Мики Спилейн
Тела, родени за бикини (10)

Глава 10

Улицата пред хотела на Парк Авеню беше задръстена от лимузини. Тротоарът гъмжеше от фотографи, които си пробиваха път сред множеството любопитни и се опитваха да намерят подходящо място, за да снимат международните знаменитости за страниците на вестниците и списанията, отразяващи живота на висшето общество.

Повечето от колите бяха с униформени шофьори, които след като оставеха пътниците си, бавно отминаваха, но другите, автомобилите с DPL на номерата си спираха безразборно и собствениците им ги оставяха където им падне, без да обръщат внимание на знаците, забраняващи паркирането. Двамата конни полицаи с отвращение ги игнорираха и съсредоточаваха вниманието си върху това да осигурят колкото е възможно по-бързо придвижване на колите.

Слязох от таксито и влязох във фоайето след един от фотографите, който за момент се загледа неуверено в мен, но след това откри някого, за когото беше сигурен. Наредих се на опашката и дадох палтото и шапката си на гардероб, а после тръгнах да търся Далси. От всяка гледна точка, освен отпред, мъжете изглеждаха като че ли извадени от един калъп в еднаквите си смокинги, но жените бяха толкова цветисти, че започнах да се чудя какво, по дяволите, бе станало със законите на природата. Обикновени мъжките екземпляри бяха надарени с кичести форми, докато женските бяха сиви и унили.

Все пак в този коневръз имаше някакъв ред, който се диктуваше от вниманието, което се отделяше на големите знаменитости. Те бяха фаворизирани и непрекъснато очаквани, винаги обградени от пъстър антураж. В разнасящите се наоколо звуци доминираха чуждите акценти и пронизителният смях на жените, глупави същества, които веднага започваха да се надуват, стига някой да ги погледнеше.

И това ми било висше общество — помислих си аз. — Братко мой!

Някои вече бяха формирали малки коалиции и ангажирани в дълбокомислени разговори се придвижваха към асансьорите, а жените се влачеха след тях с горда походка и изкуствено приповдигнато настроение. Някои от тях носеха белезите на самодоволството и аз бях склонен да мисля, че те или са нещо истинско, родени да изграждат и контролират империи, или че пък въобще не им пукаше.

Няколко пъти улавях отражението си в едно от огледалата и трябваше с удоволствие да констатирам, че мястото ми съвсем не е тук. На два пъти хора, които определях като служители на отдела за сигурност, минаха покрай мен и ние си кимнахме незабележимо. Смятаха ме за един от тях и очите им не можеха да пропуснат кройката, по която беше ушит костюма ми, за да скрие пистолета, или пък отпечатъка на професионалист, изписан на лицето ми, по същия начин, по който и аз не можех да пропусна това по отношение на тях.

Точно в 7.30 Далси се появи с още няколко души и докато отговаряше на обикновените приветствия, целувки и ръкостискания, ме търсеше с очи. Махнах й с ръка и я изчаках да се откачи от заобикалящите я досадници и да даде мантото си на гардероб. После се приближих до нея, като с всичка сила се мъчех да не се хиля идиотски като щастлив гимназист.

Далси въобще не беше от типа на пауните. Беше облечена в черна рокля, която толкова плътно прилепваше по тялото й, като че ли отдолу нямаше нищо. Косата й беше събрана и образуваше нежни вълни от къдрици, в които като в електрически дисплей се отразяваше сребърната светлина на полилеите. На шията й блестяха диаманти, а на китката си носеше мъничко часовниче с диамантена верижка.

Беше най-поразителното нещо тук.

— Здравей, красавице — казах аз.

Пръстите й сграбчиха ръката ми, тя отметна глава назад и се засмя нежно.

— Неподходящ поздрав за такъв изискан прием.

— Не можах да измисля нищо друго.

