Мики Спилейн
Тела, родени за бикини (11)

Глава 11

Спрях до хотела, взех един душ и се преоблякох. Никой не беше ме търсил, а когато се обадих на номера на Велда, нямаше никакъв отговор и никакви съобщения за мен. Помолих да й предадат, че чакам да ми се обади веднага щом пристигне, и звъннах на Пат. Дежурният ми каза, че той е излязъл преди час и оттогава не се е обаждал, но се е интересувал дали не съм опитвал да се свържа с него. Благодарих му и затворих внимателно телефона, макар че ми се искаше да тресна слушалката.

Позвъних в офиса на Хай, но и там нямаше никого.

Телефонът на Далси също мълчеше. После се сетих, че днес е събота. Съвременните технологии ни бяха осигурили два почивни дни.

Отвратен от цялата серия неуспешни опити да се свържа с някого, аз слязох във фоайето и си купих вестник. Мъчех се да проникна в смисъла на това, което очите ми виждаха, но не ми се удаваше, докато не стигнах до средата. Точно там се натъкнах на една снимка, на която се виждаха Белар Рис, Далси и аз по време на приема. Бях с гръб към обектива и съдейки по снимката, тримата изпитвахме върховно наслаждение от това, че се виждаме.

Хвърлих вестника в едно кресло и тъкмо се канех да тръгна, когато дежурният администратор ме спря. Бях регистриран в хотела под чуждо име, но той знаеше номера на стаята ми и посочи към редицата телефони на стената. Вдигнах слушалката и казах:

— Ало?

— Майк?

— На телефона.

— Пат се обажда. Откри ли нещо?

— Чуй ме…

— Ти ме чуй. Да се видим в Блу Рибън към шест и половина. Обади ли се на Хай?

— Нямаше го. Защо?

— Защото намерихме Гейтс — каза Пат. — Някакъв скитник се спънал в тялото му на една пресечка близо до Белт Паркуей. Пъхнал е 22-калибров пистолет в устата си и е натиснал спусъка, или най-малкото така изглежда. Според лекарите е мъртъв от деня, в който е изчезнал.

— А какво общо има това с Хай?

— Помоли го да задържи засега тази история, докато успеем да се придвижим напред.

— Когато направих това за последен път, убиха Мич.

— Майк…

— Добре, ще му кажа. Искам да те попитам само едно нещо… открихте ли някакви пари у него?

— Да, почти деветстотин долара в банкноти.

— Не е успял да стигне много далеч — казах аз.

— Какво?

— Нищо. Ще се видим в 6.30.

Сега Гейтс — помислих си аз. — Паяжината едва-едва трепна, но само едва-едва. Паякът е все още вътре.

Пат закъсняваше. Чаках го вече цял час, играейки си с кафето, което Джордж ми беше поръчал. Навън дъждът блъскаше по паважа с цялото презрение, на което природата беше способна към хората, присмивайки се на напразните им опити да го избегнат.

Накрая Пат влезе, изтърсвайки дъжда от шапката си, придружен от един от младите юристи от службата на окръжния прокурор. Представи ми го бързо като Ед Уокър.

Седнаха срещу мен и Уокър се опули насреща ми като магаре пред духова музика.

Пат попита:

— Намери ли Хай?

— Нали ти казах, че ще му съобщя? Това е най-доброто, което можем да направим.

— Добре.

— Защо?

— Полицаите от графството, в което е намерен Гейтс, са на мнение, че става дума за самоубийство. Но ние не сме сигурни. Откъде разбра, че е носел нари със себе си?

Обясних му, Че Далси ми е споменала за това.

— Това може би обяснява нещата.

— Пат, не си губи времето за подобни истории. Човек, който носи хиляда долара в джоба си, няма да седне да се самоубива, преди да се е опитал да избяга колкото може по-далеч.

— Точно това имам предвид — отговори Пат. — Всеки съдебен заседател ще се произнесе в полза на версията за самоубийство. Използвал е собствения си пистолет, отпечатъците върху патроните и пълнителя са негови, и е имал възможен мотив за самоубийство.

Поместих чашата с кафето и пъхнах цигара в устата си.

— Не вярвам.

— Разкажи му, Ед.

Уокър отвори чантата си, извади и остави върху масата няколко листа и ги прегледа набързо. Хвърли въпросителен поглед на Пат, след това погледна към мен и ги сложи на масата.

— Вие, момчета, сте се забъркали в най-шибаното дело, което някога съм виждал.

— Той е в него от самото начало — каза Пат.

— Но аз не съм. По дяволите, любопитството ми е по-голямо и от това на котка и някой ден ще ми докара беля на главата.

— Не се мотай, Ед — прекъсна го раздразнено Пат. Уокър кимна и подреди бележките си.

