Мики Спилейн
Тела, родени за бикини (6)

Глава 6

Цялата картина започваше да се избистря. Беше очевидно, че само първият детайл трябваше да застане на мястото си. Пат също в края на краищата би се досетил до това. Полицейските досиета бяха пълни с описанията на разни психопати, които бяха готови на всичко, за да задоволят нелепите си приумици и желания. Те притежаваха змийска хитрост и не беше лесно да ги залови човек. Плетяха своите мрежи по толкова сложен и фантастичен начин, че изглеждаше невъзможно да се намери началото или краят на техните невероятни хитрини. В общи линии цялостната картина се основаваше само на едно предположение, но с голяма степен на вероятност.

— До каква степен е осведомен Пат за всичко това?

— Неговите хора вървят по нашите следи. Ако получат други отговори на същите въпроси, значи са извадили лош късмет.

— Колко дълго ще държите това в тайна?

— Докато не направим поне още една стъпка. Норман Харисън се върна днес от Вашингтон. Беше там, за да прегледа последните сенатски разследвания на съответната подкомисия и се кани да разрови нещата си, за да разбере дали Мич не му е изпратил нещо, след като не е успял да го намери по телефона. Мич има в къщата си факс, така че това е напълно възможно.

Хай запали цигара и замислено духна клечката.

— Довечера имам среща с него. Зает е с организирането на политическа среща, която един от членовете на ООН организира заради една новоприета страна. Някаква новоизлюпена африканска страна, която поддържаме. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Защо точно аз?

— Защото и ти си затънал до гуша в тая работа не по-малко от нас и много добре разбираш, че не бива да пропускаме нито една възможност да хвърлим някаква светлина върху смъртта на Мич.

— Благодаря — усмихнах се аз и погледнах Ал Кейси. — А ти?

— Ще се върна обратно в картотеката. Струва ми се, че разбрах каква е била системата, по която е работел Мич, когато е бил там. Във всеки случай не е било но азбучен ред. Ако успея да открия последната папка, която е гледал, кръгът на възможностите значително ще се стесни. Дори и нещо да липсва, ще можем да го възстановим с помощта на негативите.

Дръпнах се назад от масата и станах.

— Добре, старче, с теб съм.

 

 

Къщата на Джералд Ют беше новопостроена триетажна сграда на Пето Авеню точно срещу Сентръл парк. Оскъдните ми сведения за него бяха взети от кратките бележки във вестниците, затова но пътя Хай накратко ми разказа някои подробности.

Ют беше собственик на няколко процъфтяващи корпорации, които го бяха направили мултимилионер още през 1930 година. Самият той не беше излизал на обществената арена, докато жена му не беше решила, че Чикаго е твърде нищожен град за тяхното ново положение, и не го беше принудила да се преместят в Ню Йорк.

След година тя беше умряла, но за това време Ют беше успял да се пристрасти към живота във висшите кръгове, който бе станал достъпен за него.

Той дори беше разширил полето си на действие и беше станал нещо като покровител на тъмните видове изкуство и неофициален домакин на приеми на важни знаменитости, посещаващи Ню Йорк.

Явно Ют беше достатъчно умен, за да не се пъха в необятните дебри на политиката, макар че понякога до влиянието и връзките му прибягваха хора, когато искаха да окажат въздействие върху един или друг представител от ООН.

Обществената дейност изглежда изобщо не беше навредила на бизнеса му, акциите на неговите предприятия се котираха високо на борсата и през целия си шестдесет и две годишен живот той не се беше забърквал в нито една скандална история.

В стаите се носеха приглушените звуци на струнен квартет, като фон за тихия шум от деловите разговори. Портиерът взе шапките ни и зад гърба му видях гостите, които стояха на малки групи и разговаряха. Между нас сновяха келнери с подноси, отрупани с чаши шампанско. Обстановката не беше официална, повечето от мъжете носеха смокинги, някои от тях с черни вратовръзки, а жените като че ли бяха слезли от страниците на парижките модни списания, накичени с диаманти.

Джералд Ют умееше да цени добрите връзки. Видях Ричи Салисбъри, който беше автор на болшинството вашингтонски сензационни статии, Пол Грегъри, чиито политически обзори се печатаха в най-големите списания, Жан Сингълтън, който обикновено водеше новините от чужбина.

Когато влязохме, Ют разговаряше с Норман Харисън и се приближи, за да поздрави Хай, който ме представи.

Въпреки годините той беше невероятно красив, макар че вече си имаше малко коремче. Притежаваше пронизителния поглед на внимателен наблюдател.

