Мики Спилейн
Тела, родени за бикини (4)

Глава 4

Влязох в офиса, изтръсках мокрия от дъжда шлифер и го хвърлих на облегалката на стола. На бюрото ми имаше чаша с кафе, която Велда беше оставила за мен. Бях изпил половината, когато тя влезе и постави пред мен двете страници доклад, който беше написала на машина.

— Бурна нощ ли прекара?

О, тези жени! Но нямах намерение да играя играта й.

— Не беше зле. Попаднах на следите на Грета Сървис.

— Аз също.

— Разкажи с две думи.

— Имала е дълг от шестстотин долара и всеки месец е плащала вноски. Изведнъж изплатила целия остатък с гръм и трясък, престанала да прави повече покупки и никъде не е оставила адреса си. Една от жените в отдела за продажби на кредит е познавала Грета от времето, когато е била продавачка и я е обслужвала. От думите й разбрах, че Грета Сървис е носила рокли, които са били много по-скъпи от тези, които са се продавали в магазина. Е, това е. А ти къде беше миналата нощ?

— Работих.

С няколко думи й разказах всичко, което бях научил, като подчертах, че Грета Сървис е била приятелка с Хелън Постън. Велда си водеше бележки, лицето й беше станало сериозно.

— Искаш ли да изясня това?

— Да, поразпитай познатите й. Те, разбира се, помнят тази история със самоубийството. Ако се наложи, бутни нещо. Трябва да минеш за репортер, който проверява получените сведения. Само че внимавай.

— Като теб ли?

Тя ме ръгна с лакът. Погледнах я. Дразнеща усмивка играеше в ъгълчетата на устата й.

— Окей, няма да те упреквам — каза тя. — Само че можеше поне да си облечеш чиста риза, която да няма следи от червило.

— Устройвам представления — отговорих.

— Да, наистина. Понякога ми се струва, че с удоволствие бих те убила.

Тя сипа кафе в спуканата ми чаша и попита:

— За какво мислиш?

— Някои неща вече се изясняват. Грета Сървис се е появявала в друг район с пари. Но като че ли не си е намерила работа, а богат покровител.

— Точно това мисли и завеждащият отдел кредити от магазина. Не си ли прегледал с Пат заявките за изчезнали?

— Няма смисъл. Кой може да я търси? Хари се обърна направо към мен, сега само ни остава да проверим местата, в които тя може би прекарва времето си.

— Дали ще я разпознаят по снимката, която Хай ти даде? Не е много добра.

— Не, но зная откъде можем да вземем много добра снимка на Грета Сървис.

Велда взе кафето си и седна на страничната облегалка на креслото ми.

— И аз ще се занимавам с всичко това, докато ти безобразничиш? Това ли имаш предвид?

— Ами нали за това те държа тук, бейби — весело казах аз.

— Ще те науча аз — закани се тя.

— Ще видим. Пат обажда ли се?

— Не, но се обади Хай. Отложил е с няколко дни заминаването си за Маями, за да напише една-две сензационни статии по повод убийството на Мич Темпъл. Няма да е зле да му се обадиш.

— Окей.

Допих кафето си и посегнах към шлифера.

— Ще дойда след обяд.

— Майк…

— Какво?

— Тези бодита…

— Не се бой, не съм забравил. И разбирам, че неслучайно са убили Мич Темпъл. Пат непременно ще разбере нещо, което ще го доведе до вярна следа. А веднага щом той открие нещо, ще разбера и аз.

 

 

Проктър Груп се намираше на горните етажи на един нов четирийсететажен небостъргач, който неотдавна беше построен на Шесто Авеню. Това бе истински храм от стъкло и бетон, издигнат в чест но комерческия бог, в който цареше стерилната атмосфера на болница. В хола бе окачен списък на съвета на директорите. Далси Макинес присъстваше в него като директор на модния отдел и офисът й се намираше на последния етаж. Качих се в асансьора заедно с половин дузина жени, които ме разглеждаха с любопитство. Струваше ми се, че си разменят разбиращи погледи, когато натиснах копчето на горния етаж.

Да, това бе истинско женско царство. Беше декорирано в пастелни тонове, пердетата на прозорците издаваха чисто женски вкус и елегантност, а дебелият бледозелен килим на пода заглушаваше шума от стъпките ми. По стените на приемната бяха закачени скъпи маслени картини, но ми се струваше, че нещо липсва.