— Няма нищо — каза тя и стисна пръстите ми. — Харесва ми. — Тя ме изгледа от горе до долу и произнесе с явно одобрение: — В този смокинг изглеждаш страхотно.

— Само за теб, момичето ми. Да не съм рицарски кон.

— Точно за това си помислих. Страхувах се, че няма да дойдеш.

— Нямаше да изпусна приема за нищо на света. Мога да се възползвам от най-прекрасните неща в живота.

Далси ми хвърли бърз поглед.

— Недей да очакваш прекалено много. Някои от тези хора идват от най-странните кътчета на света… Тук е доста хладно.

Да отидем ли във Фламинго Руум.

— Нали за това сме дошли — казах аз. Насочихме се към асансьорите, като се смесихме с останалите. Докато чакахме асансьора, аз попитах: — Има ли нещо ново за Гейтс?

— Не. Един от нашите сътрудници пое неговите задължения. Как мислиш, Майк, какво може да му се е случило?

— Ако знаех, щях да го накарам да си каже и майчиното мляко. Мисля, че се е забъркал в някаква каша и сега се опитва да се скрие.

— Дадох си труда да се обадя във всички агенции, които имат заявки при него, но ми казаха, че не работи по нито една от тях. Така че в последно време той е работел само за нас или за себе си в собственото си студио. Един от приятелите му има ключ от неговия апартамент и направи опис на оборудването му. Не е взел нищо със себе си.

— Тогава не може да е отишъл далеч. Далси замислено поклати глава.

— Не зная. Мат Принс, който се занимава с перспективното планиране, и Теди са много близки. Той казва, че Гейтс е имал доста пари в бюрото си, а сега парите ги няма.

— Колко?

— Повече от хиляда долара. Той постоянно купуваше нови камери и лещи. Мат твърди, че Теди никога не се е безпокоял за парите, които държи в офиса си. Наистина разполагаше с доста свободни средства.

— Да, с един бон би могъл да стигне далеч.

Асансьорът дойде, преди тя да може да ми отговори, и ние влязохме в кабината. Докато се изкачвахме, Далси ме представи на някои от компанията си, които ме изгледаха странно, защото не бяха сигурни кой съм аз, но бяха убедени, че имам някаква значимост, след като съм заедно с нея.

Когато влязохме във Фламинго Руум, се оказахме в истинска феерия от цветове и звуци, монтаж от образи, съставен от хора в движение. От тавана се спускаха знамената на всички обединени нации и се поклащаха лениво под нежния напор на невидим бриз. В дъното на салона свиреше оркестър, чиято програма можеше да задоволи всички национални вкусове, масите се огъваха под купищата лакомства от различни страни.

Непрекъснато се разнасяха гърмежи от отваряне на шампанско и звънът на стотиците чаши се открояваше на фона на гласовете.

— Какво става с програмата за борба с бедността? — попитах Далси.

Тя ме сръга с лакът да мълча и се засмя приглушено.

Далси имаше изключителна памет за имена, дори и за такива, от които може да ти се изкълчи езикът. Лесно се смесваше с тълпата и намираше подходящи думи за всеки, способността й да доставя удоволствие на другите беше направо невероятна. Много от мъжете ми хвърляха завистливи погледи, защото аз бях неин кавалер, и се опитваха да ме каталогизират.

Когато се налагаше, аз също се включвах в играта. Не ми беше много лесно и след около час цялата тази куртоазия започна да ми лази по нервите. Не бях дошъл за това и Далси усети раздразнението ми. Предложи да изпием по един коктейл в бара.

Бяхме се насочили вече към него, когато Далси ми каза небрежно:

— Белар Рис е там.

И посочи с ръка към ъгъла на салона, където беседваха трима мъже.

Едно куче винаги може да различи друго куче. То може да ги вижда, да ги мирише, но никога няма да ги сбърка с нещо друго. Могат да имат различна големина, форма или цвят, но за едно куче кучето винаги си остава куче.