Усещах, че очите му биха могли да се засмеят на някоя умела шега, но и да станат ледени, ако се наложи. Имах чувството, че погледът му ме прониза като рентген и успя да види всяка подробност у мен, когато той каза:

— Мистър Хамър? О, да, на него неотдавна бяха посветени всички заглавия във вестниците.

— Чиста случайност — казах аз.

— Но доста добра за вашия бизнес — той пусна ръката ми и се усмихна.

— Така е.

— Жалко, че не мога да напиша поне половината от това, което зная за него — добави Хай.

— Че защо?

Хай се засмя тихо.

— Защото на Майк може да му хрумне да напише автобиография, в която непременно ще ме спомене. Как минава партито?

— О, чудесно. Приветстваме с добре дошъл Наку Ем Абор и съпровождащите го лица, запознаваме ги с града и всичко останало. Цялата вечер ще пристигат нови гости. Хайде да ви запозная с някои от тях.

Хай направи жест с ръка.

— Не се притеснявайте, познавам почти всички. А ако не зная някой от тях, ще се запозная сам.

— А вие, мистър Хамър?

Хай ме изпревари.

— Не се безпокойте за него, Джералд. Дори не можете да си представите колко познати има той.

— Е, тогава ми позволете да ви представя домакинята на вечерта.

Той отиде до съседната двойка — жена в черна дълга рокля, която се диплеше но тялото й като сребрист флуид, и някакъв тип от Далечния Изток.

— Скъпа… позволете ми да ви отнема една минута — каза Джералд.

Жената се обърна. Косите й блестяха, очите, умело гримирани, изглеждаха малко дръпнати и сияеха. Когато погледът й се спря на мен, тя широко отвори очи от удоволствие и гласът на Далси Макинес каза:

— О, Майк, колко се радвам да те видя тук!

Хай бутна Джералд с лакът и прошепна:

— Сега разбирате какво имам предвид, нали? Домакинът ни се засмя, представи ни Джеймс Лусонг, побъбри още малко с нас, а после и тримата се присъединиха към останалите гости, като ме оставиха насаме с Далси и чаша шампанско.

— Добро превъплъщение: от редактор на модно списание в домакиня на прием — казах аз.

— Клиентите ни харесват такива метаморфози.

Тя ме хвана подръка и започна да си проправя път през тълпата, като кимаше с глава на приятели и познати и от време на време ме представяше на някой от тях.

Видях Хай, който спокойно разговаряше с Норман Харисън, но не успях да чуя за какво става въпрос.

— Тези неща придават особено изискан вид на нашите публикации — продължаваше Далси.

— Едва ли ще бъде така, ако ви видят с мен — казах аз.

— О, да, вие на всичко придавате малко пикантност.

— Но това обаче едва ли помага за създаването на нужните връзки.

Пръстите й стиснаха ръката ми и тя се усмихна.

— Да, но пък това са интересни връзки. След като си тръгнахте от агенцията, там се вдигна невероятна суматоха. До този момент си мислех, че служителите ми четат по-изискана литература, но изведнъж стана ясно, че и те си падат по сензациите. Оказа се, че вие сте добър стимул. Само няколко въпроса и успях да науча много интересни неща за вас.

— Учудвам се, мис Макинес, че все още разговаряте с мен.

— Вие доста добре познавате жените — каза тя, — а аз се казвам Далси. Е, а сега задоволете любопитството ми. Нямаше ви в списъка на поканените. Как успяхте да попаднете тук?

— Всемогъщата преса! Приятелят ми Хай Гарднър беше поканен и ме доведе със себе си. Не че тук ми е кой знае колко интересно, но по-късно ми предстои делови разговор.

— Всеки приятел на пресата е и приятел на Джералд. Радвам се, че и вие сте успели да постигнете това. Има ли тук някой, с когото бихте искали да се видите?

Поне на четири различни места имаше малки групички от скупчени близо един до друг мъже. Оттам непрекъснато се разнасяха бурни смехове. Беседата се водеше с онова оживление, което настъпва, когато ядро на мъжкия кръг беше някоя хубава жена.

— Може би с момичетата от вашата агенция — предложих аз.

Далси ми се закани с пръст.

— Я виж! Те са само за изписване на вежди, освен това са твърде млади за вас.

— Ами за тези?

Кимнах с глава към скупчилите се около едно от момичетата мъже. Те всички бяха доста над петдесетте. Тя ги погледна и весело се засмя.

— Нали е забавно? Когато започва поредната сесия, те са готови да се хванат един друг за гърлото или изобретяват планове за преустройството на света. А сега се веселят покрай тези двайсетгодишни момичета точно като ученици. Няма нищо по-прекрасно от миловидното личице, ако трябва да се запазят мирът и спокойствието на един прием.