Двамата случайни представители на мъжкия пол, които видях в приемната, ми приличаха на нещастни малки мишки в дом, който гъмжи от котараци, или поточно — от котарани. Те се усмихваха угоднически на властните представителки на слабия пол, гордо носещи своите шапки на главите си, които приличаха повече на корони. Те старателно изпълняваха нищожните си задължения и с благодарност приемаха небрежните кимвания на своите началнички, като непрекъснато повтаряха: „Благодаря ви, благодаря ви.“ Това дяволско място беше истински харем, а тези двамата — неговите евнуси. Единият от тях ме погледна така, сякаш бях беден търговец, който се е осмелил да се приближи до вратите на царския дворец, и вече се канеше да ме попита какво търся тук, когато изведнъж улови неодобрителния поглед на секретарката на приемната и веднага се отдалечи, без да каже нито дума.

Секретарката беше сурова жена с железен поглед и рязко очертана уста. Приличаше на надзирателка в пансион за девици. По израза на лицето й човек можеше да разбере, че не е сговорчива и склонна да прави компромиси. Това бе истинско куче пазач и нейно задължение беше не да посреща любезно посетителите, а да ги лишава от каквато и да била смелост. Костюмът й бе нещо средно между военна униформа и женска дреха, а в гласа й звучеше враждебност.

— С какво мога да ви услужа?

Услужа? Единственото, което й беше нужно, бе да разбере какъв вятър ме е довял тук.

— Бих искал да видя Далси Макинес — казах аз.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— В такъв случай се страхувам, че това е невъзможно.

Отговорът й прозвуча кратко и решително. За да не се съмнявам в това, че ме молят да се разкарам, тя веднага заби нос в купчината писма, които разпределяше.

Само че този път си имаше работа с друг вид мишка. Заобиколих бюрото й, наведох се и й прошепнах нещо на ухото. Очите й изхвръкнаха от орбитите, лицето й стана бяло като на мъртвец, а после внезапна руменина плъзна по бузите и по врата й, а от гърлото й се изтръгна някакъв жалък писък.

— Е? — казах аз.

Главата й се дръпна назад и тя се опита да намокри с пресъхналия си език не по-малко пресъхналите си устни. После поривисто стана и се скри зад вратата с надпис „Вход забранен“, която се намираше зад бюрото й.

След минута се върна и плахо застана до вратата, като ми даваше път да мина. После бързо я затвори и нададе вик на ужас, когато й се усмихнах.

Жената, която седеше на дивана, се оказа напълно различна, от това, което си бях мислил. Тя демонстрираше зряла красота, която е характерна само за средната възраст, ако, разбира се, природата се намира в съюз с изискванията на модата и умението да се полагат грижи за фигурата. Косите й, леко посребрени, падаха на меки вълни и представляваха чудна рамка на загорялото й лице. Имаше чувствена уста със сочни устни, върху които играеше приветлива усмивка.

Тя остави някакви документи на масичката за сервиране, като веднага предизвика подсъзнателното ми възхищение от изяществото, с което черната й рокля прилепваше към фигурата й, към високите гърди и бедрата й. Но най-поразително от всичко бяха очите. Те блестяха с неестествено зеления си цвят, цвят на изумруди, и в тях се долавяха дяволити пламъчета.

— Мис Макинес?

Тя се усмихна и ми протегна ръка.

— Какво толкова казахте на мис Тейбър? Тя бе изпаднала в ужас.

— Предпочитам да не го повтарям.

— Тя дори не назова името ви.

Ръката й беше твърда и топла и аз я стиснах с ентусиазъм.

— Майк Хамър, частен детектив.

— О, това е нещо ново — засмя се тя. — Не се учудвам от реакцията на мис Тейбър. Кажете, не съм ли чела някъде за вас?

— Възможно е.

Тя се обърна и отново седна на дивана, като ми предложи пакет цигари. Седнах на стола до нея и запалих предложената ми цигара с инкрустираната запалка.

— г Посещението предизвика любопитството ми. С какво се занимавате сега?

Пуснах облак дим и извадих снимката от джоба си.

— Нищо особено. Мъча се да намеря тази жена. Грета Сървис, манекенка.

Тя взе снимката и около минута я разглежда.

— Трябва ли да я познавам?

— Може би не. Идвала е в агенцията ви по съвет на Клио, но…

— Клио? — тя с интерес кимна. — Клио е една от най-добрите ни сътруднички.

— Как мислите, възможно ли е тук да имате още някои снимки на това момиче?

— Сигурно има. Момент — тя вдигна слушалката, натисна копчето и каза: — Марта, проверете дали нямаме в картотеката снимки на Грета Сървис. Не, не, тя е манекенка. Донесете ми ги, моля ви.

Като остави слушалката, тя попита:

— Работила ли е при нас?

— Струва ми се, че Грета… как да кажа… не е била твърде подходяща за такъв род работа, тъй като вашите манекенки са от висока класа.

— За наше щастие ние се интересуваме само от женската половина от човечеството. Що се отнася до вас, мъжете, То всичко, от което имате нужда, е едно мимолетно приключение.