— Натиснах някои хора отвъд океана и получих подробностите около съдебното дирене, предизвикано от иска на Перикон Кемикълз срещу параходната линия по повод кражбата на С-130. По време на разследването хората на Перикон установили, че контролният пакет акции на компанията, която притежава плавателния съд, на който са превозвали химикалите, принадлежи на Бел ар Рис.

— О! — казах аз и сам се учудих колко небрежно прозвуча възклицанието ми.

Пат внимателно ме изгледа, като се опитваше да разбере реакцията ми.

— И това далеч не е всичко. Имам съобщение от Интерпол. От края на четирийсетте Али Дювал е свързан с Белар Рис. Започнал е като терорист, който се е сражавал в Алжир против французите, а после някъде го е намерил Рис и започнал да го използва като силов фактор в съмнителните си далавери. Заподозрян е в девет убийства, в покушението срещу един политик в Аден. Можем да го арестуваме по последното обвинение. Веднага след като Интерпол получи Дювал, ще го накарат да проговори. Това е въшлив начин да си вършиш работата, но заплахата да им го върнем може да окаже въздействие.

— Сигурен ли си, че можеш да го пипнеш?

— Но той трябва да се качи на Пинела.

— Къде е сега?

— Никой, изглежда, не знае.

— А Рис?

— През последните дванайсет часа подслушваме телефона му. Знаем къде се намира. — Пат ми се ухили и продължи: — В три и петнайсет се обади на приятелката ти Далси Макинес и потвърди, че ще мине да я вземе, за да отидат на соарето в Бредбъри. Ще вземем на мушка това местенце днес и ако Дювал се покаже, ще го хванем.

— Ами Рис?

— Тези проклети дипли могат да убиват, а ние не можем дори да им попречим.

— Тези какво?

— Дипли — повтори Пат. — Ами защото се возят на коли, на чиито номера пише DPL. Дипломатически имунитет. Успяват да се спасят, освен ако не са ги обявили за персона нон грата и не се опитат да проникнат отново в страната.

Ето какво било! Онзи, когото Мич Темпъл е преследвал, е успял да избяга от него със светкавична бързина но Белт Паркуей, докато през това време таксито на Мич е трябвало да спре на кръстовището. Типът, който се е срещал с Орсло Бухер. Субектът в черната официална лимузина, който е докарвал Али Дювал на пристанището!

По дяволите! Ами че в тази история през цялото време фигурира дипломатическа кола. Дори старият Грийни я беше нарекъл дипла.

Станах и без да кажа нищо, се приближих до телефона, пуснах монета и набрах номера на Велда. Администраторът на мотела ми каза, че не се е връщала, но е помолила, ако се обадя, да ми предадат, че мога да намеря отговора в Бредбъри, където тя се кани да влезе, за да си върне своите петнайсет долара. Щяла да бъде в Г-14. Администраторът беше озадачен, че са го помолили да предаде точно това.

Без малко да изпусна слушалката от ръцете си и да извикам: „Не, не се опитвай да правиш това сама“ — но навреме успях да се овладея. Все едно, никой нямаше да ме чуе!

Дори не си взех шлифера. Джордж не ме попита нищо, а само мълчаливо ми подаде ключовете от колата си, когато го помолих. Профучах покрай Пат и Уокър, като ги оставих да ме чакат, изкарах колата от гаража и се понесох като бесен.

 

 

Бредбъри се намираше само на два часа път с кола от Ню Йорк, но това беше някакъв напълно друг свят, друго измерение. Спрях на бензиностанцията на края на града, напълних резервоара и попитах служителя как да стигна до бившето имение на Джералд Ют.

След двайсет минути се оказах до местността, която ми описаха.

Пред мен се разкри живописен изглед към долината, защото пътят се виеше по гребена на един хълм. Навсякъде проблясваха светлинки, във всички посоки се движеха коли. Една от тях караше известно време успоредно с мен, докато шофьорът ме разучи, и сви по един страничен път.

Нашите момчета — помислих си аз. Сега цялата местност се намираше под непрестанно наблюдение. Щяха да поддържат връзка по радиото, докато се убедят, че не съм напуснал техния район. Колата на Джордж нямаше дипломатически номер. Когато влезех в имението, щях да се сблъскам с вътрешната охрана и едва ли щеше да ми бъде по-лесно. Как Велда е смятала, че ще успее?

Наложи се да направя огромен кръг, за да се изплъзна от наблюдателите, и излязох в покрайнините на града. Нямаше начин да разбера къде, по дяволите, се намираше тя в момента. Наоколо имаше хаотично разпръснати постройки зад масивни стени. Знаех, че ако започна да ги проверявам една но една, ще закъснея безнадеждно.