— Би трябвало и в ООН да прибягнат до тези средства. Вероятно точно това им липсва.

— О, вече съм мислила по този въпрос. Отначало на Джералд не му хареса много, но момичетата на Проктър са толкова удачно решение, че сега сам настоява да ги поканим. Всъщност, идеята беше на жена му.

— А как стана така, че вие сте домакинята на приема?

— Правя кариера, нима не сте чули?

— Само слухове — отговорих й. — Но не съм взимал участие в това.

— Честно казано, тази участ ми е била отредена още от мига на раждането ми. Произхождам от добро семейство от Средния Запад, учих в скъпо училище и се сдобих с подходящи приятели, така че всичко стана от само себе си. Този живот не ми харесва особено много, но…

Тя отпи замислено от чашата си и добави:

— Всички тези момичета, които виждате тук, са от добри семейства. Една от тях е сгодена за млад конгресмен, друга — за най богатия бизнесмен от промишлеността, а две са поканени в Холивуд.

— Върви им на хората!

— Съвсем не, те са си го заслужили. Изискванията към тях са много високи. Ако това не беше така, нямаше да можем да ги поканим тук.

Тя остави празната си чаша върху подноса на минаващия покрай нас келнер и си взе нова.

— Между другото, открихте ли момичето, което търсехте?

— Още не. Градът е толкова голям, че в него човек лесно може да се изгуби, ако пожелае. Но аз разполагам с още време.

— Снимките, които ви дадохме, не ви ли помогнаха поне малко?

Поклатих глава и свих рамене.

— Никой не я е виждал. Но все пак не е лесно да се забрави такова лице.

Далси се обърна и вирна брадичката си. Очите й изразяваха дълбока замисленост.

— Знаете ли, струва ми се, че…

— Какво?

— Теди Гейтс, онзи, който беше снимал това момиче… той има странични контакти и понякога използва модели, от които сме се отказали. Напълно е възможно да има при себе си нейната регистрационна карта. Преди правеше така.

— Как мога да го намеря?

— Не е нужно да го търсите. Офисът му се намира в нашата сграда и аз имам ключове.

Тя погледна часовника си и добави:

— Осем часът. Приемът ще продължи до полунощ. Мислите ли да останете докрая?

— Не.

— Тогава може би ще се срещнем във фоайето на агенцията. Да речем, в дванайсет и половина. Да отидем и да видим какво има там.

— Няма ли да ви затрудни всичко това?

— Хм… подобни неща не са ми но вкуса. А сега трябва да вляза в ролята си на домакиня. Приятно прекарване.

Погледнах подире й, като отдадох дължимото на гордата й осанка и походката, изпълнена с достойнство и в същото време толкова женствена. Не бях единственият, който беше впил поглед в нея, и въздъхнах със съжаление, когато тя изчезна.

 

 

Норман Харисън не успя да открие какво е вълнувало Мич Темпъл. Той прегледа всички книжа в кабинета си и всички бележки, но не намери нищо, което би могло да му послужи като ориентир. Младежът, който работеше при него като секретар, каза, че помни Мич, но разговорът с него бил много кратък и той помолил да предадат на Норман да му се обади веднага, щом се върне.

Седяхме всички заедно в библиотеката и се опитвахме да отгатнем какво би могло да накара Мич да се обади на Норман, но така и не измислихме нищо. Норман си спомни, че веднъж с Мич били на някакъв прием и там Мич започнал да го разпитва за политическите причини за серията статии на Норман за мафията. След това на Норман му предложили да направи няколко репортажа за общата политическа ситуация в ООН и за предстоящите избори в Щатите. Мич не би трябвало да се интересува от всичко това, защото работел в съвсем друга област.

Влезе една от прислужниците и каза, че търсят Хай по телефона. Когато се върна, той не можеше да прикрие възбудата си. Като изчака да останем сами, Хай ми каза:

— Ал Кейси е открил шофьора, който според него последен е видял жив Мич. Като се качил в таксито, Мич го накарал да тръгне след една кола, която се движела но Двайсет и първа улица. Изчакал около петнайсет минути, докато от магазина не излязъл един човек с пакет под мишница. Онзи вървял пеша до края на квартала и се качил в частна кола, която очевидно била повикана по телефона от магазина. Мич проследил колата до околовръстния път, но после онези се понесли с бясна скорост. Когато шофьорът се опитал да ги следва, се натъкнали на полицейски патрул, който ги глобил за превишена скорост. Тогава Мич помолил шофьора да го откара отново до центъра и слязъл край дома си.