Погледнах я и усетих как устните ми се изкривиха в усмивка. Тя отметна глава и се засмя, устните й разцъфтяха, очите й заблестяха.

— Не, аз също не съм висша класа, слава богу. Изобщо не приемам идеята да умра от глад, за да мога да нося шести размер…

— Не мисля, че това би ви помогнало. Щом природата ви е надарила с нещо, нищо повече не може да се направи, няма защо да опитвате.

— Такива неща рядко се чуват между тези стени — очите й бяха пълни с лукаво предизвикателство. — Предполагам, че сте специалист по тези въпроси.

— Досега не съм имал оплаквания.

Тя не успя да отговори, защото в този момент на вратата се почука и в стаята влезе високо, слабо момиче. Носеше папка, която подаде на Далси и после веднага излезе, като мимоходом ми хвърли един тревожен поглед.

— Направили сте голямо впечатление в приемната — каза Далси и като прегледа съдържанието на папката, ми я подаде.

Там открих напечатан на машина лист с подробни сведения за физическите данни и квалификацията на Грета Сървис. Беше посочен домашният й адрес в Гринуич Вилидж. Имаше няколко изрезки от рекламни обяви за шивашката промишленост. На тези фотографии Грета демонстрираше различни костюми, лицето й беше полуприкрито от вдигнатата яка на палтото и широката периферия на шапката. Имаше и четири фотографии с печат на Проктър Груп на обратната страна. Грета Сървис много точно отговаряше на описанието на Клио. Никаква рокля не беше подходяща за това тяло, родено да носи само бикини. Нямаше никаква възможност да се притъпи необикновеното чувствено впечатление, което лицето й създаваше, толкова красиво с рамката от смолисточерни коси. Всички снимки без изключение създаваха впечатлението, че тя предпочита да ходи гола, отколкото да носи дори и най-скъпата рокля.

— Също ли го забелязахте? — попита Далси.

— Прекрасна жена.

— Нямам това предвид. Тя просто не е подходяща за нашата агенция. Това е едно от нелепите неща в нашия бизнес.

Избрах най-добрата фотография и й я показах.

— Мога ли да я взема?

— Разбира се, ако може да ви помогне. Ние и без това пазим негативите. Понякога получаваме точно такива поръчки от някои предприемачи, но това не се случва често.

Навих на руло фотографията и я пъхнах в джоба си.

— Мислите ли, че някой от сътрудниците ви би могъл да знае нещо за нея?

— Съмнявам се. Тя идва при нас преди няколко месеца, а в приемната ни всеки ден се тълпят десетки момичета. Знаете ли, в нашия занаят жените са просто стока, така че в края на краищата изобщо преставаме да ги различаваме една от друга. Спомням си, че Клио ми изпрати бележка за това момиче, но я беше предала на някого от персонала. Грета не беше първото момиче, което Клио ни препоръчва. Някои от тях получиха работа при нас. Клио има невероятен нюх за тези неща и обикновено не греши в избора си. Но в случая с Грета тя, струва ми се, беше приела желаното за действително. За тази Сървис би било по-добре да си търси работа в списания за мъже.

— А как плащат там?

Тя сви рамене, помисли малко и каза:

— Доста по-малко, отколкото при нас. Нашите момичета получават най-много. Наистина някои успяват да пробият в Холивуд.

Станах и облякох шлифера си.

— Ясно. Благодаря и моля да ме извините, че отнех от ценното ви време, мис Макинес.

— Беше ми много приятно — зелените й есмералдови очи сякаш танцуваха с моите. — За мен сутринта бе наистина много приятна.

Една малка бръчка преряза челото й, когато каза:

— Ще ми съобщите ли, когато я намерите?

— Разбира се.

— Може би звучи смешно, но аз изпитвам някакво майчино чувство към тези момичета. Сигурно никак не им е лесно.

Тя ми протегна ръка и аз май я стиснах доста силно, но тя дори не се намръщи. Отвърна ми с твърдо и приятно ръкостискане.

— На всяка цена ще ви съобщя — повторих аз.

— Моля ви. Не забравяйте да го направите.

Секретарката в приемната се отдръпна от мен, когато минавах покрай нея и се направи, че не ме забелязва. Но останалите служители ме гледаха с нескрито любопитство и в очите им се четеше искрено учудване.

Повиках асансьора и се заслушах в шума, който издаваше движещият се в шахтата въздух. Шумът престана и вратата бавно се отвори. Отвътре излезе мургав мъж с черно дипломатическо куфарче. Той бързо опипа лицето ми със сънения си поглед и се насочи към приемната. Влязох в асансьора и натиснах копчето за партера. Заедно с няколкото служещи и момичета, които явно работеха като модели, асансьорът ме свали долу и аз излязох на улицата, която ухаеше на някаква странна смесица от вносни парфюми.