Той се беше облегнал на стената. За страничния наблюдател той беше зает просто с неангажиращ светски разговор, но всъщност това не беше така. Беше заел инстинктивната поза на оцеляване, постоянно готов да отрази всяка атака. Не се обърна и не ни погледна, но знаех, че ни беше видял. Чувствах, че мускулите на врата ми се бяха втвърдили, и знаех, че той изпитва същото.

Кучето беше срещнало куче. Никой не го знаеше, освен кучетата, а те не го казваха.

Беше по-висок, отколкото предполагах. Но усещането за сила, което бях доловил от снимката му, наистина се излъчваше от него. Когато се обърнах, усетих колко много животинска грация, опасна и лъжлива, има в него, защото той можеше да се движи много по-бързо, ако се наложеше.

Когато бяхме само на десет фута от него, той си даде вид, че ни е забелязал. Вълната на очарование веднага изтри израза на предпазливост от лицето му и той тръгна към Далси с протегната ръка.

Но гледаше не нея, а мен. Именно мен наблюдаваше. Аз бях от неговата порода. Не можеше да ме измами и да ме омае със светските си маниери. Аз се движех толкова бързо, колкото и той, и също като него можех да убивам.

От всички присъстващи само аз представлявах потенциална заплаха. Разбирах го, защото той изпитваше същото, което изпитвах и аз.

Цветът на кожата му беше като цвета на хората, които живеят по крайбрежието на Средиземно море. Тъмните очи под гъстите черни вежди, които се сключваха над ястребовия му нос, издаваха арабския му произход. Косата му беше гладко зализана назад, а усмивката откриваше пред погледа ни ослепителната белота на зъбите му.

— Приятно ми е да ви видя — каза Далси. — Разрешете да ви представя мистър Хамър.

За първи път ме погледна директно и ми подаде ръка. Китката, която се подаде под ръкава на сакото му, демонстрира липсата на маншети и аз разбрах, че съм бил прав. Дори и облечен в смокинг, той носеше риза с къси ръкави.

— Приятно ми е, мистър Хамър — гласът му беше плътен и дълбок, говореше с лек акцент, а в тона му липсваше удоволствието, което усмивката му искаше да покаже.

— Радвам се да ви видя, мистър Рис — ръкостискането ни беше кратко и силно.

— Вие член на групата на САЩ в ООН ли сте? Не си спомням да съм ви виждал…

Но аз не се канех да си играя с него.

— Не, по дяволите. Аз съм частен детектив.

За малка част от секундата нещо в очите му трепна, може би се учуди, че не се опитвам да го разигравам. Но заради Далси той още повече се усмихна и каза:

— Аз естествено одобрявам това. Такава очарователна жена като мис Макинес има нужда от сигурна защита. Но нима тук нещо може да ви заплашва, скъпа? — той ни погледна въпросително.

— Половината от тези хора се сражават на няколко хиляди мили разстояние от тук — казах аз.

Белар Рис продължи да се усмихва. — Да, разбира се, но тук всички ние сме миротворци, нали така?

— Това ще бъде велик ден — казах аз. Знаех как изглеждаше лицето ми. Бях си надянал собствената ухилена физиономия, която се появяваше автоматично, когато врагът беше пред мен. Усещах, че очите ми се бяха присвили, но в гърдите си изпитвах някакво смешно чувство на разслабеност.

— Вие явно не сте от хората, които имат доверие в ООН, мистър Хамър. Това е много лошо. Тази организация служи като великолепен паметник на… — той се запъна за момент, търсейки подходящите думи — на целостта на света.

— Биволски лайна^[1] — отвърнах аз.

— Майк! — Лицето на Далси беше порозовяло от притеснение и тя ме сръга с лакът. — Какви ужасни неща говориш.

— Попитайте момчетата, които са воювали в Корея и Виетнам, или пък в Стенливил. Попитайте…

Белар Рис отметна глава и се засмя с дълбокия си глас.