— Шофьорът сигурен ли е, че това е бил Мич?

— Познал го е по снимката. Запомнил го много добре, защото Мич му дал голям бакшиш, който покрил загубите от глобата.

— Има ли някакви сведения за втората кола? — попитах аз.

— He, те така и не успели да се приближат достатъчно до нея. Вече притъмнявало, движението било много натоварено, но шофьорът мисли, че колата била тъмносиня на цвят. Но не си спомня марката.

— Жалко. Не е ли успял да разбере нещо в магазина?

— Никоя от продавачките не е забелязала или запомнила нещо интересно по отношение на купувачите, но една от тях наистина е продала бяло боди. Проверих копията от касовите бележки. Било платено в брой, затова не са оставени нито името, нито адресът на купувача.

Погледнах замислено Хай. Нещо ме тревожеше, въпреки че не можех да разбера какво именно.

— Трябва да съобщим на Пат за това — казах аз.

— Той вече знае — отвърна Хай. — Но каква полза имаме от всичко това, след като не знаем кого трябва да търсим.

— Мич го е познал.

— Но Мич познаваше куп хора.

— Но защо именно този? — продължавах аз. — Какво странно има в това, че някой от тълпата купувачи купува бяло боди за своята изгора?

— Може би той го е правел и преди това. Може би е забъркан в неща от такъв род — спокойно вметна Норман.

— Това може да се изясни — каза Хай.

— Пат ще проверява картотеката и ние ще се опитаме да му помогнем. Ще дойдеш ли с нас, Майк?

— Не, вие вървете, а аз ще се опитам да действам в друго направление. По-късно ще ти се обадя.

Лицето на Хай отново придоби загрижен вид.

— Слушай, Майк…

— Това е само предположение — прекъснах го аз. — И ние трябва да подходим към него от всички възможни гледни точки.

Като че ли Джералд Ют съжаляваше, че си тръгваме, но не настоя да останем. Взехме си довиждане с някои от гостите и Далси Макинес излезе да ни изпрати. Казах й, че искам да проверя някои неща, но ще дойда на уговорената среща.

Навън Хай махна на едно такси и ме свали срещу Нюз Билдинг, а самият той продължи, без да ми задава повече въпроси.

Наблизо имаше малък бар, който по обяд обикновено се пълнеше с журналисти. Тим Райли седеше на обичайното си място и като че ли бе изцяло погълнат от вечния разговор с бармана за Ню Йорк Мете. Той беше спортен наблюдател, който в дадения момент работеше в отдела на коректорите, но изобщо не можеше да се раздели със спомените си за бейзбола.

Той се усмихна, когато седнах до него, но не му дадох възможност да ме въвлече в дискусията за спорта.

— Окажи ми тази любезност, Тим… — започнах аз.

— Майк, нямам вече нито един билет. Аз…

— Не, не, не става дума за това. Имам предвид Мич Темпъл.

Той остави чашата и лицето му стана сериозно.

— Питай.

— Мич пазеше ли черновите от репортажите си?

Тим направи гримаса и кимна.

— Разбира се, всички правят така, в случай че им се наложи да възстановят нещо.

— Бих искал да ги погледна.

— Ами че можеш да разгледаш старите броеве.

— Твърде е сложно, с черновите е по-лесно.

Той допи на един дъх мартинито си, хвърли една банкнота на плота и стана.

— Да вървим — каза кратко той.

 

 

В кабинета на Мич Темпъл миришеше на застояло, сякаш се намирахме в непроветрен обор. Старият шлифер все още висеше на закачалката, пепелникът беше пълен с фасове. Някой се беше ровил във всички чекмеджета и беше оставил на бюрото купища хартия. Картотеката с две чекмеджета беше оставена на бюрото, две от тях бяха частично опустошени. Но тъй като вътре бяха само неговите собствени чернови, прикрепени с кламери, никой явно не беше правил внимателен оглед.

В папките имаше планове за всеки месец. Най-първите бяха отпреди две години. В някои папки имаше фишове с описание на различни слухове, които при проверка бяха потвърдени с факти, всевъзможни забележки по повод на отделни лица, които по-късно се превръщаха в репортажи.

Подхванах с крак въртящия се стол, придърпах го към картотеката и седнах.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Тим.

— Самият аз не зная какво търся.

— Добре, стой си тук колкото искаш, никой няма да те закача. Ако намериш нещо, обади ми се. Става ли?

— Не се притеснявай, Тим, разбира се, че ще го направя. Благодаря ти.