 

 

За последните десет години Шесто Авеню беше загубило своята индивидуалност. Сега то беше само част от империята на бизнеса. Потокът от посетители, които обядваха, вече беше намалял, когато влязох в ресторанта Блу Рибън, където имах среща с Хай Гарднър.

Седнахме на една ъглова маса в бара. Докато аз се настанявах, Хай измъкна и остави на масата цял куп документи. Приличаше на човек, който е болен от краста и не смее да се почеше. Накрая не издържа и каза:

— В каква каша си се забъркал, Майк?

— Успокой се, момчето ми — отвърнах аз. — Като начало се опитай сам да отгатнеш.

— Добре.

Той се намести удобно и вдигна очилата на челото си.

— Открил си трупа на Дилейни, видял си се с Мич Темпъл точно преди да го пречукат, а после двамата с Пат сте били в апартамента му, а ние не можахме дори носа си да покажем там.

— Задръж малко.

— Но това е самата истина. Едно от нашите момчета те е видяло, когато си излизал от задния вход. А сега ти е притрябвало да разбереш къде се намира Грета Сървис и ако си мислиш, че не разбирам, че това е един от номерата ти, жестоко се лъжеш.

— Хай…

— Виж какво — прекъсна ме той, — пътуването ми до Маями пропадна, един от нашите хора е убит, а ти ме правиш на глупак. Докога ще продължава всичко това?

— Може би ще се успокоиш, когато ти разкажа някои неща.

— Да не съм малко дете, че да ме успокояваш! Знаеш ли, след всичко това, което двамата сме изживели…

— Добре де, добре. Но аз дори не съм сигурен, че тук има някаква връзка.

За около пет минути му изложих основните положения, а той през това време трескаво записваше всичко на лист хартия.

Като свърших, го попитах:

— Е, и какво именно разбра от всичко това?

— Според думите на Хари Сървис сестра му е познавала двете момичета: Хелън Постън и Максин Дилейни. Твоите данни наистина потвърждават връзката с Постън. В техния бизнес няма нищо удивително — те вероятно имат куп общи познати. Около десетина момичета кандидатстват за едно и също място и непрекъснато се срещат в разните агенции. Както ти е известно, Грета се върти някъде наоколо и никой освен брат й не я търси. А той я търси, защото е научил за смъртта на двете момичета, които сестра му е познавала.

— Грета е изчезнала — казах аз.

— Не е изчезнала — заяви Хай. — Ние просто не знаем къде се намира в този момент. Не мислиш ли, че това е нещо твърде обичайно за града ни. Достатъчно е само да намери някой, който е по-подходящ, и тя веднага може да се раздели със старите си приятели. Колко пъти съм ти говорил за това?

— Нито веднъж, приятелю. Но и аз самият така мисля… Само че имам някакво странно предчувствие…

— О — каза Хай, — хич не ми харесваш, когато започваш да гледаш с тоя поглед. Сега вече съм сигурен, че ще се забъркаш в тая каша.

— Може би. Нещо ново относно Темпъл?

Хай намести очилата си на края на носа си и ме погледна над стъклата.

— Не е толкова безопасно да се пипа някой от нашите. Цялата тази история накара всички да застанат нащрек, а ние имаме твърде много източници на вътрешна информация. Ние всъщност сме своего рода ченгета. The News са винаги там, където има някакви неприятности, и това означава, че сега всички вестникари са заети с този въпрос. Изясняват се всички дреболии, за които ченгетата изобщо не са и чували.

— Какви именно?

— Мич беше твърде опитен, за да не си води ежедневни записки. Боби Дейл изрови дневника му между личните му вещи в офиса. Единственото нещо, от което се е интересувал в момента, е била връзката между Постън и Дилейни. Написал е цяла страница със своите разсъждения по този повод. Споменал е и за молбата на Пат Чембърс, предадена му чрез теб. По повод на това да задържи временно нещата.

— Не обвинявай Пат за това.

— Не го обвинявам. Молбата на Пат не е отказала Мич от това да действа. Той е обикалял из всички магазини, в които са се продавали бодита като тези, с които са били облечени момичетата, и е похарчил над триста долара за покупки в разните супери. В деня, в който са го убили, в офиса започнаха да пристигат пратки.

— И какво?

— Открил е нещо, което го е погубило. В същия ден, в който го заклаха, той беше много развълнуван и прекара почти цял ден в нашата картотека, за да разглежда някакви фотографии. Не е взел нищо, защото в противен случай щеше да бъде регистрирано. Чиновникът дори не знае в кой раздел се е ровил Мич, просто не е обърнал внимание, така че тези сведения не ни дават нищо.

— Не е ли направил някакви записки по този повод?

— Не. Или всичко е станало твърде бързо, или е бил силно възбуден.

— Странно. Това не е в неговия стил.