— Това е съвършено вярно, мистър Хамър. Виждате ли, именно хората като вас трябва да бъдат убедени в необходимостта от радикални изменения и тогава вие ще станете най-силните адвокати на обединения свят. Знаете колко съвещания и дискусии, колко аргументи и убеждаване са необходими, преди да се стигне до резолюция по някой въпрос — той отново ми протегна ръка. — Приятна вечер, мистър Хамър. — Пръстите му нарочно се стегнаха и аз вложих цялата си сила в това ръкостискане. Можех и така. Той почувства, че съм достоен противник, и пусна ръката ми. — Добре е, когато можеш да разбереш мнението на… един човек от улицата.

Кимна ми и леко, чисто по европейски се поклони на Далси.

— Мис Макинес, моите уважения.

Отдръпна се и от цялата му фигура се излъчваха спокойствие и увереност. Далси погледа около минута след него, а после се обърна към мен.

— За това ли дойде тук. Ако знаех, че ще водите политически спор… Ти го притесни.

— Така ли?

Тя се засмя, като се стараеше да приглуши смеха с ръка на устата.

— Наистина беше много забавно. Особено когато каза онази ужасна дума.

— Тогава ми измий устата със сапун.

— И все пак, Майк, ще ми кажеш ли сега защо искаше да се срещнеш с него?

— Няма да разбереш, рожбо.

— Поне… удовлетворен ли си? Хванах я подръка и я поведох към бара.

— Напълно — казах аз. — Някъде в общата картина има място и за него.

— Говориш със загадки, Майк. Добре, хайде да пийнем нещо, а после ще ме изпратиш до дома. Очаква ме дълъг и напрегнат уикенд. Трябва да излезе новият брой на списанието и сега не мога да си позволя да си лягам късно, докато не приключа всичко.

— Много лошо — казах аз. Пръстите й стиснаха ръката ми.

— Знам — тя притисна глава към рамото ми. — Но ще има и други възможности.

 

 

Оставих Далси пред апартамента й и после наредих на шофьора да ме откара обратно в хотела. Качих се в стаята си, свалих смокинга, направих си един коктейл и се опънах в креслото, като качих краката си на перваза на прозореца и се загледах в нощния мрак. Разследването беше достигнало до определена точка, от която нямаше връщане назад. Някои неща вече се очертаваха, макар че все още бяха доста смътни. Някакъв малък детайл се беше загнездил в гънките на мозъка ми и аз се опитвах да го изкарам от там, като подреждах отново отделните фрагменти на картината. Сега трябваше само едно събитие или дума, за да може всичко да застане на мястото си. Може би Пат и момчета от пресата през това време щяха да открият недостигащия детайл. Все някой трябваше да го открие.

Допих коктейла си, направих си още един и когато го бях почти преполовил, телефонът иззвъня. Беше дежурната от централата на хотела, която ми съобщи, че някой ме е търсил четири пъти, като е оставял един и същ телефон с молба да се обадя непременно.

Набрах номера, оставен от момичето, и чух гласа на Клио.

— Майк Хамър?

— Здрасти, Клио.

— Ти така и не се върна при мен.

— Непременно ще го направя.

— Най-добре е още сега.

— Защо?

— Защото зная някои неща, които ще ти бъде интересно да научиш.

От начина, по който говореше, разбрах, че се е натряскала до козирката.

— Не можеш ли да ми го кажеш сега?

— Не. Само когато дойдеш тук.

Тя се засмя нежно и затвори. Казах нещо неприлично под мустак и отново набрах номера й. Изчаках, докато чух сигнала десетина пъти, но тя така и не се обади. Сложих слушалката на мястото й, станах и започнах да навличам дрехите си. Беше вече единайсет и половина, дяволски неподходящо време за разходки.