Мич Темпъл не беше само обикновен репортер, който се занимава с клюките на Бродуей. В записките му имаше истински малки бисери и паметта ми подсказваше, че впоследствие те се бяха превърнали в убийствени репортажи.

Той бродеше из цял Ню Йорк, въпреки че основната му тема винаги е била Бродуей. Но често се намираха странични теми, свързани с Бродуей, и тогава той за известно време се превръщаше в истински кръстоносец. Серията от статии за мафията беше довела до специално разследване на дейността на нейните шефове, което приключи с няколко строги присъди. На два пъти той се беше намесвал в политически афери и беше разобличил няколко политици от града.

Имената на Далси Макинес и Джералд Ют често се мяркаха в записките на Мич. Понякога те бяха домакини на някой прием, понякога — гости. Някои от кавалерите на Далси се оказаха фигури от международен мащаб в областта на политиката и финансите. Тя беше обиколила целия свят в качеството си на представителка на Проктър Груп и беше приета в най-известните домове в Европа и Америка. Въпреки че Мич беше отбелязал, че тя има отношения към някои политически събития и винаги взима участие в развлеченията на представителите на ООН, все пак тя нямаше никакви особени политически позиции и не беше близко с големите политици.

Сведенията за Джералд Ют бяха повече. Той винаги беше взимал участие във финансирането на някоя перспективна акция или биваше заинтересован от такива проблеми, каквито са разузнаването или международните отношения.

На два пъти е имал романтични връзки с известни дами, но по-далеч не е стигнал.

В един от репортажите си Мич намекваше, че Ют е използвал влиянието си върху делегата на един свален диктатор от Южна Африка, за да сключи доста изгоден контракт за разработка на минерални ресурси за една от своите компании, но при съвременния начин на водене на бизнес в това нямаше нищо особено.

В записките имаше и други имена, познати и непознати. Три седмици поред Мич беше изобличавал в репортажите си лицемерието на американското правителство по повод на поетите от него задължения и във връзка с това споменаваше името на Белар Рис, който беше изплувал на повърхността веднага след Втората световна война със значително състояние. Беше оглавил преврат в страната си, която в резултат на това се бе превърнала от колония в независима държава, която го беше избрала за свой представител в ООН. Той се опитваше да получи признание за страната си от коалицията арабски държави, оглавявана от Наку Ем Абор.

„Да, тук Мич е пропуснал нещо“ — помислих си аз. Страната беше влязла в коалицията и именно стария Наку честваха днес на приема, устройван от Джералд. Мич много се беше мъчил да ги разобличи, но напразно.

Въпреки разследването, проведено от Темпъл, и въпреки публикуването на получените факти, двата съюза на работниците в страната бяха взели надмощие, в страната беше избухнало въстание, в резултат на което столицата беше частично разрушена, и политикът, който беше оглавил цялата тая дандания, бе избран отново, въпреки че се намираше в тесни връзки с комунистите.

Имах на разположение още десетина минути, така че направих последен опит и започнах да се ровя в последното чекмедже без особено голяма надежда, че ще открия нещо.

Беше ми интересно да чета материалите, но в тях нямаше нищо особено. Отново изплува името на Белар Рис. Един път го беше отупал някакъв плейбой, друг път италианското правителство го беше обвинило във връзка с група спекуланти, които продавали на невероятни цени лекарства на черния пазар.

Имаше още някакви истории с разни дребни риби от шоубизнеса, но във всичко това нямаше нищо особено.

Бях прегледал вече около една трета от репортажите и доколкото можех да разбера, това си беше чиста загуба на време. За да накара някой да го убие, Майк би трябвало да напише нещо много по-важно. Нито един здравомислещ човек не би рискувал да вдигне във въздуха цялата полиция и всички журналисти заради тези глупости тук. Наистина можеше да се допусне, че онзи не е бил здравомислещ… Може да е бил някой обикновен психопат.

В дванайсет и двайсет вече бях пред Проктър Груп Билдинг. Нощният портиер хвърляше към мен тревожни погледи. След пет минути се появи Далси и ме поздрави. Онзи се успокои. Тя беше успяла да се преоблече някъде, носеше пола и пуловер, на раменете й беше наметнато късо сако. Приличаше на тийнейджърка, която отиваше на късна среща с любимия.

— Отдавна ли чакате?

— Около пет минути. Как мина приемът?

— Блестящо. Жалко, че си тръгнахте толкова рано. Бихте могли да видите величията на деня, най-великите мъже на велики нации.

Казах тихо мнението си по този въпрос и тя се изсмя, като ми хвърли дяволит поглед.