Но какво ми каза по телефона оня тип? Че Велда е в Г-14. И смятала, че зная къде се намира това. Тя бе достатъчно умна, за да не се опитва да порази сама такава цел. Съобщението й не би трябвало да бъде прекалено тайнствено. Трябваше да е нещо разбираемо за мен.

Точно така се оказа. Но ми отне доста време, за да се сетя. Спрях на бензиностанцията и поисках да ми дадат карта на пътищата в района. Като погледнах мрежата отстрани на картата, лесно установих, че точката Г-14, тоест мястото, където вертикалната линия Г се пресичаше с хоризонталната 14, се намираше на две мили от мястото, където се намирах в момента. Благодарих на служителя, седнах зад волана и направих рязък завой.

Сградата, до която се приближих, не беше осветена, но паркингът пред нея беше пълен с коли и това ясно говореше, че постройката не е безлюдна. Паркирах колата на Джордж в храстите до стената, като я натиках толкова дълбоко, че тя практически не се виждаше от пътя, от който бях завил.

Качих се на покрива на колата, хванах се с две ръце за горната част на зида и се надигнах. Легнах отгоре и няколко секунди останах неподвижен, докато очите ми не свикнаха с тъмнината. После внимателно скочих в храстите от другата страна. Сега бях благодарен на дъжда, защото монотонният му шум заглушаваше всички други звуци.

Стоях неподвижно, стисках патлака в ръка и потисках инстинктивното си желание да хукна напред.

Беше много тихо и тази странна тишина ми спаси врата, защото навреме успях да чуя бързи стъпки, тежко дишане и глухо ръмжене. Успях да отскоча встрани, така че усетих само, че нещо ме закачи за ръката и нечии зъби изтракаха във въздуха. Песът не беше улучил и се стовари направо в храстите, където бях скочил малко преди това, но за него бе доста по-сложно да се измъкне от гъстата растителност. Това беше добре тренирано куче, научено да убива бързо и безшумно в тъмнината.

Ударих го с пистолета но главата и видях, че падна и веднага стана, за да замлъкне завинаги след втория удар с дръжката на пистолета, която размаза черепа му. Кучето едва ли беше само. Останалите сигурно се движеха в кръг и просто още не ме бяха надушили. Знаех, че когато това стане, ще долетят тук също така безмълвно и невидимо.

Застанах близо до линията на дърветата, прекосих на бегом откритото затревено пространство до паркинга и се загубих за няколко минути сред дузината коли, паркирани до къщата, опитвайки се да измисля как да се измъкна. От мястото, където бях, можех да видя смътните очертания на прозорците и светлината, която едва-едва проникваше през плътно спуснатите завеси.

Главният вход се намираше отляво, но аз нямах намерение да разбивам вратата, защото бях сигурен, че е добре охранявана. Големите прозорци, които се отваряха към главните стаи, също не ми вършеха работа. Не знаех какво ме очакваше зад тях и трябваше да се движа пипнешком.

Сега вече можех да огледам постройката. Беше построена във викториански стил и приличаше на голяма каменна крепост. И както при всяка крепост и тук имаше кули и отбранителни бойници. Орнаментите по стените представляваха удобни издатини, за което ръцете ми можеха да се заловят. Пъхнах пистолета в кобура, приближих се до сградата и започнах да се катеря нагоре но стената.

След двайсет фута почти стигнах до втория етаж. Долу се чу нетърпеливо ръмжене, отвори се някаква врата и сноп светлина освети площадката пред къщата. Огромен доберман излезе на осветеното място и застина неподвижно, като душеше въздуха.

Чу се глас:

— Какво има?

— Нищо — отговори друг глас. — Те винаги се държат така.

Вратата се затвори и нощта отново встъпи във владенията си. Кучето започна да ръмжи отново, но този път от другата страна на къщата.

Не исках да рискувам с прозорците. По всяка вероятност те бяха свързани с алармена система. Продължих да се катеря нагоре, докато не почувствах корниза на покрива под ръцете си, и се прехвърлих на равното. Останах да лежа и наблюдавах терена долу, доволен, че никой не успя да ме забележи. След това станах и се насочих към бойницата, която се издигаше като смешна шапка в средата на зданието.

Не бяха се погрижили да обезопасят прозорците. Натиснах едно стъкло с лакът и то се счупи, като се разлетя на дребни парчета, които с тих звън се посипаха вътре. Измъкнах останалите по-големи парчета от рамката, промъкнах се през отвора и се озовах в мръсно и празно помещение.

Бойницата практически не служеше за нищо — просто спомен за една отминала епоха. Няколко стъпала водеха надолу. Слязох, като държах в ръце запалена клечка кибрит. Стигнах до вратата. Имаше старомодна френска ключалка и когато я натиснах и бутнах вратата, тя се отвори леко и безшумно.

