изправени в двата плитки края на басейна, Пашамей и Бу си подхвърляха едно фризби. Седнал на верандата, Скот препрочиташе доклада на Боби, в който се изреждаха аргументите срещу смъртната присъда на майка й, обвинена в убийството на Кларк Маккол.

Неделният следобед беше изключително горещ. Децата бяха потърсили прохлада в басейна. Скот се потеше под тентата. В гарантирания от климатика комфорт на фитнес залата Ребека тичаше за никъде по пътечката. А Консуела беше отскочила до Малко Мексико, за да се порадва на ласките на Естебан Гарсия. Сутринта Скот я бе закарал до католическата катедрала „Сантуарио де Гуадалупе“, намираща се северно от центъра на Далас на границата, от която започваше латиноамериканският квартал. Естебан я чакаше на тротоара, изтупан с черни ботуши, черни панталони и снежнобяла колосана риза. Беше гладко избръснат, със старателно зализана коса. Приличаше на мексикански матадор. Поздрави Консуела де ла Роса като принцеса и галантно й подаде ръка, за да се измъкне от ниското ферари. Тя се обърна, махна за сбогом на Скот и се насочи към църквата. Пристъпваше като влюбена гимназистка. Беше мургава и щастлива.

А Скот беше бял и нещастен.

Маккол очаква отговор, Скот.

Какво ли щеше да стане, ако кажеше „не“? Какво щеше да направи Маккол на Скот Фени, адвокат на Том Дибрел? Маккол беше старши сенатор от Тексас и някогашен „брат“ на Дан Форд, но не плащаше хонорари на „Форд-Стивънс“. От което следваше, че фирмата нямаше да пострада от не-то на Скот, но нямаше и да спечели. Това беше поносимо. Разбира се, Маккол беше в състояние да блокира евентуалната бъдеща номинация на А. Скот Фени за член на федералния съд, но самият Скот нямаше никакво намерение да намали своята заплата до някакви си 162 000 долара годишно. Следователно отказът му щеше да доведе единствено до разгневяването на един сенатор. Е, щеше да го преживее.

Но щеше ли да преживее гнева на шефа си?

Каква щеше да е реакцията му при евентуален отказ? Нямаше представа, дори не си беше помислял, че може да каже „не“ на човек като Дан. Но сега този човек беше обладан от идеята да стане юридически съветник на президента. Което означаваше, че Маккол трябваше да бъде избран на този пост, а за целта Скот Фени трябваше да скрие миналото на Кларк Маккол, което значеше да каже „да“.

Дан нямаше да бъде доволен от отказа му.

В същото време той не можеше да пренебрегне факта, че Скот носеше на фирмата по цели три милиона долара годишно, а освен това притежаваше невероятната способност да повдига духа му. А ако Скот му обещаеше, че през тази година ще измъкне от Дибрел не три, а четири милиона долара — нещо, за което ще е необходима истинска счетоводна еквилибристика, Дан със сигурност щеше да му прости този акт на неподчинение. Нали му беше като син!

Но Скот Фени никога не беше казвал „не“ на треньор, клиент или старши съдружник. Когато треньорът му нареждаше да тръгне напред, той изпълняваше заповедта точно, без да се спира пред никакви препятствия. Когато клиентът търсеше извънсъдебно споразумение по обвинение за сексуален тормоз и искаше от него да заплаши противната страна с разкриване на подробности от личния й живот, Скот го правеше без никакво колебание. По същия начин постъпваше и когато старшият съдружник искаше гласа му за уволнението на колега. Но сега един сенатор на САЩ и старши съдружникът му искаха да укрие важни улики по дело, от което зависеше животът на клиентката му. Можеше ли да ги послуша?

А какво щеше да стане, ако го направеше? Ако Скот Фени кажеше „да“ на Мак Маккол и Дан Форд? И двамата щяха да бъдат доволни, предоволни. Маккол щеше да бъде избран за президент, „Форд-Стивънс“ щеше да стане президентската юридическа фирма, а Дан Форд личен юридически съветник на президента. Фирмата щеше да отвори филиал във Вашингтон, новите корпоративни клиенти щяха да плащат милиони за юридическите й услуги, партньорите щяха да удвоят приходите си. Скот Фени щеше да стане неприлично богат. Всичко изглеждаше прекрасно до мига, в който до ушите му долетя тънкото гласче на Пашамей:

— Дръж го, Бу!

Полицията ще убие ли и мама, мистър Фени?

Плъзгащата се врата зад гърба му се отвори, хладният въздух от вътрешността на къщата приятно погали тила му. Ребека се изправи до него. От сгорещеното й тяло долиташе приятен аромат. Беше облечена с фланелка без ръкави и тесни шорти, подчертаващи всяка извивка на стройната й фигура. Скот изпита желанието да я притегли в скута си, но навреме се сдържа. Като куче, което хуквайки към съблазнителния кокал е яло достатъчно бой, за да си дава сметка, че това е забранено. Очите им се насочиха към децата, които си играеха в басейна.

— Хубаво е, че си има приятелка — промълви Скот.

— Тя има приятелки, при това от най-добрите семейства в Хайланд Парк — рязко отвърна Ребека. — Но не иска да има нищо общо с тях.

— Те не са й приятелки, Ребека.

Помълчаха малко, после тя поклати глава.

— Най-добрата й приятелка е чернокожа. Ще бъде сериозен плюс в молбата й за дебютантка!

След тези думи тя рязко се завъртя и влезе обратно в къщата.

Скот поклати глава. Дебютантка ли! Барбара Бу Фени никога нямаше да бъде дебютантка в Хайланд Парк, защото не беше от тази порода. Нито пък Пашамей, която не беше с този цвят. И тя като Скот не се беше родила на правилното място и може би затова му беше така близка. Но тя нямаше да може да отиде на правилното място, защото не можеше да играе футбол. Скот винаги бе изпитвал съчувствие към по-слабите. Така беше с Боби в колежа. Ако не беше той, Боби със сигурност щеше да яде пердах всеки ден.

Сега беше взел под своя закрила малкото чернокожо момиченце Пашамей Джоунс.

Фризбито литна високо над главата на Бу, но тя успя да го улови и с рязко движение го върна обратно. Пластмасовият диск падна в средата на басейна, в дълбокото. Пашамей излезе от водата и тръгна по ръба. Отпусна се на колене и протегна ръка, но фризбито се оказа извън обхвата й. Наведе се още малко напред и Скот вече тичаше, преди тялото й да цопне във водата.

— Тя не може да плува! — изпищя Бу.

— Стой си на мястото! — извика в отговор той и скочи, без дори да помисли, че е облечен и с маратонки на краката. Два бързи тласъка го насочиха към дъното. Засече телцето, сграбчи го през кръста и ритна. Главите им изскочиха едновременно на повърхността, сред дъжд от ситни пръски. Пашамей кашляше и плюеше вода. Скот я сложи да легне и се надвеси над нея. Тя се извърна на една страна и отново повърна вода, после бавно седна.

— Добре ли си, миличка?

Пашамей го погледна с големите си тъжни очи и прошепна:

— Мислех, че умирам, мистър Фени!

— Това не може да стане по време на смяната ми — увери я с усмивка Скот.

Тя си избърса носа и се притисна в него. Зарови лице в мократа му риза и уви ръце около кръста му.

— От утре започваш уроци по плуване, момиче — потупа я по гърба той.