Далси имаше ключ от служебния асансьор, който мигновено ни качи до десетия етаж, където се намираше царството на фотографите. Напипа в тъмното ключа, запали лампата и ме поведе по коридора край лабораториите, където се проявяваха и обработваха лентите, покрай таблата, по които бяха накачени фотографии на модели на фона на екзотични растения. После стигнахме до стаите на фотографите, където на една от вратите видях табелка с името на Тиъдър Гейтс.

— Стигнахме.

Тя отвори вратата, влезе, запали лампата и се приближи към картотеката, която беше до стената.

— Сървис, нали така?

— Грета Сървис — кимнах аз.

Измъкна едно от чекмеджетата, прерови с пръсти пликовете и измъкна един с името на Грета, надписано на пишеща машина. Вътре имаше дубликати от снимките, които вече ми бяха показали, и кратък списък на заеманите длъжности. Адресът беше същият: Гринуич Вилидж.

— Не става, нужен ми е последният адрес — казах аз.

Тя пъхна плика на мястото му и затвори чекмеджето.

— Почакайте малко.

На бюрото на Гейтс имаше друга картотека, от онези, които се въртят. Тя я завъртя и каза:

— Може би е това?

Погледнах картончето. Там беше написано името на Грета, старият адрес беше задраскан и под него беше написано: хотел Сейндлър. Знаех го. Това беше треторазрядна дупка, която се намираше на Осмо Авеню. Символите в долния край на картончето може би означаваха нещо за Теди, но на мен не ми говореха нищо. В ъгъла беше написано още едно име: Хауел.

— Е?

— Това е единственото, което имам. Трябва да го проверя.

— Може би отначало трябва да се обадите по телефона?

— Не! Страхувам се да не я уплаша — казах и стиснах ръката на Далси. — Благодаря ти, няма да забравя това, котенце.

В очите й се мярна лека тъга.

— Ще бъде ли нахално от моя страна, ако аз… е, ви помоля да ми разрешите да дойда с вас. Или ще ме помислите за твърде любопитна?

Хванах я за ръката.

— Разбира се, защо не.

 

 

Таксито ни стовари пред хотела и ние влязохме във фоайето. Тук живееха за постоянно или временно хора, които бяха твърде стари и бедни, за да могат да си намерят нещо по-прилично. Въздухът беше застоял и пропит с мирис на цигари и този мирис, мирисът на нищета, витаеше тук като че ли от десетилетия.

Килимът, който беше постлан пред няколкото протрити кожени кресла, беше ужасно овехтял. Унили прашни палми в саксии стърчаха в ъглите на хола. Две от тях бяха край асансьора, на който висеше надпис, че не работи.

Дежурният администратор беше още една реликва, която дремеше в креслото си в компанията на три празни бирени бутилки.

Приближих се до него и попитах:

— Тук ли живее Грета Сървис?

Погледна ме сънено и поклати глава.

— Не, няма такава.

— Сигурен ли сте?

— Вече ви казах.

Тогава си спомних името, написано в ъгъла на картичката и попитах:

— А какво ще кажете за Хауел?

Той се поизвърна малко и погледна списъка, който висеше на стената, а после каза:

— Двеста и девет, втория етаж — и после посегна към телефона.

— Остави това — казах му рязко.

За един кратък миг той искаше да се ядоса, но после ме погледна с широко отворени очи, олюля се, сви рамене и отново се настани удобно в креслото си. Хванах Далси за ръка и я повлякох по стълбата.

Почуках два пъти, преди от другата страна да се чуе някакъв тих звук. Почуках още веднъж и тогава един сънен глас каза:

— Сега, сега, само не чупете вратата.

Чух шум от паднал на земята стол, някой изруга тихо, после под вратата се показа тънка ивица светлина, издрънча веригата, ключалката щракна и аз казах:

— Здрасти, Грета!

Това беше тя. Не, разбира се, онази Грета от снимките, но все пак тя. Лицето й беше малко посърнало, красотата й не беше така пищна, както преди, кожата й беше загубила свежия си вид, а очите й — своя ясен поглед. Гарвановочерните й коси бяха объркани и разпилени по раменете.

Носеше евтина хавлия, която придържаше с ръка под брадичката си, за да не се разтвори.

Напъхах я обратно в стаята, повлякох Далси след себе си и затворих вратата. Грета явно бе стигнала до крайния предел на нищетата. Стаята беше обзаведена само с най-необходимото. В гардероба имаше няколко рокли, празна бутилка от джин се търкаляше на нощното шкафче, на пода бяха пръснати парчета от счупена чаша. Грета гледаше ту мен, ту Далси.