Бях на третия етаж на къщата в коридор, слабо осветен от светлината, проникваща през широките стълбища в другия край. Имаше осем врати, по четири от всяка страна на коридора. Бутнах две-три от тях и в лицето ме удари мирис на застояло, който говореше за това, че не бяха обитавани. Вероятно са били предназначени за жилища на прислугата и дълго време са оставали незаети.

Отдолу се чуваха гласове, минах по коридора към стълбата и се огледах. Стъпалата слизаха надолу под остър ъгъл. Нищо повече не се виждаше. Точно когато се канех да стъпя на първото, забелязах нечия сянка и се отдръпнах бързо назад.

Стълбата беше охранявана. В детските си години бях имал възможност да видя такива старинни къщи и знаех, че те обикновено имат черен вход за прислугата. Минах по коридора, завих надясно и го открих.

Дървените стъпала се бяха разсъхнали от годините и опасно проскърцваха под краката ми, така че се държах колкото може по-близо до стената. Стигнах до втория етаж и бутнах вратата.

Този път едва не ме хванаха. Мъжът, който седеше на стола, облегнат на стената, се опита да скочи и едновременно с това да измъкне пистолета от кобура. Движението му беше толкова рязко, че столът се изплъзна изпод тялото му. Но въпреки това той разполагаше с достатъчно време да направи това, което се канеше. Претърколи се през глава, извади пистолета и вече се канеше да вдигне предпазителя, когато го улучих с върха на обувката си по брадата и едва не му изкъртих врата. Челюстта му се изкриви под невъобразим ъгъл, а долните му зъби се забиха в бузата му.

Очите му изскочиха от орбитите и той ослепя от болка. Измъкнах пистолета от ръката му, завлякох го под стълбите и оставих стола на мястото му. Ако някой дойдеше, щеше да си помисли, че оня тип за момент е излязъл, и нямаше да се загрижи много.

След като се бях освободил от първия телохранител, имах възможност да си съставя по-добра представа за вътрешното разположение на къщата. Коридорите се простираха във всички посоки, с множество врати, които водеха до прекрасно обзаведени стаи, санитарни и складови помещения. От мястото, където се намирах, виждах още двама главорези и знаех, че нямам никакви шансове да мина покрай тях незабелязан. Не можех и да стрелям, защото това щеше да влоши окончателно положението ми.

От вътрешността на къщата долетя шум от гласове и смях, заглушен от дебелите стени.

Стоях в нишата на вратата, като наблюдавах човека в края на коридора, който изведнъж се обърна и тръгна към мен. Приближи се на петнайсет крачки от мен, спря за момент, изглежда, почувства нещо, но после сви рамене и зае първоначалната си позиция.

Зад мен вратата, на която се бях облегнал, изведнъж се отвори със слабо скърцане. Телохранителят спря отново, погледна назад през рамото си и очевидно реши, че трябва да изследва източника на шума. Не ми оставаше нищо друго, освен да вляза в стаята и да затворя вратата отвътре, надявайки се, че той няма да усети движенията ми. Чух как мина покрай мен, а после се върна обратно, доволен, че не е открил нищо.

Сега обаче щеше да бъде нащрек.

Ядосах се на себе си, че не му бях скочил, когато имах тази възможност, но сега вече бе прекалено късно. Запалих последната клечка кибрит и на слабата й светлина открих, че се намирам в кухнята, с мръсни съдове, натрупани в умивалника. Върху старинната печка имаше използвани тенджери. Четири подноса на колела бяха подредени до стената покрай самия коридор, който водеше някъде навътре в къщата.

Клечката припламна и угасна, но аз бях фиксирал посоката си на движение и я следвах в ума си.

Намерих това, за което бях дошъл. Или поне част от него.

Широката летяща врата, която отделяше кухнята от съседната стая, беше затворена, но така се беше разсъхнала от старост, че между двете й крила се беше образувал процеп, широк четвърт инч.

Долепих око до процепа, за да мога да получа по-широк обзор, и ги видях — едни седяха в кресла, други стояха и пушеха. Но всички се наслаждаваха на спектакъла, който се разиграваше за тях в средата на стаята.

Там се намираше клетка с размери приблизително осем квадратни фута, решетките бяха дебели колкото палеца ми и покрити с тънък проводник.

Тя стоеше напълно неподвижно по средата на клетката на дървен подиум в много неудобна поза. Черните й коси рязко изпъкваха на фона на бялото боди, което беше отворено отпред и преметнато през рамената й. Фалшивата усмивка на смъртен ужас сякаш бе нарисувана на лицето й, очите й, изпълнени с мрачна решителност, като че ли не вярваха на това, което ставаше. Нито едно мускулче не помръдваше по тялото й и в призрачната синя светлина, която я заливаше, виждах, че очите й следваха движенията на двете гърмящи змии, които се извиваха на няколко инча от крака й, с нервно потрепващи раздвоени езици, реагиращи на опасността в тази странна атмосфера и яростно тресящи опашки.