— Зная. Дейл казва, че Мич е имал някакви записки, с които не се е разделял, носел ги е непрекъснато със себе си.

— Но при трупа не беше открито нищо.

— Обаче това не означава, че не е имал нищо. Нали до последната си минута се е мъчел да стигне до сакото. Успял е да измъкне само носната кърпа, но е напълно вероятно да се е мъчел да спаси документите. Убиецът просто ги е взел и е изчезнал.

— Но той не е можел да бъде сигурен, че Мич няма копие — напомних му аз.

— Имал е един-единствен шанс и се е възползвал от него. И е успял… Но сега всички са тръгнали по следите на Мич и рано или късно все нещо ще изплува. Вече успяхме да установим, че Мич е звънял три пъти на Норман Харисън, политически наблюдател в същия вестник. Норман не си е бил вкъщи и Мич е помолил да му предадат на всяка цена да му се обади, но е умрял, преди да дочака телефонния звън. Обикновено Мич и Норман се срещаха много рядко, така че молбата му е била доста странна.

Канех се да кажа нещо, но Хай ми направи знак с ръка.

— Почакай, това не е всичко. В същия ден, когато е търсел нещо в картотеката, Мич е изпратил по куриер бележка на някой си Роналд Милър. Всъщност, оказа се, че е инженер в Перикон Кемикълз и работи във филиала им в Египет. Свързахме се с него в Кайро и научихме, че Мич е искал да се види с него по някаква важна работа, но същия ден инженерът заминавал за Египет и не е имал свободно време. Милър казва, че няма представа за какво е искал да го види Мич. Техните взаимоотношения са били най-обикновени… служили са заедно в армията, после случайно се срещнали и Мич написал рецензия за две книги, които Милър написал за пребиваването си в Близкия Изток.

— Нещо интересно?

— Взех тези книги от библиотеката и ги прегледах. Едната от тях е приключенска, а втората — технически наръчник. Продажбата им не е била добра. Но нито в една от тях няма нещо, което би могло да ни свърши работа.

— Кога ги е писал?

— Преди десет години.

— И оттогава нищо?

— Нищо. Защо питаш?

— Може да се е канел пак да напише книга.

— И какво от това?

— Може сега да е станал авторитет в областта си — казах аз.

— Какво си си наумил?

— Не зная още. Какво от това е известно на Пат?

— Всичко. Ние си сътрудничим с ченгетата.

Ухилих се.

— Твърде е късно, за да се даде преднина на полицията, но все пак си сътрудничите с нея.

— Ние също сме в бизнеса — съгласи се Хай. — Известен ни е закона за укриване на доказателства.

— А за това, кое е доказателство, сами ли решавате? За първи път върху лицето на Хай се появи усмивка.

— Сам разбираш, Майк. Та значи, накъде ще се насочиш оттук нататък.

— Ще търся Грета Сървис.

— Все още ли държиш на това?

— Това е всичко, което имам.

— А ако това те отведе до Мич?

— Той ми беше приятел, Хай.

— Да, може и да си прав. Най-добре ще бъде да работим по всички възможни версии. Само ти се движиш но тази нишка. Надявам се, че ще откриеш нещо.

Извадих от джоба си снимката на Грета и я подадох на Хай.

— Твоите момчета могат да ми помогнат. Помоли ги да я размножат и да я разпратят навсякъде. Може някой да я открие в района на Манхатън. Върни оригинала в офиса ми. Трябва ми повод, за да се видя с онова маце Макинес още веднъж, когато й връщам снимката.

Хай кимна и се ухили.

— Едва ли ще имаш полза от това, момчето ми. Тя е първа класа, а ти не подхождаш за такъв род компания. Ще трябва да си облечеш смокинг, а тогава няма да имаш къде да сложиш проклетия патлак, който мъкнеш със себе си.

 

 

Пат ме посрещна в кабинета си. Косите му бяха разрошени, под очите имаше сенки. Като че ли не беше си доспал. Подхвърли ми едно кратко „сядай“, отговори на две телефонни обаждания, облегна се на стола и прокара ръка по лицето си.

— Понякога се питам защо, по дяволите, това се стовари именно върху мен!

— Сега кой ти е седнал на врата?

— Ти какво, на глупак ли ми се правиш? Нали ти казах, че се задават избори, а убийството на Темпъл разтревожи целия мравуняк.

— Изясни ли се нещо? Той бавно поклати глава.

— Нямаме нищо освен кутии с дамски финтифлюшки. Проверихме всички магазини и повечето от продавачките си спомнят, че са ги продавали, но това е всичко. Мич е разказвал на момичетата, че иска да купи такова боди, каквото приятелят му е купил на жена си, и по този начин се е опитвал да разбере кой е купувал черно или зелено бельо, но това са най-разпространените цветове и момичетата не са могли да си спомнят нищо определено.