— Какво искате?

— Вие ли сте Грета? — отговорих аз. Тя ме огледа мълчаливо, а после каза:

— Струва ми се, че ви познавам.

— Майк Хамър.

Сега тя ме позна.

— Копеле! — изсъска тя.

— Успокой се, малката, не си мисли, че можеш да ме обвиняваш за това, че брат ти е в затвора. Точно той ме помоли да те намеря.

Леко смутена, Грета отстъпи една крачка.

— Е, добре, намери ме. А сега се измитай! Неизвестно защо тя избягваше да ме гледа в очите.

— Какво е станало с теб? — попитах аз.

Тя едва-едва вдигна глава, устните й бяха плътно стиснати.

— Оставете ме намира.

— Хари иска да ви види.

Тя се извърна рязко и мрачно се загледа в мръсното стъкло на прозореца.

— В този вид?

— Мисля, че му е все едно.

— Предайте му, че ще отида на свиждане веднага, щом мога.

— Какво се е случило с вас, Грета?

Погледите ни, отразени в прозореца, се кръстосаха.

— Просто нищо не се получи. Имах прекрасни идеи, но не успях да ги осъществя.

— И какво да кажа на Хари за вас?

— Работя — отвърна кратко тя. — Успях да спечеля нещичко. Но времето ми ще дойде.

Гласът й прозвуча дрезгаво.

Не отговорих нищо и тя се обърна рязко към нас. Хавлията й се разтвори и прекрасното й тяло се очерта под прозрачната нощница в цялото си великолепие.

— Кажете му да ме остави намира, докато не се уредя. И престанете да ме следите. Ще правя това, което сметна за нужно. И самият той не се е подредил кой знае колко добре, нали? Аз поне съм на свобода и правя каквото мога. А сега ме оставете на спокойствие и се измитайте!

— Грета… не искате ли да си поговорим за Хелън Постън?

Тя не реагира на думите ми и каза равнодушно:

— Тя е мъртва, самоуби се.

— Защо?

— Откъде да зная. Беше се побъркала по някакъв тип.

— Ами ако не е било самоубийство? — попитах я.

Тя трепна едва доловимо и сви ръцете си в юмруци.

— Ако някой е умрял, умрял е, и край. Какво значение има сега това?

— За нея, разбира се, никакво. Но то има значение за някой друг. Може би все пак ще си поговорим по този въпрос?

Тя се обърна, отиде до шкафа и започна да сваля от закачалките роклите, като ги хвърляше в куфара, който беше поставен на пода.

— По дяволите! — измърмори тя. — Ще трябва да си намеря друго място, където никой няма да може да ме открие — обърна се през рамо и аз видях как горяха очите й. — Незабавно се махайте оттук!

— Не можем ли да ви помогнем по някакъв начин, попита Далси.

— Няма смисъл — намесих се аз. — Точно за това дойдохме, но е по-добре да си вървим. Хайде!

На ъгъла имаше няколко таксита. Качих Далси на първото, помолих я да ме почака малко и отидох до задното такси. Завих визитната си картичка в една банкнота от пет долара и я подадох на шофьора. Той нерешително взе парите, очите му бяха нащрек. Казах му:

— След пет минути от онзи хотел ще излезе една жена. Ако потърси такси, качи я на своето. Обади ми се къде е отишла и няма да съжаляваш.

Той разгледа картичката на слабата светлина на уличните лампи и когато вдигна глава, на лицето му играеше широка усмивка.

— Дадено, Майк — каза ми. — Не се съмнявай, че ще го направя.

 

 

Далси Макинес живееше в една кооперация, която се извисяваше величествено сред огромен парк. В такъв дом, с неговото спокойно великолепие, можеха да живеят само много богати хора. Знаех имената на някои от тези, които живееха тук, и бях учуден, че Далси можеше да си го позволи. Тя долови въпроса, изписан върху лицето ми, и каза:

— Не се учудвай, Майк. Съветът на директорите настоява за това. Става дума за своего рода престиж и тъй като всъщност те са собственици на тази сграда, то аз с удоволствие удовлетворих желанието им.

— Не е зле. И на мен ми се иска да имам такава работа.

— Можете поне временно да се възползвате от този разкош в знак на моята благодарност за това, че ме взехте със себе си тази вечер.

— Но вече е доста късно.

— Точно време за кафе… или сте твърде старомоден?

Засмях се тихо и тръгнах след нея към асансьора. Въздухът свистеше в шахтата, тих звук на работещи механизми идваше някъде отдалеч.