Отново бях намерил Грета Сървис!

Трудно ми беше да кажа от колко време се намираше в тази клетка, но беше напълно очевидно, че момичето успява да запази неустойчивото си положение само с цената на огромно напрежение на мускулите. Всяко движение, колкото и малко да бе то, можеше да накара змиите да се хвърлят в атака.

Някаква фигура се размърда в задните кресла и аз видях Белар Рис. За част от секундата той се оказа в ивицата светлина и върху лицето му видях изписана усмивка на похотливо удоволствие. Беше седнал на страничната облегалка на креслото, едната му ръка беше преметната през рамото на дамата, която заемаше креслото.

Нечий глас от другата страна попита:

— Колко време продължава това, Белар.

Той погледна часовника си.

— Четирийсет минути.

После се чу глас откъм креслото, на чиято облегалка седеше Белар.

— Май ще загубите облога, Белар, и тя ще получи вашите петдесет хиляди.

Кожата ми настръхна, защото отговорът на загадката се намираше в тази стая. Гласът принадлежеше на Далси Макинес.

Белар Рис отговори:

— Не, няма да загубя и вие ще получите удоволствието, което очаквате.

От колко време се занимаваше с това, Далси? Издирвала си жени, които са били съгласни да доставят такъв род удоволствие и наслада? Да, положението ти е облекчавало много задачата ти. Колко ли нещастни момичета, за които ние дори и не подозираме, са умрели вече по този начин? И дали е имало такива, които са печелели ужасния бас и са се оказали по-силни от тази извратена жажда за удоволствия? И какво си печелила ти, Далси? Момее би именно с това се обяснява твоята изключителна популярност в светските кръгове!? Кого още си примамила в този тесен кръг, който би могъл да бъде шантажиран политически, защото е станал кръвен брат в престъпленията ти?

Сигурно е била поразена, когато аз се намесих в играта, защото до този момент всичко е било внимателно планирано и осъществявано. Те имаха достатъчно, средства и пари, с които да оперират. А също и съзнанието, че ги пази щитът на дипломатическия имунитет.

Какъв беше твоят щит, Далси? Или парите и удоволствието от упражняваната власт бяха повече от достатъчни?

Сега можех да видя повечето от лицата в стаята. Това бяха предимно пришълци от страните, внезапно изплували на международната сцена с богатството и мощта си, но въпреки това си оставаха на равнището на примитивното варварство. Но не всички. Някои от тях бях виждал във Фламинго Руум и те имаха много респектиращ вид.

Далси отлично беше подбирала всички обекти. Това бяха самотни жени, които нямаха кой да се грижи за тях. Бяха готови да направят всичко, с надеждата, че ще получат малко състояние.

Грета беше единственото изключение. Тя имаше близък човек, който можеше да се погрижи за нея. И тя се стремеше да получи тези пари, защото също имаше за кого да се грижи. Може би Хари Сървис не го заслужаваше, но за нея той беше единственият близък човек на света и тя беше готова да изпълни обещанието си към него.

Лицето й сега се бе стегнало още повече от преди, от израза й ясно личеше, че едва успява да издържа на огромното напрежение и на близостта на змиите.

Жалко, че Мич Темпъл не можа да види в какво се бе препънал. Той беше започнал да преследва един убиец, защото му се бе сторило, че някаква нишка свързва в едно цяло смъртта на двете момичета и двете евтини найлонови секс-бодита. Обиколил купища магазини и е имал късмета да свари Белар Рис точно когато е купувал още едно боди. Дори когато публикува своята статия за дейността на Рис, не е бил сигурен в личността на човека, когото е следял, затова е отишъл в информационния отдел и там в картотеката наистина е намерил снимката, която потвърждаваше, че това е именно Белар Рис.

Обаждането му на Норман Харисън също се вписваше в картината. Трябвали са му убедителни доказателства, защото не е толкова лесно да се обвини такъв човек. Но Норм е бил извън града. Тогава Мич е потърсил друг източник на информация. Навярно Роналд Милър е съобщил на Мич за съдебния иск на неговата компания по повод кражбата на С-130. Това също се вписваше в картината. А тази кражба е била извършена на кораба, който е бил собственост на Белар Рис. Али Дювал сигурно е разпознал съдържанието на каргото, докладвал е на Рис за потенциалната стойност на стоката и му я е доставил на брега.

Бедата на Мич е била в това, че Роналд Милър в нужния момент също е напуснал града и тогава Темпъл е имал само една възможност — да се обърна непосредствено към Рис, да уговори проформа интервю с него по един или друг въпрос, а после да се опита да измъкне нещо от него. Но и Рис не е бил вчерашен.