— Защо тогава е накупил толкова парцали?

— Кой го знае. Може да е искал да Достави удоволствие на продавачките. Ела, ако искаш, да ги разгледаш.

В съседната стая нямаше никой, но по масата и по столовете бяха натрупани празни картонени кутии, а дългата маса край стената беше отрупана с прозрачни бодита.

Приближих се и започнах да ги разглеждам, като обръщах внимание на етикетите. Не бяха скъпи, но бяха явно от еротичното бельо и не бяха предназначени за обикновени домакини. Половината бяха розови, червени, зелени, а останалите — черни.

— Установихте ли кои от тях е купил последни?

— Не. На четири от опаковките беше отбелязана датата на деня, в който са го убили, и всички са купени сутринта, но никой не знае точно в колко часа. Всички тези магазини са продали този ден хиляди такива неща на различни мъже и жени. Цял отбор наши момчета ходят и дебнат с надеждата да надушат нещо, но до този момент имаме само една огромна нула. По дяволите, всичко е толкова объркано!

— Много бих искал да ти помогна.

— Моля ти се, не се чувствай задължен — каза Пат. — И досега не мога да дойда на себе си, че именно ти откри онова момиче Дилейни.

— Нищо повече ли не научи за нея?

— Със сигурност знаем само едно: нито тя, нито Постън са били разпознати в магазините като купувачки на тези бодита. Но затова пък успяхме да установим нещо друго във връзка със заниманията на малката Дилейни. Преди около месец Вайс успя да залови една компания, която търгуваше с порнографски снимки и шестнайсетмилиметрови филми със същото съдържание. Та значи, тази Дилейни не изглежда никак зле на тези филмчета. Разбира се, позна я едно от нашите момчета. Хората, които продаваха филмите, не знаят нищо по въпроса кой ги прави, но там има един кадър на фона на някакъв прозорец, а от прозореца се виждат сгради. Успяхме да открием хотела, където е била направена снимката. Сега разполагаме с описания на типовете, които са наемали стаята. Нашите момчета държат хотела под око, в случай че онези отново се появят там.

— Не е зле. Това все пак е нещо.

— Да, но това е всичко, с което разполагаме. Момичетата, които печелят парите си по този начин, рядко използват истинските си имена. Затова засега задържаме тялото. Тя има някакъв далечен роднина в Орегон, който обаче не иска да има нищо общо с тази работа. Така че изобщо не сме помръднали от мястото си.

— А по въпроса с Постън. Изясни ли се нещо?

— Само това, което знаеш.

— Не се мъчи да ме убеждаваш, че не търсиш възможните източници на отровата, с която вероятно е била отровена.

Пат омекна и ми се усмихна.

— Мозъкът ти щрака, Майк — каза той. — Разбира се, че работим по този въпрос. Съобщихме навсякъде във Вашингтон, но надеждата да попаднем на някаква следа е толкова малка, че изобщо не се надявам да получа някакъв отговор. Нашият съдебен лекар се свърза със свои колеги, които имат същото хоби. Надява се, че ще могат да му помогнат с нещо в случай, че знаят кой внася такива неща.

— В цялата тази работа има някакъв странен сексуален оттенък — казах аз.

— Но не от такъв род…

— До този момент не мога да разбера къде е връзката. За щастие вестниците са на наша страна.

— А какво ще стане, ако те първи разберат всичко?

— Ще се вдигне невероятен скандал. Но аз мислех, че работиш заедно с вестникарите?

— Разбира се — казах аз.

— В такъв случай защо дойде тук? Именно това ме интересува преди всичко.

— Спомняш ли си Хари Сървис? — попитах аз. Пат кимна.

— Той иска да открия сестра му. Дълго време не е получавал никаква вест от нея.

— Какво!? Иска ти да се заемеш с това? Така ли?

— Пат, знаеш, че той е от хората, които няма да се обърнат за помощ към полицията.

— Как се е свързал с теб?

— Ще приемем, че не си ми задавал този въпрос.

Пат ме погледна с поглед, пълен с недоволство, и каза:

— Добре, добре. И какво искаш от мен?

— Нужно ми е разрешение да се срещна с Хари. Някой от твоите началници може ли да направи това в името на старата ни дружба?

— Само не и за теб.

— Мога и сам да го уредя, ако се наложи.

— Зная, че можеш, но по-добре недей. Ще видя какво мога да направя.

Той ме погледна изпитателно и пъхна ръцете си дълбоко в джобовете.

— Я ме чуй, приятел. Кажи ми истината. Хари сам ли се свърза с теб?

— Ако не вярваш, ще ти покажа как е успял.

— Не, не си струва.

— Защо?

— Защото ако инициативата е била твоя, ще нарека това намеса в моите служебни задължения.