„Тихи гласове“ — помислих си. Те като че ли ми нашепваха нещо, но толкова тихо, че едва го чувах. Доброто старо време беше отдавна отминало. Тогава съобразявах бързо. Сега нещата бяха зле, нещо не успявах да схвана. Като днес в хотел Сейндлър. Всичко беше добре. Точно така ще кажа на Хари. Направих това, за което ме беше помолил. Грета не изглеждаше кой знае колко добре, но бе цяла и невредима и не можех да я обвиня, че не иска да се види с Хари. Може би е познавала умрелите момичета, но в това няма нищо особено. Грета е жива и иска всичко да си остане така, както е. Какво особено има в това, по дяволите!

Не забелязах, че асансьорът е спрял, и машинално излязох след Далси, която ме въведе в малко антре, а после в прекрасна стая, чиито прозорци бяха като живи картини на Ню Йорк с блещукащите милиарди светлинки.

— Събудихте ли се? — усмихна се тя. — Вече сме у дома.

Тя протегна ръка и ме затегли към стаята.

— Кафе или нещо по-силно?

— Кафе — отговорих. — Сигурна ли сте, че приятелите ви няма да имат нищо против моето идване тук?

— Приятели?

— Ами онези, с които обикновено общувате, те заемат високи постове, нали.

Далси отново се засмя тихо. Този вълнуващ навик я правеше да прилича на ученичка.

— Някои от тях са наистина неприятни. Е, а сега сядайте и чакайте, докато ви донеса кафето.

Тя изчезна в кухнята, откъдето скоро се чу тракане на чинии и долетя аромат на кафе.

Чувах я как тихо си тананика някаква нашумяла песен. Заредих грамофона с няколко Вагнерови плочи и го пуснах толкова тихо, че мощните звуци на Вагнер едва шумоляха.

Тя се върна с кафето, постави подноса на мраморната масичка до дивана и седна до мен.

— Много сте замислен. Така ли ви действам?

Взех чашката и я погледнах в очите. Дори от такова близко разстояние се виждаше, че женската зрялост само е смекчила красотата на нейните класически черти. Гърдите й рязко се очертаваха под пуловера, меката извивка на бедрата предизвикателно мамеше. Краката й бяха кръстосани и единият едва доловимо потрепваше.

— Само не и вие — усмихнах се аз.

— Мислите за Грета Сървис, нали?

— Може би.

Тя разбърка кафето си и го опита.

— Не ви ли задоволява това, което научихте?

— Да, но не напълно. И бих искал да зная защо е така.

Далси остави чашката си, а после замислено се облегна назад.

— Зная. За съжаление съм виждала такива неща и преди. Някои от тези момичета изобщо не искат да разберат, че светът, в който живеем, е много жесток. Наоколо има хиляди красиви лица и тела и всички те претендират за най-доброто, а когато нищо не става, те колкото и да се стараят, не могат да се примирят с това. Е, а пътят надолу е много по-лесен, отколкото пътя нагоре. Вие чудесно разбирате това.

— Работата не е в това, тя и преди си е патила. Мислех я за по-решителна.

— Гладът може да бъде наистина нещо ужасно — каза Далси. — Какво можете да направите вие?

— Навярно нищо. Ще оставя всичко така, както е. Брат й ще трябва да се задоволи с това.

— И вие никога повече няма да имате причина да се намесите в моя самотен живот. Самотен и скучен — добави тя след кратко мълчание.

— Може би ще измисля нещо.

Когато ме изгледа в упор, в очите й заиграха пламъчета. Това бяха очи на ученичка от прогимназията. Две тъмни езера под дълги извити ресници. Розовият й език се промъкна между белите зъби. Тя облиза устните си и много меко и откровено каза:

— Сега го измислете.

После се протегна и угаси лампата.

Тя приличаше на нежно прекрасно растение, което бавно се разтваряше и което веднага потъна в бурния цъфтеж на неизразимия възторг. Дланите й силно притискаха ръцете ми, ръководейки действията ми и подсказвайки ми как да я милвам. После, като разбра, че всичко ми е станало ясно, тя сама се устреми да посрещне радостта. От страстните й топли устни излизаха стонове, когато я целувах. Тялото й беше като истински шедьовър на чувствеността.

Тръгнах си от дома й, когато над града се раждаше сивото утро.

Взех такси и стигнах до хотел Картър-Лейланд. Качих се тихо в стаята си и събух обувките си. Вратата, която водеше в съседната стая, беше заключена. Опънах се на леглото и се загледах в тавана, като поставих ръце под главата си.

Единственото, което можех да мисля, бе да се питам това началото ли беше или краят.