Има времена, когато нещо става с Гринуич Вилидж. Градът се раздвижва спазматично, сякаш се опитва да се прероди, и по време на конвулсиите хората, които го обитават, излизат навън, за да наблюдават спектакъла. Трудно е да се каже дали това е неодушевената архитектура на града, или самите хора, но знаеш, че нещо става. Прозорци, от които никога не е излизала светлина, изведнъж заблестяват; фигурите, които винаги си смятал просто за сенки във входовете, оживяват и започват да се движат. Хората прииждат от съседните райони, излизат от такситата само за да бъдат погълнати веднага от многобройните бистра, чиито уста са постоянно отворени, за да ги приемат.

Странните типове с фалцетни гласове, прилепнали джинси и якета, преметнати през рамо, се показват за оглед на публиката, доволни, че са централната атракция, като всеки от тях се опитва да попадне под лъча на прожектора. Техните партньори, усещайки, че плячката е достъпна, са готови да тръгнат към любимите си ловни полета, мъжествени в движенията си, съзнавайки, че рано или късно някой ще глътне примамката, след което ще започне бавната, дразнеща борба, изходът от която е предварително ясен.

Увереността, изглежда, доминираше навсякъде. Всеки изглеждаше толкова сигурен в себе си в тази изключителна нощ. Машината на потискането вероятно работеше на обратен ход, принуждавайки хората да излязат навън и да предизвикат природните стихии или пък да влязат в заведенията и да изразходят внезапния излишък от енергия.

Измъкнах се от таксито на Седмо Авеню и тръгнах между тълпата, като я наблюдавах как пулсира на улицата под сменящите се светлини на неоновите реклами, усещайки статичния заряд на живата маса. Не бях част от нея и имах чувството, че бях невидим. Всички се движеха към определена цел и в определена посока — желаеха да се присъединят към удоволствието от прераждането. Аз имах само посока на движение и си пробивах път към къщата, в която беше живяла Грета Сървис, и натиснах звънеца на Клио.

Зумерът на вратата ми съобщи, че мога да вляза. Оставих я да се захлопне след мене и започнах да се качвам по стълбите към последния етаж. Не почуках. Тя знаеше, че съм там. След минута вратата на апартамента се отвори леко и Клио застана на прага, облечена в едно от онези неща, през които се вижда всичко.

— Здрасти, Майк.

Влязох вътре, позволих й да вземе шлифера и шапката ми и се протегнах към едно от питиетата, които ме чакаха на масата. Картината й беше завършена, четките и останалият артистичен инструментариум бяха разположени така, че да се превърнат в част от декоративната й концепция за интериора на стаята. През остъкления таван и огромния френски прозорец можех да видя очертанията на Ню Йорк.

— Много си замислен тази вечер. — Тя се приближи до прозорците, дръпна един шнур, след това друг и ме лиши от гледката. Сякаш ми придърпаха одеялото над главата.

— Извинявай — казах аз.

— Няма нужда да се извиняваш. Изглеждаш объркан. Не мога ли да ти помогна?

— Това е една от онези странни нощи — оправдах се аз.

— Знам. И ти го чувстваш, нали? Кимнах.

Мина покрай мен, чистият найлон на дългия домашен халат шумолеше и статичното електричество го караше да прилепва към тялото й като втора кожа. Включи грамофона и стаята се изпълни със звуците на Патетичната симфония на Чайковски. Обърна се, играейки си с кубчето лед в чашата си, докато фините тонове започваха своето пътешествие към живота.

— Подходяща музика, нали?

Отпих от чашата си — питието беше прекрасно — и кимнах.

— Там долу те не познават тази музика — каза тя. — Прахосват си времето в безлично съществуване, опитват се да намерят нещо жизнено и оставят нещата такива, каквито са. Наистина си отиват опустошени.

— Какво искаше да ми кажеш, Клио?

Тя се усмихна, постави едната си ръка на кръста и отпи от чашата в другата.

— Но ти не си от тях.