Смехът ми не прозвуча особено убедително, но Пат, струва ми се, повярва.

— Познаваш ме — казах аз.

— Точно затова се тревожа.

 

 

Завеждащият информационния отдел на вестника беше сгърчен старец, който някога, когато старостта е била още твърде далеч, се е числял към един от най-добрите репортери. Беше доволен, че може да прекарва времето си артифактите на журналистиката, като постоянно се оплакваше от младото поколение и колко лесно било сега всичко.

— Здрасти, Биф — подхвърлих аз и той закуцука към мен, като наместваше в движение очилата на носа си.

— Проклет да съм! Майк Хамър в цялото си великолепие!

Той ми протегна сбръчканата си ръка и аз я поех.

— Много мило от твоя страна, че си наминал да видиш стареца — каза той с усмивка. — Доста епитети употребих навремето но твой адрес.

— Да, и някои от тях бяха доста ласкави…

— Със стратегическа цел — засмя се той. — Ти винаги си бил отчаян, човек. Но как все пак успяваш да се измъкнеш сух от водата, по дяволите!

— Това си е моя стратегия — отвърнах му.

Той заобиколи бюрото и запали един смачкан фас.

— С какво мога да ти помогна, Майк?

— Неотдавна тук е идвал Мич Темпъл… Той се закашля и ме погледна учудено.

— И ти ли се занимаваш с това дело?

— До известна степен. Можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се, не съм дрънкало.

С няколко думи му разказах за срещата си с Мич Темпъл и изказах съмнение, че може да е свързана с делото, по което сега работя. Биф разбра, че му разказвам само част от това, което зная, но то се разбираше от само себе си и той не можеше да ми се обиди. Знаех, че когато си тръгна, щеше да довърши сам цялата картина.

— За съжаление не мога да ти кажа нищо ново. Само това, което казах и на другите. Мич намина и прекара тук известно време, разглеждаше картотеката. Бях зает и не му обърнах внимание. Той нищо не ме пита и нищо не ми обясни.

— Но в неговите репортажи много рядко е имало фотографии.

— Така е. А когато имаше, те бяха топли-топли, направо от мястото на събитието, а не от архивите. После обикновено ги изпращаха на мен.

— В коя секция работи той?

— По дяволите, Майк. Оттук виждам само първия ред от стелажите, така че през цялото време Мич беше извън полезрението ми. Не си ти първият, който ми задава този въпрос. Чувах го само как изважда чекмеджетата и повече нищо.

— Някой идва ли тук, докато той работеше? Биф помисли малко, а после каза:

— Зная къде е бил. Всички кабаретни- и шоу-данни, а също и материалите за Бродуей се намират там, вляво. А Мич стоеше някъде при задната секция, там, където е общата картотека. Но работата е в това, че тези картони са наредени по азбучен ред, съответно на професиите и така нататък. По дяволите, Майк, Ал Кейси, знаеш го, онзи дето пише криминалета, се опита дори да открие по стелажите отпечатъци от пръстите на Мич, но не намери нищо. Не зная къде се е ровил.

Не обърнах никакво внимание на другия старец, който метеше пода, когато изведнъж той каза:

— Съвсем точно зная къде е бил Мич.

Ние веднага се обърнахме и се опулихме срещу него. Той невъзмутимо си метеше. Попитах с пресипнал от вълнение глас:

— Къде?

— На буквите Р — Т. Той, да го вземат дяволите, беше разпилял фишовете и ми се наложи да ги събирам.

— Защо не си казал на никого за това? — попита Биф.

— Ами че никой не ме е питал — измърмори старчето.

Биф ме заведе в дъното, където до тавана се издигаха лавици с папки. Оказа се, че буквите от Р латинско до Т обхващат четирийсет чекмеджета и всяко от тях е натъпкано догоре, а едно такова чекмедже бе дълбоко не по-малко от четири фута.

— Знаеш ли тук колко фотографии има? — попита Биф.

Поклатих глава.

— Поне по сто плика във всяко чекмедже и най-малко по десет фотографии във всеки плик. Няма да ти е лесно, мой човек. Може би ще измислиш нещо?

— Как стигате до горните чекмеджета?

— Имаме стълба.

Направих знак на Биф да ме последва и ние се върнахме при стареца, който точно изхвърляше боклука.

— Когато Мич Темпъл беше тук, използва ли стълбата?

— Да.

Той се изплю в кофата за боклук, захлупи я с капака и излезе.

— Ясно — измърмори Биф. — Никой не го е питал. А сега какво?

— Половината от тези папки се изключват. А над втората половина би могъл да се потруди Ал Кейси, ако намери малко време.

— Не се съмнявам, че ще намери.

— Само че, за бога, не ме забърквайте в тая работа — помолих аз.

Биф ме изгледа учудено.