Той е знаел кой е Мич, защото снимката му винаги придружава статиите му, и е разбирал какво се кани да направи, затова е приключил историята с един точен удар с нож в сърцето.

Въпреки това нещата не приключиха благополучно. Аз започнах да издирвам Грета, която би могла да ме отведе до него. Те вече са били сключили контракт с нея, била е готова на всичко, въпреки че е знаела какво е станало с предишните момичета. Навярно са я криели тук в очакване на тази нощ и тя е постъпила така по свое собствено желание.

Но те не са знаели какво точно ми е известно. Вестниците превъзнасяха способностите ми и те не са могли да рискуват. Орсло Бухер им е принадлежал телом и духом и те са го използвали за някои дребни поръчения. Той претърсил офиса ми, после се опита да ме убие и самият загина.

И така, те отново се оказаха с празни ръце.

Аз продължавах да търся Грета.

Тогава те са позволили на Грета да се срещне с мен.

С помощта на Лоренцо Джоунс Али Дювал наредил нещата така, че Грета да използва стаята на Вирджиния Хауел, един контакт, който едва ли би ме насочил по следите им. За Далси не е представлявало никаква трудност да сложи картона на Грета Сървис в картотеката на Теди Гейтс и да ми подскаже къде да я търся. После го е взела оттам и е изпратила Теди на среща със собствената му смърт. Пуснали са навсякъде „червени херинги“ и „диви гъски“, за да направят невъзможно преследването.

Но те не са взели предвид едно обстоятелство, а именно, че Лоренцо Джоунс ще прояви интерес към Али Дювал. Джоунс намирисваше големите пари отдалеч и можеше да ги преследва достатъчно дълго време, но той също така надушваше и неприятностите и се боеше от тях като дявол от тамян. Не са предполагали също, че след срещата си с Грета ще продължа да се интересувам от случая. Тя е била в стаята по собствено желание. Трябвало е да отиде там, след като е искала да получи тези пари, от които се е нуждаела толкова отчаяно.

Но колко си глупава, Далси! Това не би могло да продължава вечно. Ти не можеше постоянно да покриваш нещата!

Разнесе се шум от гласове, който се смени с ледено мълчание. Отново долепих око до процепа. Грета се беше олюляла върху постамента и двете змии веднага се размърдаха, острите им езичета се замятаха бързо във въздуха, за да открият източника на движение, и ужасният шум, който издаваха с опашките си, се усили.

Сега беше моментът да действам!

Натиках двата пистолета под колана си, хванах дръжките на вратата и вече се канех да я отворя, когато изведнъж се чу вик и един висок момък нахлу в стаята.

— Кучето! Кучето е убито! Някой е успял да влезе в къщата!

Онези, които стояха до вратата, бяха толкова поразени от казаното, че не забелязаха как я отворих. Завъртяха се на петите си, когато вече бях в стаята, единият се обърна под носа ми и уцели точно дръжката на пистолета ми, като се строполи на земята със силен стон.

Настана пълно объркване. Всички се мъчеха да избягат едновременно, но нямаше къде да отидат. Бяха повече, отколкото си мислех, но те смятаха, че не съм сам, и първата им мисъл бе да избягат колкото се може по-бързо. Мятаха се из стаята, търсейки изход, без да могат да го намерят. Когато момъкът до отсрещната врата изстреля два куршума в моя посока, това само увеличи паниката. Тълпата се раздели точно пред мен, лица и тела се сливаха в слабата светлина.

Грета обаче не помръдваше. Просто не можеше.

Стрелях два пъти между решетките на клетката и отнесох главите на двете змии точно в мига, в който тя рухна върху гърчещите им се тела.

От всички страни прииждаха въоръжени хора, пистолетите им изригваха смърт. Трясъкът от изстрелите се смесваше с крясъците на тези, които се опитваха да излязат. Застрелях един в гърдите, а друг раних в крака, но това не бяха хората, които аз исках.

Целта ми беше Белар Рис. В стаята цареше полумрак и той беше някъде в тъмното.

Почти бях успял. Свалих на земята типа, който охраняваше изхода и почти стигнах до вратата. С два бързи изстрела можех да сигнализирам на цивилните полицаи, които патрулираха в околността, и те щяха да поемат щафетата и да довършат работата.

Това почти е голяма работа. Късметът ми обаче ме напусна. Нещо тежко се стовари върху главата ми и аз паднах, като се надявах, че ще загубя съзнание, преди да съм усетил болка.

Дойдох на себе си от това, че главата ми се полюшваше. Заливаха ме яростни вълни на болка, повдигаше ми се. Размърдах се и се опитах да стана на крака, но не успях. Краката ми бяха вързани, а ръцете — стегнати зад гърба с въже. Едва успях да отворя очи и видях двама типа, които ме мъкнеха за краката. Освен тях още двама ме бяха хванали за ръцете. Отстрани вървяха Далси и Белар Рис.