— Клио…

Не ми обърна никакво внимание. Мълчаливо се приближи до мен, взе чашата от ръцете ми, която аз някак незабелязано бях изпразнил, и отново я напълни.

— Помниш ли за какво ти казах, когато беше тук миналия път?

— Не.

— Казах, че искам да те нарисувам.

— Виж какво…

— Особено сега. — Очите й ме гледаха със странен интерес. Тя завъртя глава, отмести се настрани, за да ме разгледа под друг ъгъл, и каза: — Да, нещо е станало с теб оттогава. Сега изглеждаш значително по-добре. Точно както трябва. В теб не е останала каквато и да било мекота.

Оставих чашата си и тя нежно поклати глава.

— Искаш да научиш нещо, Майк, но няма да разбереш нищо, докато не изпълниш желанието ми.

— Намерих Грета — казах аз.

— Добре — усмихна се отново тя. — Но сега не става въпрос само за нея, нали?

— Хайде, Клио, кажи ми каква муха ти е влязла в главата?

Тя се приближи до мен, обърна се с гръб и обви с ръцете ми талията си. Косите й гъделичкаха лицето ми и разнасяха слаб мирис на цветя.

— Аз също работя за Проктър Груп, нали не си забравил? Веднага познах, че си бил при Далси Макинес. Не трябваше да говориш такива неща на секретарката й. Тази стара пуританка не може да понася мъжкото превъзходство.

— Бях там — признах си аз.

Тя се извърна в обятията ми, като притисна към мен топлото си тяло.

— Започнах да ревнувам — тя се усмихна, погали лицето ми и сключи длани зад врата ми. — Аз първа те срещнах. Добре те дразня, нали?

— Боли ме. Моля те, не ме натискай толкова силно.

— За Теди Гейтс се носеха разни странни слухове. А след второто ти посещение той съвсем се загуби. Хората приказват, но никой не знае нищо определено.

— Освен теб?

— Освен мен — съгласи се тя. — Намерил си Грета Сървис, но нещата с това не са приключили. И сега си тук, за да разбереш още нещо.

Прокарах ръка по гърба й и усетих как тялото й се изпъна.

— Каква е цената ти, Клио?

— Ти! — отговори тя. — Първо ще те нарисувам. Искам завинаги да останеш с мен, да мога да разговарям с теб, когато пожелая, и да зная, че никога няма да изчезнеш.

Тя се изправи на пръсти и леко ме целуна. После се отстрани от мен, очите й приличаха на блуждаещи огънчета, танцуващи в далечината.

— Аз съм смешна жена, Майк, млада и стара едновременно. Твърде много съм видяла и преживяла. Никога няма да получа това, което действително искам, но имам достатъчно ум, за да го разбера. Така че взимам всичко, което мога и когато мога. Нали не е твърде сложно за теб?

— Разбирам го.

— Това е моето убежище. — Тя направи жест с ръка към стаята. — Малко е, но представлява нещо като светая светих. Оттук аз мога да наблюдавам останалата част от света и никой не може да ме докосне. Мога да остана тук завинаги с най-доброто, което имам, и да разполагам с него както желая и когато пожелая, без да се променям. Нали не ти звучи прекалено философски?

— Можеш да постигнеш и повече.

Огънчетата в очите й затанцуваха отново.

— Но не искам. Аз съм жива тук, Майк. И сега искам да те направя част от този живот. Няма да те продам. Няма да те дам на никого. Ще те запазя за себе си. Ти ще бъдеш толкова мой, колкото не си бил на никого другиго.

— Клио…

— Или никога няма да научиш това, което искаш. Оставих чашата на масата.

— Победи ме, малката. Може ли да си разхлабя вратовръзката?

— Свали си дрехите, Майк.