— Имаш предвид, че идеята трябва да хрумне на мен самия?

— Че не е ли така?

— Да, и преди е било така.

— И отново ще бъде.

Хванах такси на 42-а улица и наредих на шофьора да ме откара до Хакард Билдинг.

Тълпите от чиновниците бяха се изсипали преди повече от четирийсет минути и над града цареше онази нетрайна и лъжлива тишина, която предвещава приближаването на нощта. Качих се на осмия етаж и тръгнах по коридора към офиса си. Звукът от стъпките ми глухо кънтеше в празното фоайе. Държах ключовете си в ръка, но не ги пъхнах в ключалката. На прозореца на вратата беше залепено парче хартия, на което пишеше: „Скоро ще се върна.“ Извадих 45-калибровия си патлак и спуснах предпазителя, като се опитвах да се движа така, че сянката ми да не пада върху вратата. На вратата ми често залепваха бележки, а тази беше напечатана на моята пишеща машина, на моята хартия и, несъмнено, се бе появила от моя офис. Само че работата беше в това, че нито аз, нито Велда никога не бихме я написали. Просто нямахме такъв навик. Смъкнах хартията от вратата. На стъклото вдясно зееше дупка колкото юмрук и бележката беше залепена така, че никой да не може да я забележи и да съобщи долу на портиера.

Дори не се бяха постарали да затворят вратата след себе си. Бравата лесно се поддаде на моя натиск, отворих вратата и влязох вътре. После напипах ключа на лампата, запалих я и затворих вратата с крак.

Някой наистина много старателно се беше ровил из стаята ми. Бяха обърнали всичко с главата надолу и нищо не бяха пропуснали. Чекмеджетата на бюрото и картотеката бяха опустошени, съдържанието им бе внимателно изучено и нахвърляно на купчина. Въпреки че не бяха разпрали седалките на креслата, всяко от тях беше внимателно обърнато, за да се убедят, че по седалките няма шевове. Мебелите бяха разместени, за да се види дали под тях няма нещо скрито.

Беше започнало да става интересно. Някъде там, в дълбините на този мравуняк, наречен град, някой се беше заинтересувал с какво се занимавам.

Седнах зад бюрото си, обърнах се с въртящия стол и се загледах в светлините на Ню Йорк през прозореца.

Възможностите не бяха много. Фактът, че именно аз открих трупа на Максин Дилейни може би да не се е сторил на някого обикновена случайност. Имайки предвид миналото й, тя би могла да бъде замесена в нещо достатъчно компрометиращо, за да стане едно частно разследване опасно за някого, а аз бях по петите й. Или ставаше въпрос за Грета Сървис? Копоите от затвора биха могли да надушат, че Хари се тревожи за сестра си и че се е обърнал към мен. И ако Грета е свързана със затворническата публика, то те, разбира се, няма да останат доволни, че душа наоколо. Освен това и Мич Темпъл. Човек като него напълно би могъл да открие нещо, заради което си е струвало да бъде убит, ако това би запазило нещата в тайна.

Някой е искал да знае докъде съм стигнал. Някой не е знаел, че ми е известно за наличието на нишка, която свързва помежду им тези хора.

Вдигнах телефонната слушалка и позвъних на Велда. След четвъртото позвъняване, след като назовах името си, ми отговориха, че Велда я няма от обяд. Помолих да й предадат да се свърже с мен на известните й телефони и затворих.

Нямаше никакъв смисъл да търся отпечатъци от пръсти. Професионалистите несъмнено бяха работили с ръкавици. Доколкото разбирах, нищо не беше изчезнало, а данните, които Велда беше събрала за мен, би трябвало да се намират в сейфа на Лакланд. Това бе мярка, която непрекъснато ни се налагаше да взимаме.

Тишината винаги е ужасно шумна. Можете да я чуете в джунглата, когато наоколо всичко замира, всичко е твърде тихо и вие със сигурност знаете, че там някъде сред дърветата се е притаил някой с пушка в ръка и ви дебне. Тя звъни в ушите ви, когато в препълнена с хора стая внезапно разговорът спира, щом се появите на вратата, и вие усещате всеобщата враждебност и повишеното внимание на околните. Именно такава тишина чух, когато излязох в коридора. И преди да успея да чуя писък на папагал или да видя как хукват да бягат маймуни по дърветата, подплашени от взрива, за някакви части от секундата аз успях да се хвърля на земята и да се изтъркалям назад към полуотворената врата, откъдето един младеж с черен костюм стреляше по мен със своя автоматичен пистолет. Но моят 45-ка-либров звяр бе в ръцете ми и опитът на юнака да ме вземе на мушка се оказа неуспешен, защото макар че куршумите му надупчиха пода, отскачайки от стените, аз успях да му направя три дупки в гърдите.