Кучето отново срещна куче.

Той забеляза, че го гледам, и каза:

— Вие сте глупак!

Не отговорих нищо. Гледах към другото куче и казах на Далси:

— Здрасти, кучко!

Тя се направи, че не ме чу.

Единият от онези, които ме мъкнеха за краката, спря и попита:

— Тук ли, Белар?

— Да, заедно с останалите, Али.

Той пусна крака ми и измъкна връзка ключове от джоба си. Едва сега успях да го разгледам по-добре. Бях го виждал два пъти преди това. Един път на снимката във вестника, където той стоеше до Рис, а втория път го видях да излиза от асансьора, когато напусках офиса на Далси.

Да, сега картината беше пълна. Само че никой нямаше да я види. „Като тази, която Клио нарисува“ — помислих си аз. Очите ми се затвориха, главата ми се отпусна, но все още чувах гласовете им.

— Това място сигурно ли е? — попита Далси.

— Прозорците имат решетки, вратата има тройна ключалка. Ще свърши работа, докато се освободим от тях.

— Но…

Той я прекъсна.

— Качи се горе и успокой останалите. Може някой да е чул изстрелите и ако има разследване, трябва да наредим на телохранителите да казват, че някой се е опитвал да проникне тук. Ако не, просто ще седнем, ще се успокоим и ще обсъдим всичко. Първо трябва да решим как да се избавим от труповете, които тоя ни остави.

Чух как се отвори някаква врата, след това ме блъснаха долу и вратата зад мен се затвори с металическо прещракване. След това я залостиха. Лежах на студения бетон по лице и чаках, а в главата ми гореше адски огън.

Някой драсна кибрит, припламна слабо пламъче и един познат глас от ъгъла каза:

— Майк?

Бях толкова учуден, че веднага дойдох на себе си. В слабото несигурно сияние на огънчето от клечката видях лицето й. Беше мръсно, но се усмихваше.

— Здрасти, Велда!

Човек можеше да си помисли, че сме се срещнали по време на обяд.

Тя се засмя, протегна ръка и дръпна някаква връвчица. Ниско под тавана светна слаба лампа. Светлината беше толкова мъждива, че едва стигаше до ъглите на стаята. Тя се приближи до мен, развърза ръцете и краката ми. Започнах да ги разтривам, докато кръвообращението ми се възстанови, а после опипах раната на главата. Беше повърхностна, но страшно болезнена. Поне нямаше да умра от нея.

Когато успях да се изправя, Велда посочи с ръка зад мен. Там лежеше със завързани ръце и крака Грета Сървис и на челото й имаше огромна синина.

— Първо донесоха нея — каза Велда. — Има ли и други?

— Не.

Тя се наведе, развърза Грета и започна да я масажира, докато тя не се съвзе. Оставих я да завърши процедурата, уверих се, че Грета е наред, и притеглих Велда към себе си.

— Кажи ми, котенце, как все пак попадна тук?

— Заради Джули Пелхам. Оня тип все пак я беше намерил. Навярно я беше причакал и със сила я беше накарал да се качи в колата му, а после не е знаел какво да прави с нея. Видях ги, когато минаваха с колата покрай мен, запомних номера и направих справка. Регистрирана е на името на човек от легацията, която заема тази сграда. Опитах се да вляза отзад, но се натъкнах на куче и един от ония типове ме хвана. Започнаха да се чудят какво да ме правят, но точно тогава гостите започнаха да пристигат, така че ме вързаха и ме натикаха тук. Беше ми нужен цял час, за да успея да се развържа, но, слава богу, че поне не бях на тъмно.

— Какво е станало с момичето?

Велда посочи с палец към по-отдалечения ъгъл.

— Виж сам.

Там лежаха две тела.

— И двамата са допуснали грешка — казах аз. — Той не е можал да обясни нищо на момичето, но затова пък тя му е обяснила всичко. — Хвърлих поглед около себе си. — Провери ли що за помещение е това?

— Част от бившата пералня. Има няколко корита за пране на бельо и една стара газова печка, на която крановете пропускат. Този прозорец се намира на равнището на приземния етаж. Мисля, че сме някъде в задната част на къщата. Решетките на прозорците са циментирани.

Тя ми съобщи това с безразличен глас, но все пак можех да различа надигащия се в нея страх.

— Успокой се, рожбо. Дай да се поогледам.

Не можехме да минем през вратата. Беше много масивна и залостена здраво. Единственият изход бяха прозорците. Стъклата, замазани с черна боя, бяха от другата страна на решетките. Опипах прътите — дебели цял инч и ръждясали. На пръв поглед изглеждаха непреодолима преграда, но железата не бяха влезли добре в основата.