 

 

Тази нощ тя ме рисува. Не беше това, което очаквах. Рисуваше ме на фона на джунгла — зелена с малки блестящи оранжеви нетна, които сякаш бяха готови да се взривят на платното и унищожаваха усещането, че виждаш плоска повърхност. На картината имаше мъж и това бях аз, но представен не толкова физически, колкото психически. Това беше по-скоро либидинозното ми То, отколкото личното Аз, неясното същество, което се криеше отвъд прага на съзнанието ми. Беше видяла и схванала много неща, беше ги увековечила и когато се погледнах такъв, какъвто ме беше изобразила, имах чувството, че се сблъсквам лице в лице с най-големия си враг. Косите ми се изправиха във внезапна ярост от неочаквания сблъсък и аз разбрах какво бе видял Белар Рис, точно както и аз бях видял скритата му същност. Моят 45-и също беше там, нарисуван с такива детайли, че изглеждаше триизмерен, но се намираше далеч от ръцете ми, сякаш нямах нужда от него.

С течение на времето беше свалила чистия найлон и работеше несковавана, концентрирайки се единствено върху портрета. Можех да я изучавам абстрактно, любувайки се на прекрасното й тяло, след това в тишината умът ми полетя към други неща и Клио се превърна само в топли движещи се очертания, удължени розови линии, цъфтящи пъпки, които се криеха зад статива, след това отново се показваха. Мислите ми бяха потънали в един нереален свят, където единственото, което можеше да правиш, бе да мислиш. Разпокъсаните фрагменти на картината започнаха да се съединяват в странни съчетания и догадки и малко по малко възможното започна да се превръща в напълно вероятно.

Разреши ми само веднъж да погледна картината и веднага я обърна към стената.

— Сега си мой — каза тя.

Пръстите й докоснаха ключа на лампата и светлината постепенно се разтопи в нищото. Останахме само двамата, отново хора, а не фантастични сенки, едва различими белезникави силуети на фона на кадифената нощ.

Зад завесите зората отбелязваше началото на новия ден. Навън спазматичната оргия на чувствата бе приключила и не можех да разбера дали Вилидж се намираше все още в агонията на прераждането, или в ноктите на смъртта. Бяхме платили скъпо за невероятните часове, прекарани заедно. Бяхме изразходили излишната енергия, акумулирана в нас, и за един кратък период от време усетихме лудото облекчение, което бележеше върха на емоциите и тяхната най-ниска точка, зад която не можеше да има повече работа или мисли.

Погледнах нагоре и видях, че денят се промъкваше през остъкления таван. Тя беше вдигнала щорите, така че стъклото над главата ми изглеждаше като огромно сиво око, навлажнено от сълзите на дъжда, които се стичаха надолу към стряхата.

Изтъркалях се от дивана и се пресегнах за дрехите си. Надушвах аромата на свежо кафе, облякох се бързо и я повиках два пъти, без да получа отговор. Влязох в кухнята и видях електрическата кафеварка. Сипах си една чаша и я изпих набързо.

Тогава видях бележката.

Беше написана с въглен върху листче от албума със скиците. Само няколко реда, но ми беше напълно достатъчно.

Майк, скъпи… На другия лист отдолу ще намериш снимката на човека, с когото Сол Ренър е видял Грета. Благодаря ти за всичко, беше прекрасно. Сега ти завинаги ще останеш с мен.

Довиждане. Клио.

Издърпах листа изпод скицника и видях същата снимка, която Биф ми завираше под носа преди няколко дена. Човекът на снимката беше Белар Рис.

Паяжината ставаше все по-гъста, но все още не можех да видя паяка.

Сложих шапката си и минах обратно през ателието. Стативът си беше на мястото, но картината я нямаше. В стаята още се долавяше ароматът на парфюма й, на стола беше преметнат прозрачният халат, а на грамофона все още се въртеше плочата на Чайковски.

Тя беше направила доста успешен избор. Симфония номер шест в ре миньор, опус 74. Чайковски трябваше да бъде тук, за да напише още една. Може би щеше да бъде дори още по-добра.