Циментът, с който бяха закрепени решетките, беше ерозирал от влагата и газта и след малко усилие успях да изкопая дупка в него с нокътя на пръста си. Отидох до старата печка, измъкнах един ръжен и започнах да ровя с него. Вдигна се голяма пушилка, но след десет минути успях да извадя прътите от циментената основа. Не разполагах повече с пистолет, но тези железни пръти можеха да бъдат чудесно оръжие, ако се наложеше.

Грета започна да стене, седна на пода и притисна ръка към челото си. Все още не беше дошла напълно на себе си и не можеше да разбере какво става. Подхванах я и точно се канех да я изправя на крака, когато чух приглушено дрънчене. Протегнах ръка към Велда да замре. След секунда звукът се повтори, след това още веднъж и прекъсна точно на средата. Пуснах Грета, отидох до вратата, която се намираше зад печката, и я отворих.

Там на една полица имаше телефон, затрупан с купчина мръсни кърпи. Внимателно вдигнах слушалката, но от другата страна вече бяха затворили. Натиснах вилката и я пуснах, но не чух обичайния сигнал.

Велда ме гледаше с надежда, но аз поклатих глава.

— Звъни само когато се обаждат отвън, оттук не може да се обадим на никого. Това е стар модел, който са забравили да изключат, когато са инсталирали новите. Работи само защото някъде има преплитане на линии.

— Но ако някой позвъни… бихме могли да му кажем…

Тя спря, осъзнавайки невероятността на подобно събитие.

И все пак… бихме могли да направим нещо с този телефон. Можеше и да не успеем да се измъкнем от имението, но поне щяхме да си отмъстим. Вкарах го в стаята, като опънах шнура колкото можах. После измъкнах всичките му вътрешности, като оставих само звънеца, омотах един пирон за връзката на обувката си, а след това завързах единия край на връзката за звънеца, а втория, на който беше пиронът, прикрепих към крушката на тавана по такъв начин, че пиронът да счупи крушката, когато телефонът зазвъни.

Велда ме наблюдаваше с любопитство, но аз не разполагах с време за обяснения. Когато всичко беше направено, отидох до прозореца, отворих го и помогнах на Велда да излезе навън. Двамата с нея успяхме да измъкнем и Грета. После се върнах и отворих до краен предел крана на газовата печка. Отново излязох навън, затворих плътно прозореца зад себе си, взех в ръка един от железните пръти, а другия дадох на Велда.

— Да вървим — казах аз.

Този път феята на щастието ни се усмихна. Нощта беше наш приятел, а сенките — нашата любов. Охраната беше на двора, но те бяха твърде разтревожени и бяха забравили, че трябва да се движат в сянката, затова успяхме да ги заобиколим. Студеният вятърът духаше в гърба ни и кучетата не ни надушиха. Намерихме бързо стената и благополучно успяхме да се прехвърлим през нея.

Колата ми беше наблизо — там, където я бях оставил. Качихме се в нея, натиснах педала на газта и се понесохме напред по черния път, оставяйки зад себе си и къщата, и върволицата от коли пред входа й.

Минахме през целия Бредбъри и стигнахме до бензиностанцията, която още работеше. Там се поизмихме и си починахме. Погледнах часовника си. Скоро слънцето щеше да изгрее. Използвах кредитната карта на Джордж, която той пазеше в жабката на колата, и получих малко дребни от дежурния. Сигурно ни беше взел за съботни пияници.

Първо се обадих на Хай. Поисках номера на къщата, където се намираше Белар Рис. Хай позвъня след пет минути и настоя за повече информация, но аз не му я дадох. Обещах само, че ще му разкажа по-късно. Жалко, че нямаше да може да публикува тази история.

Велда и Грета излязоха от дамската тоалетна и се качиха в колата. Точно пусках монетата в автомата, когато се приближи патрулна кола. От нея слезе униформен полицай и започна да търси дребни из джобовете си. Като видя, че телефонната будка е заета, той спря и търпеливо зачака, докато аз набирах номера.

Междувременно в старата пералня би трябвало да се насъбере дяволски много газ. Чудовищният разрушителен заряд беше готов да превърне всичко в ад.

В ушите ми се разнесе телефонният сигнал.

На шест мили от мястото, където се намирахме сега, като някакво странно нощно цвете високо в небето се разтвори оранжево сияние, задържа се за малко и угасна със скоростта, с която беше разцъфтяло.

Още няколко секунди нощта беше тиха. А после върху нас се изсипа чудовищен грохот. Ударната вълна разтърси прозорците на околните сгради.

Полицаят отвори уста и на лицето му се изписа огромно учудване.

— Какво, по дяволите, беше това!?

— Грешен номер — казах аз и тръгнах към колата.